Из  книгата ми "ПРЕДЦИТЕ МИ ГОВОРЯТ "

    От глава "Петко и Иванка"

 Слънцето бавно клонеше към залязване. Небето на запад се беше обагрило в оранжево-червени нюанси. Ветрец поклащаше клоните на дърветата, а листата им шумоляха. Реката си пробиваше път надолу и водите ѝ звънко пригласяха на шумоленето на листата.  Играта на две синигерчета, подскачайки и подхвърчайки по камъните около брега зорко се наблюдаваше от воденичарския котарак скрит под храста.
    Беше ранното лято на 1938 година. По пътеката към реката се зададоха две деца. Две момиченца. Едното беше по-големичко, седем-осемгодишно. Другото малко. Има-няма три годинки. Голямото държеше малкото за ръка. Бяха спретнато облечени с нови сукманчета, привързани с коланчета, направени от цветна вълнена прежда. Малкото стискаше в ръчичка парцалена кукла.
– Како, како, къде отиваме? Мама ще ни се кара!
– Няма. Върви с мен. Ще идем до реката. Вчера видях диви ягоди до воденицата на тате. Ще си откъснем. После ще наберем на мама цветя и готово. Няма да ни се кара.
– Ами ако ни потърси? Ще се уплаши, че торбалан ни е взел?
– Ох, стига с тоя торбалан! Той ходи само в тъмното. Да не го гледат хората.
– Защо?
– Защото е много грозен.
– Ами ако паднем в реката?
– Стига вече с тези страхове, Марийо! Няма да ходим до водата. Само ягоди ще берем.
Двете деца стигнаха до воденицата. Тя още работеше. Но баща им я беше оставил сама да меле житото, а той заедно с булката си наглеждаха последните довършителни работи на майсторите по новата им къща. А децата се измъкнаха за миг от зоркия надзор на мама Иванка и ето ги вече в шубраците около воденицата да търсят диви ягоди. Бяха палави деца. Особено Мария. Малка-малка, обаче нищо ѝ не убягваше. Тичаше подир всеки вкъщи и все въпроси задаваше. „Мамо, защо пиленцето на кокошката не лети като врабчето? Нали и то има крилца?“ „Тате защо кака Ружа идва у дома да шета? Тя няма ли си дом?“ „Бабо Марийо, а ти на кого си кръстена? Мен на тебе са ме кръстили, а ти на кого?“ „Дядо Генчо, защо чиче Иван живее в твоята къща, а тате и мама не живеят в нея?“ Все вървеше и питаше. Искаше всичко да знае. Още толкова малка, а се втурваше да помага на майка си да редят паралията за вечеря. Знаеше къде са паниците, къде са лъжиците. Всичко. Баща ѝ Петко често я грабваше на ръце, вдигаше я нависоко до тавана и през смях и много обич ѝ викаше: „На татко питанката си ти!“. А Мария го хващаше за носа и дърпаше през смях. И Велка беше будно и пъргаво дете. Но тя не вдигаше толкова много шум около себе си. Наблюдаваше сестра си и нейните вечни въпроси към всички и често-често майка ѝ намираше да се рови в един от тефтерите на баща ѝ и да рисува човечета и слънца с химическия молив. Защото Петко никога не си прибираше нещата на място. Даже и важни да бяха. А тефтерът беше. В него си водеше сметките за цялото стопанство. За воденицата, за дарака, за овощните градини, за ратайчетата, които им работеха, за всичко. И понеже го оставяше на всевъзможни места заедно с молива вътре, затова и много от счетоводните му сметки бяха украсени със слънчица и кръглоглави и разперили пръчковидни ръце човечета. Но татко Петко не се сърдеше като мама Иванка. Той се усмихваше и с любов прегръщаше по-голямата си дъщеря, слагаше я на коляно и казваше: „Нищо де, какво толкова? Хубаво си ми нарисувала това слънце. Имам толкова работа, че към небето не поглеждам. Но отворя тефтера и там твоето слънце ми стопля душата за миг. Еми“. А булката му все ще се намеси: „Не говори така на детето. Защото утре пак ще намериш тефтера си одраскан. Прибирай го, колко пъти съм ти казвала!“. „Недей така, Иванке, деца са това, нашите. А пък и аз съм си такъв, неподреден. А да се пребием сега! Сичко е наред, еми.“....

    Семейството на Петко Генчев Ников Топалски от село Правец, Ботевградска околия, беше едно от малкото в селото с привилегията на богатите селяни. Петко беше по-малкият син на Генчо Топалски. Когато баща му го ожени, му даде половината от земите си, както беше дал и на първородния си син Иван. Даде му воденицата си. Тя по право се падаше на Иван, но той я не щеше и Петко се зае с нея. Сам отвори даракчийницата долу в селото. И овощна градина създаде за чудо и приказ. Даскалът всяка пролет и есен довеждаше учениците си да гледат как се отглеждат овошките и какви грижи се полагат за тях. Пролетес градината беше райски красива с цъфналите дръвчета в бяло и розово, а есенес с тежкия и изобилен плод, с който се отблагодарява за грижите. Петко много обичаше градината си. Овощар не беше, но беше любознателен и от всичко се интересуваше. От Софията си донесе книги и за овошките как да гледа, а и най-новото изобретение електриката го грабна. Та проучи как да си докара от това светило и в своя дом. Това лято в новата къща искаше с електричество да я освети. В селото никой нямаше. Електрификация на Правец не се предвиждаше в близко бъдеще. Но Петко надума брат си Иван и двамата сбраха пари, купиха си динамо. Платиха на човек учен от София дойде, показа на Петко как се прави и първата крушка в селото светна в техните домове.
    А днес беше ден за празнуване. Къщата беше готова. На комина ѝ българският байрак се вейна, а Иванка точеше баници и курбан чорба вареше, та майсторите да нахрани. Свекърва ѝ Мария дотича да ѝ помага. Двете не се много обичаха, но се уважаваха и лоша дума не си казваха. Иванка беше висока и снажна мома. И тя от добър род идваше. От село Разлив ѝ беше потеклото. Току до Правец. Беше я харесал Генчо Топаля и баща ѝ горд остана с този избор. Нищо че беше за малкия му син Петко. ...

В Правец семейството на Петко и Иванка живееха задоволени от всичко. Нищо им не липсваше. Макар и оженени от бащите си, те се опознаха и обикнаха. Бяха доволни и честити с две дечица и уважението на цяло село.....
Свекърва ѝ Мария погледна баницата в пещта и се обърна да нагледа децата.
– Кам ги дечурлигата, мари невесто? Невида ги наоколо? – продума Мария на снаха си. А тя беше запретнала ръкави и месеше тесто в нощвите. Обърна се и поогледа около себе си. Вратата беше отворена. Навън из двора се разхождаше петелът, прескочил плета, а Рижко се беше изпружил току на прага и сладко спеше. Мъжете бяха в двора на новата къща. Там пред отвода под малката още асмичка, която Мария насади за новата къща, бяха опнали софрите. След около час очакваха гости комшии да полеят новия дом. И отец Генадий щеше да освети къщата и стопаните.
Иванка не видя децата на двора. С набрашнени ръце притича до другия двор. И там ги нямаше. Не спомена нищо на Петко. Рано беше да го притеснява. Тя набързо уми ръцете си в барата, минаваща наблизо за поливане, и подтичвайки ги избърса в престилката. Свекърва ѝ я пресрещна и рече:
– Ще вида при животните да не са. А ти тръгни към реката.
Тя така и направи. Тръгна към воденицата. Като я наближи, ги видя. Седяха в тревата и нещо беряха. Сърцето ѝ кротна. Усмивката ѝ грейна, но като я видяха, че идва се престори бързо на сърдита.
– Я да вида кой не се обажда къде отива? – схока ги тя. – И какво сте се сврели в тези шубраци. Че като изкочи някоя змия?! Беж бързо у дома, че баба ви чака с кравайчета!
Децата скочиха веднага на крака. Марийка се втурна и прегърна майка си през коленете.
– Мамо, мамо, кака ме доведе. Ягоди да ядеме. Аз ѝ викам за торбалан, а тя каза цветя да откъснем.
– Добре, дъще, хайде сега беж у дома. Идете да викнете татко ви, че воденицата драще напразно. Жито няма. Тоз човек, тоз човек, все някъде ще се заплесне.
Откакто се отделиха от свекър и свекърва, откакто свой дом си свиха, самочувствието на Иванка се възвърна. С този разпилян и непукист мъж тя се почувства отново главната у дома и на него му нареждаше какво трябва и какво не трябва. Добре че Петко беше добряк та ѝ не задиряше. Тя каже нещо, той ѝ отговори „добре, булка“, а после си прави своето. Ама и тя много-много не го хокаше, че знаеше кой командва вкъщи. И си знаеше мястото. Държеше се добре и с ратайчетата, и със слугинчето. Не беше зла жена. Само дето обичаше да е по-напред. По-по-най. Иначе беше работна и държеше под око и в ред цялото домакинство. Също като свекървата. Виж голямата снаха на байо Иван беше по-тросната, повече се перчеше, по-малко работа вършеше, защото богата била. И за работа не била.
      Вечерта пред отвода на новата къща се събраха повече от двадесет души. Софрите бяха отрупани с храна. Стопаните щастливи, а гости, роднини и майстори се надпреварваха да вдигат наздравици и да благославят собствениците на новия дом.
   Софрите бяха осветени като ден. С електричество. Съседите се дивяха и чудеха на новото светило. След отец Генадий, който освети всяко ъгълче от дома и благослови хляба и стопаните, се изправи Генчо, бащата на Петко.
– Ето че и на мен ред дойде да кажа нещо на младите. На младите, а и с всички тук да сподела моята радост. Нека ви е честит новият дом! Нека с радост и благодат да изтекат дните ви в него! Арно да си гледате децата, да порастат, да ги ожените и мен на сватби да каните! А на комшии и авери да кажа кой не знай, че двама сина отгледах, и двамата от злато повече чинат. Булката ми е до мен и тя това ще каже. На никого лоша дума не казаха, на булките си рака не дигат, ракия в уста не слагат. От това по-убаво нема. Утре да се гатна и да умра, спокоен и доволен ще сам. Ама и булките им са добри. От арни ора са. Деца им народиха и те това е живото. Да се не колим и бесим, да нема реване и страдане, да пребъде рода! А наздраве и добре сте ни дошле!
И се заразлива руйно вино и сливовица препек, и се разнесе оная ми ти тлъста курбан чорба, и се ядоха баници и сушеници. Мъжете се понапиха, жените се разпеяха, заигра се и хоро, та макар и без музика. Стоян Боянчето разказа смешки от ловджилъка, Стефан Сираков беше дошъл с акордеона. Та се заформи сбирка, та цяло село после приказва.....

     ( следва продължение)

За въпроси и заявки за книгата ми пишете на лични!