ВЪЗЛОВА ТОЧКА
Откъс от книгата "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "
Пета част
Отвън се зачудиха накъде да хванат. Какво да правят и как да разберат къде живее Мацоран Бей? На Наум му дойде брилянтната идея да идат в кафенето на Тонто и там да питат. А току-виж и самият главен герой седи на маса и си пие пиенето!
Главният герой не беше в кафенето, но се намериха хора, които знаеха къде живее и им казаха.
– Но това е циганската махала!? – възкликна поразена Велка, а мъжът й я погледна триумфиращо:
– Казах ли ти аз! На този умрял от глад не може да му се вярва.
– Ама той беден ли е? – погнуси се отново Велка.
– Че какъв да е?! Човек против народната власт! Мръсен нехранимайко, фашага от първа класа.
Велка пак изпадна в отчаяния. Тя мислеше само как тази история ще се отрази върху нейната кожа. Тръгнаха от часовниковата кула надолу по улицата. Трябваше да стигнат до края ѝ, а там при местността Темуш щяха да питат за къщата. Тя никога не беше идвала по тия места, но знаеше, че тук е пълно с блата и мочурища, че биволарите тук докарват стада с биволици на паша и да се блатят в калта. Също беше чувала за не един случай за хора и животни, потънали безследно в блатата.
По тези места живееха много цигани и малко българи, изпаднали наистина в мизерия и отритнати от обществото. Наум беше прав. В голяма каша се е забъркала сестра ѝ. Как ли ще я измъкнат? Дали ще успеят, без да разберат родителите им. Ако веднъж измъкнат Мария от лапите на тоя негодник, тя щеше да я наплаши така, че нито да излиза навън, нито да смее да каже нещо на майка им и баща им. Това беше много важно. С тези нейни мисли и още по-заплашителни, заканителни и страшни от страна на Наум те стигнаха последните къщи на града. След тях се простираха мочурищата. Спряха и се заоглеждаха. Трябваше някого да питат за къщата. На Велка ѝ се сви сърцето, като се огледа. В такива коптори и бащините ѝ биволи не живееха. Къщите, ако можеше да се каже тази представителна дума за тези кочини, бяха малки, схлупени кирпичени и отвратително мръсни къщета, които едва се крепяха на основите си. А някои от тях бяха укрепени с подпорни греди, за да не паднат на главите на обитателите си. По улицата се движеха няколко души и Наум спря един случаен да пита за дома на Мацоран.
– Ааа, за сина на Вацка ли питаш? Ми è оная къща там – и човекът посочи една къща по улицата вляво.
Стигнаха до нея. Велка със задоволство видя, че тази къща беше различна от другите. Малко по-голяма. Пак паянтова и кирпичена, но фасадата ѝ беше чиста, прясно варосана и прозорците лъщяха от чистота. Виждаха се снежнобели завеси, а черчеветата свежо боядисани със зелена блажна боя. Освен това и оградният плет и портата също бяха в идеално състояние, добре закрепени и прави, а не увиснали и продънени като другите. Бутнаха портичката и влязоха в идеално подреден малък, но кокетен двор. Есенни хризантеми и далии с всякакви цветове ги посрещнаха веднага. Пътеката пред верандата на къщата беше толкова старателно изметена и чиста, че Христина се замисли дали нейният двор е бил някога толкова чист. Изкачиха три дървени стъпала и се оказаха на верандата пред единствената врата. Надолу по протежението на къщата имаше два прозореца. До вратата имаше кофа с вар, а до нея дълга метла бръскавица. Велка и Наум се спогледаха и двамата със свойте си мисли и почукаха на вратата. След миг на вратата се показа висока жена на възраст след петдесетте, чисто облечена и с напет вид. Нямаше вид на сплашена бедна селянка.
– Да! Кажете кого търсите? – попита жената.
– Търсим сина ти! – сопна се Наум, но забеляза, че жената се изпъчи заплашително срещу тях и хич не се стресна от тона му, а напротив. И той омекна:
– Търсим Мацоран. Тук ли живее?
– Защо го търсите и кои сте вие? Тук въпросите задавам аз. Вие сте дошли пред вратата ми – изпъчи се още по-куражлийски жената и аум го снесе. Не очакваше такъв отпор. Тогава кураж и уважение заляха Велка и тя се обади мило:
– Моля Ви, другарко, вашият син трябва да е довел жена снощи у вас. Това е сестра ми. Ако е така, може ли да говорим с тях. Ние сме много притеснени.
– А този какъв ти е? – попита жената.
– Това е мъжът ми! – проплака наново Велка.
Жената ги изгледа от главите до петите и двамата, а после се отмести от вратата и ги пропусна да влязат вътре. Стаята, в която влязоха беше голяма и просторна, но с нисък таван. Но добре подредена и изумително чиста. На миндера до прозореца младо момиче бродираше възглавница, а до печката на трикрако столче седеше възрастен мъж. Явно съпруг на оперената жена. Тя затвори вратата след тях и им подаде столове да седнат.
– Да направа ли кафе в джезве? – предложи по-любезно тя.
– Ааа, не! Благодарим. Ние, такова, ако може да видим сестра ми и сина ви? – плахо предложи Велка.
– Марче, иди викни брат си да дойдат! – нареди жената, а момичето скокна още недовършила фразата.
– Аз съм Иванка! – представи се жената. – А това е мъжът ми Марин. Ние сме родителите на Пешо. А момичето е дъщеря ни Мария. С какво да ви почерпя? Имаме локум? И пуканици съм опукала...
– А, с нищо с ни...
И в това време в стаята влязоха един висок слаб мъж и Мария. На Велка ѝ се обърна сърцето от задоволство като видя сестра си невредима. Мъжът се приближи до тях и протегна ръка към Наум:
– А добре сте ни дошли! Тъкмо виках на Мара, че трябва да дойдем до вас та да ви кажем...
Наум Иванов се надигна заплашително от стола, без да поеме протегнатата ръка. Велка видя буреносното му лице и припряно се надигна от стола и застана между мъжа си и другият мъж.
– Ааамиии, ние много се уплашихме като не си дойде снощи Мария у дома! – започна тя. – Цяла нощ я търсим по улиците – и погледна обвинително сестра си. – Ма бива ли така? Умовете си изкарахме!
– Ма как така? – намеси се Иванка. – Вие не знаехте ли? Мислех, че само нас изненада Пешо. Той си е такъв. Шегаджия!
– Шегаджия! – надигна се Наум Иванов и измести жена си от себе си. – Шегаджия значи?! – започна да засилва тон той. – Ей сега ще му дам аз една шегичка! Така ли се насилват млади невинни момичета!
– Ей, ей! Я спри малко! – изрепчи се срещу него Петър. – Никого не съм насилвал. Тя сама тръгна с мен.
– Сега ти потроших кокалите, мръсен гладник такъв! – озъби му се наново Наум.
– Кой! Аз ли съм мръсен гладник? – не повярва на ушите си Петър. – Кой си ти бе, жалка отрепко, дошъл в къщата ми да ме заплашваш?
– На това ли викаш къща бе, гольо голи? Фашистката ти мама сега ще разкатая!
Мацоран Бей изстина от обидата, която получи. Кръвта му закипя във вените и му причерня пред очите.
– Сега ти откъснах овнешката кратуна – изрева той и се спусна към неканения гост. Но майка му се намеси навреме и се изпречи пред него. Същото направи и Велка с Наум. От стола край печката се надигна Марин и рече кротко:
– Момчета, така не може. Я да седнем на масата и като хората да се разберем. Явно тук има неясни неща.
– Аз с фашистки затворници не сядам на маса! – ревна Наум.
– Е сега те сложих в ковчег! – отново се разлюти и Петър.
– Еми като имаш тоя проблем, момче, ти излез навън. Булката ти изглежда разбрана и умна жена. Ще се разберем с нея. Нали тя е сестра на Мария – отново се намеси Марин.
А двете Марии седяха отзад зад разгневената групичка и безмълвно наблюдаваха.
– Нека седнем, Науме! – примоли се Велка на опърничавия си мъж. – С кавги и налитане на бой нищо няма да оправим. Дай да се разберем с хората!
– Тия хора с добро не разбират. Дърво за такива! – не се предаваше мъж й, но се поокроти и седна на стола. Иванка настани и останалите на столове около масата, а Велка издебна момент и изсъска на сестра си:
– Ще видиш ти какво те чака у дома, като си дойдеш!
– Нема па! Аз от тук не мръдам! – изплака високо Мария, а Петър я прегърна през раменете и я заутешава:
– Спокойно, Маро! Тук си на сигурно място и никой няма да ти направи нищо. Аз съм до тебе.
Наум беше готов пак да сочи, но Велка, сконфузена от създадената този път от нея грозна ситуация, го сръчка в ребрата и той си седна на задника.
Думата взе Иванка. Тя най-малко беше изненадана от ситуацията. Познаваше добре палавото си синче, което не различаваше игрите и театрите от истинския живот.
– Аз искам първо да знам всичко за това момиче. Синът ми Петър снощи я доведе у дома и я представи за своята булка. Не знаех, че не са се познавали преди. Както подразбирам от ситуацията. А и тя не изглеждаше насилена. Ами напротив. Доволна си изглеждаше. Та ние всички тук си помислихме, че правят изненада само на нас. Не може да е иначе. Хич не съм си помислила, че роднините ѝ не знаят.
– Може ли аз да кажа нещо? – обади се и Петър.
– Кажи, сине! После ще чуем и тех.
– Снощи видях Мария за първи път в живота си...
– Лъжеш – просъска Наум, но Велка отново го сръга и той млъкна, но преди това я изгледа смразяващо. Тя не му обърна внимание. Подкани Петър да продължи, макар че и той беше настръхнал да се бие.
– Та както вече казах, видях я за първи път. Така ли беше, Маро? Познаваш ли ме от по-рано?
– Не! От снощи! – потвърди Мария.
– И още щом я видях, си казах: „Това ще е моята жена!“.
– Да, бе! – отново се обади Наум. Петър го изгледа пренебрежително и с отвращение и продължи:
– Взех решение и назад връщане няма. На когото не му харесва, прав му път! Мария ме иска и това е положението!
– Ти знаеш ли с кого си имаш работа бе, голтак?! – презрително нападна Наум. – Или си видял скъпо облечено момиче и малко улаво и си си рекъл: „Е тука са парите!“.
– Сега ще я съблека и всичките ѝ дрехи ще си вземеш. От теб не ща нищо. По-скоро да се махаш от дома ми, че замириса на бълвоч.
– Хайде стига, стига! – прекъсна ги Велка, преди да са разкокошинили отново гребените си тези двама петли. – Нека сега аз да кажа нещо. Вас достатъчно чухме. Сестра ми е под моя опека и закрила. И на моя мъж, естествено. Ние се грижим за нея. Това е заръката на родителите ни.
– Е вече аз ще се грижа за нея. Така да знаят родителите ви! – прекъсна я Петър.
– Чакай! Не бързай да ме прекъсваш! – продължи Велка. – Сестра ми няма да се жени за никого! Тя е имала заболяване като малка и сега е с умствена изостаналост.
– Единственият с умствена изостаналост тука е мъжът ти! – отново се намеси Петър.
– Веле, остави ме да го смачкам като глист тоя, ма! Не виждаш ли, че от дума не разбира. Видел е дебелото на кокала и няма да го пусне без бой!
– Науме, не усложнявай още повече нещата! Оставете ме да довърша! И така Мария е боледувала от менингит на тригодишна възраст и едва остана жива. По-точно дори умира за малко, но я свестиха. Оттогава е половин човек. Родителите ни похарчиха цели състояния, за да я оправят поне от части, за да не е в инвалидна количка цял живот и да не се лигави и напикава в гащите. Но тя не е достатъчно добре, че да създава семейство и да се грижи за мъж и деца. За себе си дори не може да се грижи. Не сте ли забелязали вече това? Ние сме от заможно и влиятелно семейство от Правец. Всеки знае кой е Петко Генчев. Той няма да е съгласен в никакъв случай с това положение. Така че дайте си ни Мария да си я приберем и все едно, че нищо не се е случило. В противен случай ще имате големи неприятности. Може и в затвора да отидеш за прелъстяване на болна жена – се обърна накрая Велка към Петър.
– Свърши ли? – попита той.
– Свърших. Сега знаеш какво те чака.
– Обаче ти не знаеш теб какво те чака! – провикна се Мацоран Бей. И като стана и застана зад стола на Мария, сложи ръцете си на раменете ѝ и властно каза:
– Ти имаш ли документ, че сестра ти е в неспособност сама да взема решенията за себе си?
– Не! – продума едвам Велка.
– А вашите имат ли такъв документ?
– Не, нямат! Обаче...
– Млък! Никакво обаче! Щом докторите не са сметнали за нужно да я обезпечат с опека от други лица, значи тя сама може да взема решенията си за себе си. Маро, ти искаш ли да останеш с мен, или искаш да си ходиш със сестра си?
– Искам с теб! – ясно подчерта Мария.
– Добре тогава. А сега добре си отворете ушите и чуйте! Че няма да повтарям. Аз не съм кой да е! Аз съм Мацоран Бей! И още се не е родил човекът, който ще ме уплаши! Нищо не ме плаши! Дори смъртта е в краката ми и трепери от мен. Та ти ли, жено, дето и от въшливия си мъж се плашиш!? Нито знам кой е Петко Генчев, нито ме интересува! Също толкова малко ме интересува от какво е боледувала Мария като малка. А най-малко пък се интересувам от парите ѝ и тези на баща ѝ. Така че си вдигайте партакешите и беж на Правец да се жалвате на когото искате. И с Тодор Живков не можете ме уплаши, че и с него съм си имал работа. Мария остава с мен и това е последната ми дума. И ако искате да няма насрани гащи, беж да ви няма, докато преброя до три!
Това беше казано с такъв страховит и нисък глас, че чак Иванка се изплаши за последствията, до които беше способен да ги докара синът ѝ. А той отиде до вратата и я отвори навел глава с решителна готовност. Велка се изниза през вратата почти в безсъзнание от страх, а след нея с подвита опашка тръгна и Наум Иванов. В мълчание изминаха почти половина улица и чак към центъра на града се обади жена му:
– А сега какво ще правим? Тоя човек няма да я пусне да си върви.
– Не знам. Върви при баща си. И му кажи. Той да му мисли. В края на краищата ние с нищо не сме виновни. Не можем да я вържем у дома я?! А и направихме всичко, каквото можахме.
– Е не мога да отида на Правец сама. Тате ще ме убие. Ако го не направи тате, мама със сигурност. Ще дойдеш и ти с мен.
– А не си познала! Никъде не отивам. Достатъчно преживях снощи и днес с ненормалната ти рода.
– Защо говориш така? Ти знаеше, че ще трябва да се грижим за Мария. А пък на мен, право да ти кажа, не ми се видяха толкова изпаднали тези. Може пък да се грижат добре за сестра ми.
– Какво? Ти побърка ли се или какво?
– Е нали ти сам каза, че не я искаш у дома. Че щяла да ни създава само неприятности. Така други ще мислят за това.
– Ма ти наистина ли говориш сериозно, или само си проветряваш устата? – недоумяваше Наум на разсъжденията на жена си. – И тези гладници да грабнат половината пари и имоти на баща ти? Тая няма да я бъде!
– А сега разбирам защо така ожесточено защитаваше и се бореше за сестра ми. За парите на тате си мислил. Ясно.
– Че той така каза! Всичко е за нас. А сега този мърльо ще ни измъкне половината под носа ни. Мислиш ли, че ще се грижи за сестра ти? Амиии! Така ще я зареже на произвола на съдбата. Ама аз няма да ти дам и крак ти да стъпи в техната къща.
Велка започна да си мисли, че мъжът ѝ е много груб и пресметлив. Добре че не знаеше, когато се запознаха, че е богата наследница. В противен случай щеше да си помисли, че се е оженил за нея само за парите ѝ. А той без малко да се издаде, че всъщност за тези пари мисли отпреди да се запознае с нея. Та сега ли да ги изпусне? Неее! Няма как да стане това. Жена му още утре ще хване рейса и ще отиде на Правец. Петко Генчев щеше да оправи работата. Този голтак няма да го уплаши.
Прибраха се мълчаливи и потиснати и двамата. Всеки по различен начин. Наум мислещ за пари, а Велка за бащините шамари.
Следва продължение....
За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични или тук под поста
© Иванка Цветкива Все права защищены