ПРЕМЕЖДИЕ В МАХАЛАТА
Бях попаднал в една безизходица и повиках вятъра да ме издуха от нея. Но и той беше пропаднал в едно дере, чул ме беше, ама нямаше как да излезе и да дойде, та да ми помогне. „Ех, – чувам го – да можеше да дойдеш, да ми подадеш една ръка, веднъж да изляза, в небесата щях да те отнеса, при слънцето през деня, при звездите нощем. Ама нà. Сега не мога!”
Всъщност моята безизходица беше по-скоро младостта ми, а младостта обича да се забърква в разни каши и после с тия каши се хранеха всякакви лакоми прасета, които колкото повече се тъпчеха, толкова по-розови ставаха, а опашките им все повече се навиваха и се размахваха като антени, които излъчваха на най-широките честоти човешките несъвършенства.
Сега ще ви кажа от какво се разлюляха един ден темелите ми съвсем. Това, че дядо Евтимий беше разперил каменните си ръце пред светската обител на Света гора беше истина, каквато си е и сега. Интересното беше, че под нея, поне по мое време, се взираха една в друга през дуварите ...