Наскоро получих странно признание. Един от началниците ми заяви, че щял да се ожени за мен, ако съм била 2-3 години по-млада. И да ме опитоми. Щял да ми смачка главата между два камъка, но тялото нямало да пипа. Красотата не бивало да се руши. Щял да ми направи куп деца. Виж, инатът бил друга работа. Жената не трябвало да противоречи на мъжа. Създадена била да му служи. Не да е по-умна.
Трогнах се. Такава любов….е истинска рядкост. Загледах го продължително. Беше откровено пиян. In vino veritas.
- Хмм, а жена ти какво би казала, ако разбере?- попитах с добре премерена наивност.
- Мойта не я мисли. Тииии, ти, обаче, много знаеш. – казва, и ме гледа отвисоко.
- Хайде, сега, знанието не е грях. – оправдавам се аз.
- По-лошо е от грях. Защото те прави по-силна, отколкото можеш да понесеш.
- Аха, значи ти най-добре познаваш възможностите ми….- иронизирам аз.
- Естествено, те са колкото на щрауса мозъка, както и на всяка друга жена. (последва звучно оригване).
- Жалък си, такъв, пиян. Като изтрезнееш, може пак да поговорим. – любезнича, нали все пак, трябва да внимавам с шефовете.
- И трезвен ще те смажа. Ще бъдеш моя. Подчинена си ми.
Фактически погледнато, така е. Но напоследък упорито избягва да ми възлага задачи. Свършвам ги твърде бързо. Освен това му поправям грешките. На неговия език. А той не търпи такива намеси. Затова иска да ме мачка. Подготвям се за предстоящото не-физическо обладаване. Изобщо не съм притеснена. Защо ли? Отговорът е прост. И стар, като света. А той, светът, не е един. Разделен е на две. Владетели и поданици. Безспорно, битките по-често се печелят от силната (физически) половина. Но, според ситуацията, ролите се менят. Както в този случай, например.
Учител и ученик.
Ученикът богоговее пред учителя. Така е редно. И го прави, докато не го надмине. Тогава учителят трябва да избере. Да помъдрее, насърчавайки успеха, или да оглупее, поставяйки „роденият по-рано” на мястото му. Като продължи да му налага овехтелите си догми с мисионерска упоритост, и изскубва всеки кълн на прохождащия по-съвършен интелект. Примерно така:
- Госпожо, тази задача се решава много по-лесно, ако се използва просто тройно правило!- спонтанно възкликва млад математик.
- Кой ти каза за това правило? – тросва се учителката.
- Татко… – полу-виновно отговаря той.
- Ние тук не учим просташки правила!–отсича тя. – Забранявам да се решават задачите по този начин!
- Но, госпожо, нали отговорът е верен?.....-недоумява детето.
- Не ме интересува. Пиша ти двойка. А на баща ти да кажеш да не се вре където не му е работата!-вече бясна крясва тя.
- Но той е инженер, и казва, че непрекъснато го използва в практиката си -продължава детето неуверено.
- Сигурно е некадърник! – заключава тя.
Некадърникът, обаче, сам подготвя момчето за олимпиада. То я спечелва и получава и специална награда за използване на нестандартен подход при решаване на стандартна задача….. с просто тройно правило. А учителката получава грамота за особени заслуги в педагогиката. На пръв поглед объркващо – кой е печелившият в тази битка? Отговорът се съдържа в една история, наблюдавана и записана от учени биолози:
На необитаем остров живее стадо маймуни. Хранят се със сладки картофи, които изкопават от земята. Един ден, улисани в игра с морската вода, няколко маймунчета случайно откриват, че сладкият картоф, цопнат в солената водичка, е по-вкусен. От този миг нататък, цялото младо поколение започва да мие картофите в топлото море, преди да ги изяде. Майките веднага оценяват откритието на отрочетата си, и бързо-бързо възприемат новата техника. Водачът на стадото, обаче, си остава необразован. Защото на него храната му се носи готова за консумация. Той не само, че не разбира защо тия тъпи женоря тичат до водата, но и се ядосва и ги наказва подобаващо. След още няколко месеца, когато водата захладнява, маймунчетата се научават да мият картофите прави – за да не си мокрят четирите лапи и коремчетата. Майките възприемат. Царят стои и гледа от висотата на дървесния си трон, все така непоклатим и невъзприемчив. Но господството е негово. Той опложда всички женски, пази ги от нашественици, въвежда ред при караниците, и ….се оставя да го пощят. Докато един хубав ден някое от децата му не го измести. А новият цар знае да мие картофи в солената вода и да ходи на два крака.
Но да се върна на моята любовна драма. Поканена съм на обяд в китайски ресторант. Той, като представител на източна култура, решава да ми покаже (снизхоздително) как се борави с клечки. И през ум не му минава, че може вече да знам. А аз съм се научила – от глад. Правя се, че схващам бързо, и омитам блюдото за отрицателно време с „новоусвоената” техника.
Той наблюдава мълчаливо и се налива с бира. Накрая казва:
- Ти си отвратителна. Застаряваща, досадна лакомия. Не мога да те понасям.
- Взаимно е - без свян му отговорих.
Грабна си якето и излезе, без да плати сметката.
На следващият ден се озовах в друг отдел, с друг шеф. И с по-висока заплата. За да ми стига да плащам сметките на висшестоящите, предполагам.
© Николина Недялкова Все права защищены