Преди последния час

разказоид

Двамата седяха на пейка в училищния двор.

Беше септември и пак звънеше звънецът за последния час.

Само дето те бяха вече пораснали.

Той внушаваше увереност с всяко свое действие.

Тя, макар и отдавна вече без плитки, пак изглеждаше като картина, създадена от влюбен в модела си художник.

- Колко време ? – подръпна от цигарата си мъжът.

- Повече от петнайсет години- погледна го жената и веднага отклони ясните си очи-

Ти поне на вид наистина си станал дипломат.

- Как се сети… дипломат, да, едно време така си мечтаехме – ти-художничка, аз –

дипломат. И как само си вярвах, че ще успеем…

- Аз тогава така и не успях- помътняха очите и- тогава в Академията влизаха или само

гении, или трето поколение връзкари. След третия опит се омъжих. Както в приказките - красавицата за чудовището... Пиеше. Много. Но никога не ми посегна и не ме нарани. Иначе печелеше добре- боядисваше по строежите. Една вечер обаче не се върна. Почерпили се преди да свършат работа, решили да работят на прожектори – и падна от осмия етаж и …. остана на място. – пресегна и си взе цигара – Нямахме деца, така се бяхме разбрали – първо жилището, после децата…Сега уча задочно в Академията. Но сега вече всичко е възможно.

- Да, сега много неща са възможни, и е странно как младите си избират най-лошите

от тях… А помниш ли едно време – заради една песен на „Бийтълс“ едва не ни изключиха. Добре беше, че бащата на Лилия се застъпи за нас.

Година по-късно той ми беше вече тъст. А още след година го намериха с пистолета.

Май още тогава е виждал това, което ние и сега не виждаме…А след самоубийството му около мен нещата не потръгнаха – Лилия си намери любовник, амбициозен асистент от АОНСУ. Каква ирония – вторият мъж на Лилия наистина стана дипломат. А аз завърших икономика. Така и така всичко беше ясно – разводът мина без много шум. И Лилия стана секретарка на съпруга си…

Погледите им се срещнаха при казаните и от двамата думи:

- Помниш ли ?- след което се засмяха. Той посегна да пипне косата й и стана

сериозен.

И двамата станаха сериозни.

- Искам да започнем отначало, но не знам ти…- каза тя.

- И аз не знам, но много бих искал да опитаме – каза той.

Очите им сякаш светнаха . Приближиха глави.

- Здравейте, как сте, чакате ли някого?

Възрастен мъж с побеляла коса и бастунче им се усмихваше.

- А, класният ! Но…не сте ли вече пенсионер?

Той приседна до тя :

- Да, преди три години и това ме сполетя. Но нали знаете къде живея – прозорецът

ми си гледа все към входа на училището! А, знаете, тук мина почти целият мой живот…толкова хора, събития, съдби…Напоследък се плаша – ами ако всичко е било напразно, ако не съм успял да помогна на децата да станат добри хора, дали не съм бил лош като човек и учител…

- Вие бяхте добър – каза младият мъж.

- Ти беше добър ученик, но дали така мислят останалите ?

- Ако са искрени, не може да мислят другояче – каза жената.

- Невъзможно е точно заради Вас някой да е осакатен като човек. – добави мъжът.

- Не е ли странно- замислено каза жената- Вие тогава ни говорехте неща, които се

сбъдват сега. А ние не ви вярвахме напълно…но да спрем дотук.

Мъжът се усмихна :

- Да го поканим ?- жената кимна и попита:

- Господин учителю, откога не сте били на сватба ?

Той плесна с  ръце и се засмя, а бастунчето му се изтърколи между него и бъдещия съпруг.

Звънецът заглуши думите на учителя.

Третия звънец.

Последният час започна.

КРАЙ

Стоян Д . Стоянов - Будаков