Трета част

Аз станах, пожелах му „Лека нощ!” и си легнах.
Сутринта го изпратихме до колата и му махахме, докато тя се скри зад завоя. После дълго говорихме за него.
Седях до прозореца и гледах белотата на зимата. Такъв изглеждаше и животът ми – бял лист, върху който трябваше да започна да пиша. В навечерието на Новата година си направих равносметка на живота. Най-важното беше, че исках да живея. Бях задължена на тези две жени за грижите и вниманието, с което ме обграждаха. Не знаех как да им се отблагодаря. Когато в празничната вечер им казах, че мисля да започна работа, те притихнаха, спогледаха се мълчаливо и после ми пожелаха късмет.
- Ще ни липсваш!
- Щом се оправя, ще идвам често.
- Не обещавай нещо, което не си сигурна, че можеш да изпълниш.
- Поне ми се иска да е така.
След Нова година се обадих на старите си колеги. Събрахме се у Нели, тя живееше сама. Разказах им за неволите си и ги помолих да ми помогнат да си намеря работа. Останах при Нели една седмица. По цели нощи си бъбрихме. Сега разбирам, колко са ми липсвали всички.
Когато се върнах на село, леля Бонка беше във възторг.
- Вече не се надявах да те видя.
- Нали обещах, че ще се върна, че няма да ви забравя.
- Вие, младите, не винаги си държите на обещанията.
- Лельо Бонке, колегите ми обещаха да ми помогнат. Мога ли да остана при теб, докато си намеря работа?
- Иска ли питане. Даже, ако ме послушаш, почни работа и си живей тук. Рейсове има, ей къде е столицата. В село има хора, дето работят в София и всеки ден пътуват. То и в София да си, ако живееш в единия край, а работиш в другия, пак един час в път ще ти отива, така че...
- Права си.
Перях, чистех, готвех. Леля Бонка плетеше. Вечер сядахме пред телевизора.
- Чувствам се като царица. Ти ми вършиш цялата къщна работа, а аз почивам. Като дъщеря си ми. Ето, имам син, златен ми е, ама друго си е момиче.
- Лельо Бонке, днес ми се обади Нели. Ще ме вземат при тях пак на работа. Подали са молба от мое име. През април се пенсионира един колега и аз ще почна на негово място. Така се радвам! Най-напред ще остана при Нели, докато си намеря  квартира. Трябва да изкарвам пари, да не съм ти в тежест.

- Ти толкова ми помагаш, че аз трябва да ти плащам. Май кола спря пред къщата, я виж през прозореца.

Докато стана се чу вик:

- Мамо, аз съм!

- Я, Васил си е дошъл!

Отворих вратата.

- Видях, че свети и се зарадвах, как сте?!

- Защо толкова късно?

- За малко, само да ви видя и утре сутринта си тръгвам.

- Гладен ли си?

- Слагай нещо.

Леля Бонка веднага подреди масата, седна срещу сина си и през цялото време го гледаше как сладко яде.

- Не съм забравил обещанието си, мамо. Сигурно другия месец ще ти погостувам за по-дълго.

- Ще дочакам ли тоя ден?

- А, ще дойда и ще се отлежа.

Когато леля Бонка си легна, ние пак седнахме пред камината.

- Искаш ли да пийнем по една глътка уиски, тук някъде имаше?

- В бюфета в кухнята. Да го донеса ли?

- Няма да е лошо, ако има и лед.

- Майка ти нали ти каза, тук всичко има.

Васко отпиваше малки глътки.

- Имах нужда от едно питие. Вие как сте? Разбирате ли се с майка?

- Тя е прекрасен човек! Кажи ти как си? Защо толкова късно?

- Имам проблем. Нещо не върви с жена ми. Тя ще ме подлуди. Пред майка не исках да се издавам. То не е за казване. Ще се пръсна от... Заварих я да се целува с един мъж. То добре, че не е с жена, а?! Направо ми идеше да ги убия и двамата. Вместо това се качих на колата и право тук. Обичам я! Много я обичам!!! Но тя е толкова... вятърничава... Сега си я представям в прегръдките на оня... Ах, ако знаеш какво ми е... Я, наздраве! Остави ме мене с моите глупости, какво съм се разхленчил като баба? Кажи, ти кога ще почваш работа?

- Обещаха ми след... Виж какво, може да се оправите. Щом я обичаш, тя...

- Аз я обичам, но дали тя ме обича? Много сме различни. Мислех, че с времето всичко ще се подреди, то май по-лошо става... Ти си напълняла! Миналия път, като те видях, беше слаба и бледа. Сега си зачервила бузки.

- Сигурно е от огъня.

- Или от чистия въздух? Разкажи ми нещо за себе си!

- Няма нищо за разказване. Може би някой друг път. Сега не ми се говори.

- Май не си много от приказливите. Ти все за другия път ли оставяш разговора за себе си?

- Не съм от най-мълчаливите. Даже понякога като заговоря, не спирам. Направо да ти дойде до гуша от мен. Сега те слушах... Искаш ли да си лягаме вече?

- Постой още малко! Бих предпочел да ми дойде до гуша от приказки. Ние с жена ми много-много не си говорим. Ето, пак за нея мисля. Не мога да я разбера. С приятелките си може с часове да говори по телефона. На събирания устата не й се затваря, а вкъщи с мен мълчи. Сигурно не ме обича.

- Не говори така.

- Ето с теб как си говорим и ми е приятно? А на теб? Да не ти досаждам?

- Напротив! Искам да кажа... На мен ми липсват приятелките ми, но се научих по-малко да говоря, повече да слушам. Без да искам. Някак животът ми се подреди не така, както си мечтаех. Сега съм като птица с отрязани крила. Уча се наново да летя. Най-важното е, че ми се иска отново да полетя. След всяка неприятност човек мисли, че е настъпил краят, а после вижда, че животът продължава. Това са уроците на живота. Хубаво е след всеки да излизаме по-мъдри.

- Така ли мислиш или си го прочела някъде?

- Времето лекува всякакви рани. Те зарастват и ти излекуван тръгваш напред. Ако болката не е била голяма, забравяш. А ако си бил страшно наранен се стараеш да не се повтаря... Поне заради старанието, не трябва да ти се случва същото, нали?

- Не знам. Още болката ми е много голяма. Дълго време ще трябва, докато раната ми зарасте. Но щом казваш... Същото ли ти се е случило?

- Наистина, нека друг път. Не ми се говори сега за това.

- Извинявай, май не съвсем е зараснала и твоята рана. Хайде да си лягаме, лека нощ!

- Лека!

Когато станах, той вече си беше заминал. Обади се след една седмица и каза, че при него всичко е наред.

Пристигна на първи март. Донесе ни цветя и мартеници.

- Защо си купувал цветя, ей двора е пълен?!

- За да ви зарадвам.

- Само си харчиш парите.

- Караш ли ми се, мамо?

- Пази, Боже!

- Това е друго нещо, защото идвам за по-дълго време и ако започваш с кавги, още сега си тръгвам.

- Колко време ще останеш, сине?

- Ако не ми се караш, дълго.

- Никога няма дума напреко да ти кажа.

- А, толкова дълго не мога да остана. Ти искаш за цял живот.

- Кой го интересува какво искам аз?

- Какво си мърмориш, мамо?

С пристигането му животът на леля Бонка се превърна  в празник. А леля Златка дотича още щом видя колата.

- Тук съм, ваш съм!

- Трябва да ми оправиш електрическата печка.

- Ти пък, Злато!

- Какво «Злато»? И на теб единия котлон не ти работи.

- Може ли утре? Днес ще ям и ще спя. Това ми е по план. От утре се развихрям. Пригответе ми работа, не съм свикнал да лежа.

- А, ще лежиш.

- Я па, мама, взе да ме командва. Силве, утре ще им помогнем и вечерта ще им избягаме някъде. Ще вечеряме на ресторант, искаш ли?

- Още не е дошъл и вече ще бяга.

- Няма бе, и вас ще ви водим.

- Нас ни остави, идете си вие, ние сме стари да ни влачиш по заведения.

- Няма млади, няма стари, каня ви всички!

На другата вечер се качихме в колата и четиримата и отидохме в мотела, който се намира между двете села. Изкарахме си страхотно. Леля Бонка и леля Злата казаха, че не помнят от кога не са ходили по заведения. Бяха много доволни. За мен също беше нещо позабравено. От съседната маса ни взеха за семейство: «Погледни, извел майка си и тъщата, а ние само се караме!»  - каза мъжът на намръщената жена до него, а на мен ми стана смешно.

-        Изпуснах ли нещо? Защо се смееш?

-        После ще ти кажа.

През следващите дни с Васил свършихме куп работа. Той оправи де що имаше нужда от мъжка ръка. Аз му асистирах. Аз простирах, той прибираше прането. Двете жени се чудеха как да ни угодят. Наистина приличахме на дружно семейство. Не чувствах умора, а удовлетворение от свършената работа. От години не се бях чувствала така – щастлива и спокойна. Грейнаха двете жени, къщите и душите ни.

Във вторник по заповед на Васко всички се качихме в колата и отидохме на пазар. Купи ни по едни топлинки, въпреки че ние роптаехме.

- Днес е осми март и няма да ми отказвате. В студените дни, като си ги обуете, да си мислите за мен.

- Че аз все за теб мисля и без това.

- Мамо!

- Добре, слушам.

- Хайде сега да ви водя на сладкарница, да ви почерпя.

След това той напълни два плика с деликатеси и купи една торта. Едвам се побрахме в колата. Изкарахме незабравима вечер. Седяхме до късно. Даже си попяхме.

- Колко е хубаво, когато си у дома, сине!

- И на мен ми е хубаво.

- Леля ти Златка даже е сложила червило.

- Нали е празник ма, Бонке! Знаеш ли, с младите и аз се подмладих. От кога не ни е било така леко на душите, та чак да запея?

- Хубаво пееш, лельо Злате. Помня на младини как се събирахте, пеехте и танцувахте. Колко беше хубаво!

- Да, хубаво си живеехме...

Седяхме сами в хола.

- Чудесен ден!

- Радвам се, че ви хареса. И на мен ми беше супер. За миг забравих всички проблеми. Тук се чувствам като дете – безгрижен.

- Да, те умеят да го правят.

- Ти също, Силве.

- Какво аз?

- Създаваш настроение.

- Да беше ме видял преди да ги срещна.

- Не вярвам. Ти носиш нещо в себе си... топлина...

- Нали ти казах, помъдряла съм. Уроците на живота.

- А щях да забравя, това е за теб.

- Какво е?

- Отвори го.

- Но защо?

- Нали ти е празник, искам да си щастлива.

- О, скъпа козметика. Червило? Парфюм? Но това е скъп подарък.

- И ти като майка ми. Виж, жена ми нямаше да реагира така.

- Как сте с нея?

- Разбрахме се да се разделим за две-три седмици и да преценим дали си липсваме. После ще говорим и така...

- Липсва ли ти?

- Днес ли? Не.

- Питам въобще.

- Времето ще покаже. Сложи си червило, да те видя.

- Отдавна не съм се гримирала.

- То, всъщност, сега и нямаш нужда. Много си свежа.

- Като морковче ли?

- Не, като марулка. Хей, марулке, хрумна ми една идейка. Искаш ли утре, внимавай във въпроса, само двамата да идем да вечеряме навън. Знам едно местенце, където готвят много хубаво.

- Какво ще кажат майките?

- Ще ги питаме дали ни пускат. Имаш хубава коса – той ме погали по косата, а мен ме побиха тръпки. – И красиви ръце... Наведе се и ме целуна по косата, после хвана ръцете ми и целуна връхчетата на пръстите ми. Гледаше ме и сякаш ме питаше: Мога ли да продължа? Не зная какво съм отговорила с поглед, но въздухът наоколо беше се нажежил и бях сигурна, че не е от камината. Целувахме се, бутнахме някаква ваза, стълбите само ни пречеха да се качим по-бързо на втория етаж и да се скрием в неговата стая. Щом затворихме вратата, аз прехапах устни и се сковах.

- Недей, майка ти ще ни чуе. Моля те, недей.

- Тя спи долу в стаята до кухнята и няма да ни чуе. Ако не ни е чула преди малко, когато само дето не съборихме къщата. Ела, дай да те прегърна.

- Не... мога, знаеш ли от кога не съм...

- И аз. Нека видим дали не сме забравили как се прави.

Потънах в леглото и в прегръдките му... Зазоряваше... Когато се събудих, него го нямаше. Ами сега, как щях да сляза долу? Леля Бонка щеше да види, че излизам от неговата стая. Васко отвори вратата.

- А, събуди ли се, поспаланке?!

- Тихо, ще ни чуе.

- Тя е в кухнята и готви.

- Моля те, затвори вратата на кухнята, а аз тихо ще се промъкна в банята.

- Добре, излизай, чисто е. И побързай, направил съм ти закуска.

- Ти, на мене?

- Да, даже мама се учуди.

- Предател!

- Неблагодарница! Слизай бързо, че ще се върна и...

Напъхах се в банята, после набързо се облякох. Ужасно неловка ситуация. Как ще погледна тая жена в очите?