7                            

                                                             Из размислите на Адулф...

          Днес,тази нощ я видях. Видях я отново. Видях я за втори път. Очите ми направо сякаш светнаха,но не мисля,че бе от нощната лампа или пък от лунната светлина. Мисля,че бе от радост,но не мога да кажа дали това бе така и за нея-Айшли.  Отново се срещнахме,отново съдбата ни направи жест. Беше тъмно,мрачно,ветровито и студено,а тя... бе тръгнала нанякъде с куфара си под ръка,влачещ се на своите прашни от земята колелца. Погледнах я и онемях,първо от чувство на изненада,но после...се уплаших. Погледнах я с чувство на уплаха,но това не се забеляза кой знае колко в тъмната и за двама ни нощ. Особено след като бях и с нощни очила. Тя не бе добре,не изглеждаше никак добре,но реших да не ѝ го казвам. Изглеждаше не като човек,а като жена-призрак:бяла,пребледняла даже на цвят кожа,изпъкнали очни ябълки,потъмнели появили се кръгове под тях и най-вече... виждах една душа в едно крехко,чупливо тяло,готово всеки миг да се разпадне,дори от вятъра. Заговорихме се за малко и после момичето си отиде. Изчезна някъде в мъгливата,прашна далечина,а аз...ето,че за втори път останах сам. Датата бе 23 декември,а къде се бе запътила тя? Към някакъв хотел?  Погледнах към часовника си и стрелките показваха вече 22:00 часа. Беше време за почивка. Качих се в колата си и се запътих към моя дом.   

           По-късно,когато бях вече в нас,се бях изтеглил на дивана,гледайки среднощните новини. И докато си пийвах бира,телефонът ми изведнъж зазвъня. Беше непознат номер.    

          -Ало,кой се обажда?-попитах най-спокойно аз,въпреки,че не смятах,че е много нормално непознат да те търси през единадесет вечерта,освен ако не е някой спешен случай. 

          -Ало? С полицията ли говоря?-обади се женски глас.

         -Ами,по-точно говорите със стажант на полицията-отвърнах аз.-Кажете,как мога да Ви бъда полезен,мадам?-продължих да питам.

          -Много се извинявам,че Ви безпокоя по това време,но... слушайте,притеснявам се за приятелката ми-каза жената на телефона.

          -А можете ли да ми кажете какво се е случило,че Ви притеснява?

          -Да. Другарката ми ми се обади за последно днес някъде към 17 или 18:00,казвайки ми,че има планове да не остава у тях вечерта. Попитах я защо,каза ми,че просто не иска да остава у тях. Само плачеше по телефона и ме помоли в случай ако баща ѝ и сестра ѝ я потърсат или ми се обадят,да им кажа,че е у нас на парти с преспиване.

        -Чакайте,чакайте,госпожице. Другарката Ви,казвате,Ви се е обадила последно към пет,шест следобед. Така ли?-попитах нетърпеливо говорещата жена. 

          -Да-каза тя.

          -А защо плачеше? Не знаете ли нещо?

          -Не.

         -А знаете ли къде е била последно?

         -Каза ми,че излиза тъкмо от болницата,когато ми звънна.

         -Смисъл,тъкмо е отписана или?-заинтересувах се аз.

          -Не,отиде да си вземе едни изследвания.

          -Как се казвате?

          -Амра-отвърна момичето. Колкото нея съм почти.

          -Как се казва приятелката Ви и каза ли Ви нещо повече от това освен за своето бягство,да го наречем?-продължих да разпитвам.

           -Приятелката ми се казва Айшли. И двете сме в момента студентки по медицина. Каза ми,че ще отседне в някакъв хотел за тази вечер.

            Изправих се от легналото си положение и застинах на място. Нима това момиче говореше за Айшли,която и аз видях,която и аз срещнах съвсем преди малко? Не,не можех да повярвам просто.

          -Ало,ало! Господин полицай,на телефона ли сте! Кажете ми,че сте на телефона!-изкрещя панически Амра.

           -Да,да,простете! Отнесох се за малко-извиних се аз.

         -Ама,моля Ви,звъня Ви не за да разбирам кога сте отнесен и кога не,а за да ми помогнете!

           -Разбира се,прощавайте! И... каза ли Ви нещо друго?

           -Не. Само това. Звъня Ви,защото преди малко баща ѝ звъня,оправих се с него.

           -С лъжа,така ли да разбирам,млада госпожице?-попитах с насмешка,но и в същото време с леко-строг тон.

           -Нямаше какво да направя. После ме съдете,сега ми помогнете!-отговори решително младата студентка.-Телефонът ѝ е изключен и това много ме притеснява. Ще успеете ли да ми помогнете? 

           -Ще ми кажете ли телефонния ѝ номер,моля?-запитах я аз.

           -Разбира се.

           -Така ще успея да я проследя,предполагам. 

            -Намерете я,моля Ви!

            -Добре!-отговорих аз и затворих телефонната слушалка.-Ах,Айшли,Госпожице Клер,какви ги вършите само? Качих се отново в колата и отидох до раянното. Потърсих главният комисар и се свързах с него. Всичко оставаше сега в ръцете на денонощната полиция,техниката с която разполагаше тя и самите работници. 

               След известно време успяхме да я намерим,хаквайки номерът ѝ. Главният комисар ме попита:

             -Адулф,ще се справиш ли сам или да ти наема екип?

             -Шефе,не отивам да залавям бандит,а просто да върна една девойка на семейството ѝ. Нищо повече-отвърнах му аз на шега,подсмихвайки се обаче,широко,широко. 

              -Изглеждаш ми нещо развълнувано,синко-подрече мило комисарят.

              -Няма нищо такова,сър! Просто поредната мисия-отговорих. Взех якето си,обляках го,но този път не взех колата. Взех моторът си. С него щеше да бъде по-бързо,отколкото с другото превозно средство,макар и опасно и много невежо,и безразлично от моя страна.  Така,запалих мотора и потеглих с космическа скорост,сигурно дори светлинна.