Из книгата ми "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

От глава "Петко и Иванка"
   
  Продължение 2

    В амбулаторията докторът прегледа детето, но с категорична диагноза не можа да излезе затова ги прати в Ботевград. А от там в София.
С всяка следваща инстанция страхът и ужасът сковаваха все повече и повече сърцата на младите родители. За два дни малката Мария отслабна и пребледня много. Болките в главата не ѝ даваха покой нито за миг. Детето скубеше косите си ожесточено и пищеше до премаляване. После се отпускаше изтощено като припаднала. Иванка се видя принудена да ушие  шапка за главата ѝ, която се връзваше под брадичката ѝ с цел да я предпази от самонараняване.
На третия ден от началото на заболяването подготвиха пътуването до София. Имаха адреса на доктора, който им беше препоръчан от лекарите в Ботевград. Той работеше в новата царска болница, най-модерната и престижна не само в България, но и на Балканския полуостров. Болницата беше открита съвсем наскоро и носеше името на царица Йоана. В нея вече работеха едни от големите специалисти лекари в столицата. Петко и Иванка силно се надяваха да могат да помогнат на малкото им момиченце.
Пътуването беше дълго и мъчително. След прегледа щяха да останат за една нощ в дома на един от търговците, с когото контактуваха и на когото продаваха ябълки и круши. Той самият беше уговорил и час за прегледа на малката Мария, така че да не отидат напразно, без да могат да разчитат на сигурен преглед.
Докторът ги чакаше и ги прие в кабинета си веднага. Беше внимателен и много съпричастен с Петко и Иванка. Той пое безпомощното и отпуснато от страдание детенце и се зае обстойно да го преглежда. Прегледа продължи дълго. Премери температурата на детето, прегледа ушите, гърлото, очите. Опипа цялото му трупче. Съблече и повдигна дрешките и разгледа кожата. След това седна на стола си и попита родителите:
– Бихте ли ми описали всички симптоми, които сте забелязали при малката, откакто не се чувства добре? Всичко, дори и най-малките подробности.
Иванка се зае с описанието. Тя притеснено разказа за силните болки на детето в главата и нежеланието му да гледа светлината. Високата температура, а в последно време и наблюдението ѝ, че малката Мария изпада и в несвързано говорене и страх, че се побърква. Освен това по тялото ѝ започнаха да се появяват морави петна като от кръвоизлив, които нарастваха.
Доктора клатеше разбиращо глава в мълчание и с притеснена физиономия.
– Какво ѝ е докторе? Разбрахте ли?– попита накрая Иванка.
– Имам диагноза – отговори той, – но бих искал да направим кръвни изследвания и тогава да говорим. Ще наредя на колегите от лабораторията да ги направят спешно.
– Смятате ли, че е нещо сериозно? Ще се оправи ли детето? – продължи да пита тревожно Иванка.
– Засега предположенията ще оставя за себе си. Като направим изследванията, ще говорим пак. 
Този отговор притесни още повече Петко и Иванка. Докторът ги заведе в лабораторията за кръвни проби. Болницата беше нова, нова. Само от няколко месеца работеше с пациенти. Всичко беше светло, чисто и персоналът много любезен. Но всичко това от притеснение младите родители едва го видяха. След като взеха кръв от Мария, останаха повече от два часа в коридора уплашени и със свити сърца да чакат резултатите. Най-после една медицинска сестра ги извика и ги заведе при доктора. Те пристъпиха примрели от притеснение.
– Седнете – покани ги той с жест. 
Когато те седнаха на кушетката, очаквайки да чуят диагнозата, докторът каза:
– Всички симптоми водят до заключението, че детето развива остра форма на менингит. Това, за съжаление, го потвърдиха и кръвните анализи. Аз не желая да ви плаша, но положението на детето е тежко. И бих искал да го знаете.
Иванка и Петко останаха без капка кръвчица по лицето си. И последната надежда изтече заедно с кръвта от душите им. След дълго мълчание, през което се опитваха да асимилират новината, Петко попита:
– Какви са надеждите да се излекува? Има ли лек?
– За съжаление, медицината все още не разполага с лечение на това коварно заболяване. То представлява силен инфекциозен процес на кръвта и от там удря в началото мозъка, а след това и почти всички други органи. Заболяването се дължи на вирус, който се разпространява по въздуха и за кратко време превзема и поразява важни органи. На първо място мозъка, после бъбреците. Може да излязат силни мораво-червени петна по кожата на болното дете вследствие на разкъсани и разрушени от вируса кръвоносни съдове, както и тук вече се забелязват.
Докторът продължи да говори. Но на Иванка ушите ѝ забучаха и тя спря да чува каквото и да било. От стомаха ѝ се надигна някаква тежка топка и тръгна нагоре към гърдите ѝ. Ръцете ѝ затрепериха неистово, а след тях и цялото ѝ тяло се разтресе. Светът сякаш започна да се отдалечава от нея, а след това с огромна скорост да се свива и превръща в пронизваща фуния, насочена с тясната си част към сърцето ѝ. Почувства цялата болка на планетата в сърцето си и в главата ѝ забумтяха хиляди тъпани. После изведнъж потъна в мрак и пустош.
Петко, както се опитваше да се съвземе от новината на лекаря, която той тайно се надяваше да не я чуе от устата му, но която новина всъщност той я предусещаше още от предишния ден, но пазеше самообладание и тънка вяра да не е прав, усети, че кушетката се разтресе под него. Помисли за миг, че губи контрол и е на прага на паниката, но подсъзнателно погледна към съпругата си точно навреме, за да я види как припада и детето започва да се изплъзва от безжизнените ѝ ръце. Докторът също се спусна и подкрепи Иванка от падане. Петко стисна в ръце малкото телце на дъщеря си и остави доктора да се погрижи за жена му. Той повика сестрата и нареди какво да прави. След няколко минути ситуацията беше овладяна. Иванка беше вече в съзнание. Поставиха ѝ инжекция и лекарят ѝ предписа хапчета за успокояване. После разговорът отново се върна на темата за заболяването на Мария.
– Има ли надежда да остане жива, докторе? Никакво ли лечение няма? – тъжно и отчаяно попита Петко. Иванка нямаше сили нито да мисли, нито да говори. Гледаше отсъстващо дъщеря си.
– Статистиката сочи, че от сто заболели деца оживяват само две. Но аз не ви го пожелавам. 
Петко погледна слисан и недоумяващ доктора.
– Тези деца са тежко увредени. Функциите на органите им, особено на бъбреците и мозъка, са много зле увредени. И те са почти невъзстановими. Остават умствено осакатени. Много от тях не могат да контролират крайниците си, забравят кои са, не могат да говорят и редица други последствия. Затова ви съветвам да се приберете вкъщи и да се подготвите за най-лошото.
– Това е непосилно, докторе! Как родители да се подготвят за такава орис. Знаете ли какво весело, будно и жизнено дете беше тя?
– Съжалявам, но не мога да сторя нищо за вас. На този етап медицината е безсилна. Може би след година-две, или пет, или десет няма да е така. Четох в научни брошури, че някой си доктор Флеминг е открил лек, с който експериментално е доказал, че може да пребори всякакви вируси и бактерии. Но засега все още няма масово използване на този лек. И в България липсва информация ще се внедри ли или не.
Петко се пооживи. Видя искрица светлина.
– Разкажете, докторе, какво точно сте прочели. Аз пари имам. И за детето накрай света отивам.
– Грешно ме разбрахте. Това е само статия, която не съм съвсем сигурен, че е напълно обективна и достоверна. Четох, че този учен е използвал плесен за да създаде своя лек. Нещо доста съмнително ми се вижда.
– Каква плесен, докторе? От какво?
– Не бих могъл да знам със сигурност. Но предполагам, че хлебната плесен съдържа тези свойства. Но това засега все още не е доказано.
Петко и Иванка си взеха довиждане с доктора и си тръгнаха. Отказаха преспиването в София и потеглиха обратно за Правец. Пътят им се стори нескончаем. Почти през цялото време мълчаха и всеки се опитваше да асимилира посвоему случващото се. Всъщност Иванка не беше в състояние да мисли изобщо. В главата ѝ като чекрък се въртеше и въртеше една чута от доктора фраза. Хлебна плесен. Хлебна плесен, хлебна плесен, хлебна плесен... И така през целия път.
Когато се прибраха в Правец, бяха по-зле и от Марчето. То горкото изцяло се беше вече предало на болестта.
Настанаха тежки и нечовешки дни за Петко и Иванка. Те безпомощно гледаха как малката им дъщеричка си отива с всяко свое дихание. Детето спря да се храни и изпадна в транс между живота и смъртта. Дишането ѝ беше толкова слабо и повърхностно, че майка ѝ долепяше ухо до лицето ѝ, за да разбере диша ли, или не. Иванка ходеше като сомнамбул из къщата и беше запалила свещи и кандила навсякъде. Почти не спеше. Тайно от всички в дома беше сложила хляб на няколко места из мазето и ходеше да събира мухъла от него. А после отваряше устенцата на Мария и го поставяше на езичето ѝ. Това я крепеше и даваше стимул за издръжливост. Не искаше отчаянието да я обземе и да не може да се грижи за детето си в последните му дни. Наум беше в постоянна връзка с Бог и молитвите ѝ бяха горещи и от душа. Но подобрение не настъпваше. Напротив. Детето изпадна в клинична смърт и започна бавно да изстива. Иванка топлеше ледените му стъпалца със своите ръце и дъх. Но смъртта бавно побеждаваше майчината любов. И когато тялото и цялото дете беше вече ледено студено и вкочанено, Иванка се предаде и раздра тишината в къщата с болния от мъка глас. Дотичаха веднага и Петко, и Ружа.
– Детето умря, Петкоооо! Детето ми умряяя! Върви бързо да викнеш кака Цонка и леля Вела да го подготвим за опело. А ти, Руже, сложи вода да се топли на огъня за къпане.

     (Следва продължение..)

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични.