Зима е. Студено. Всеки се крие там, където е намерил топлина. Не иска и да чуе за това, което се случва навън. Студът затваря човека и той се свива в черупката си и допуска до сетивата си най-важните за него неща. И много са малко тези хора, които ще излязат на разходка в студения ден. А всъщност, точно тогава те ще усетят, колко струват наглед маловажните уют. приятелство и спокойствие. Не толкова важни, може би защото са без пари. Но толкова скъпи, че не всеки може да си ги позволи.
Днес е почивен ден. Излязох рано сутринта. Минус два. Разходка до парка. Ръцете ми мръзнеха. Но през целия път аз си мислех за кафемашината, която ме чакаше. Когато стигнах до нея, разтърках ръцете си една в друга. Пуснах монета. Ободряващата напитка стопли ръката ми. Ароматът на кафе зарадва едно от сетивата ми. А очите все още сънени, свикваха със светлината на деня. Не беше вече толкова студено, макар и водата в локвите да бяха замръзнали. Вървях, а до мен и студът се стараеше да бъде в крак с мен. Не говорехме, но се разбирахме. Това може да разбере само човек, който е мръзнал. С пощипване по лицето, студеното време напомня за целувките, които носят радост и усмивка. Премръзналите ръце повече от всичко ценят прегръдката. А студените крака премерват всяка своя крачка и не стъпват напразно. При минус два, хората не се спират до мен. Не ме питат. Не говорят празни приказки. Минават и заминават. Колкото да разбера, че все пак има жители в моя град. А всъщност не е ли това важното? Да разчиташ на един човек и той да е твоя свят! Аз знам, че в наши дни много хора искат да са в крак с модерните технологии. Да постигат уют и това, което им е нужно с възможно най-малки усилия. Когато им стане студено да си усилят климатика. Когато са гладни, да си включат микровълновата и да претоплят готова храна. И те смятат, че всичко трябва да им се предостави веднага, без да го изстрадат. И всяко едно услеснение отдалечава човека от истинското. От природата. И получил веднъж наготово топлото, той сякаш си губи думите. Не вижда смисъл да разговаря с другия. Няма нужда от никого. Мисли си, че е самодостатъчен. А не подозира, че това е най-страшния вид самота. Да е самотен сред хората. При минус два, няма как да се глезиш. Няма как да искаш това, което не ти трябва. Не задаваш въпроси, колкото да мине времето. Просто подреждаш нещата си така, че да се насладиш на всеки миг. Защото това е ценно.
При минус два не си навеждаш главата, нито я вдигаш прекалено. просто вървиш. И си даваш сметка, колко много неща са излишни. И се чудиш, защо си им обръщал внимание преди. Казваш си, че най-важното е да има още една усмивка, освен твоята. Да се усмихва, защото те има. Да те дари с прегръдка и да споделите храната, такава, каквато я имате. Да се радвате на здраве. И поглеждаш другите. Повечето от тях бързат. Гонят срокове. Нямат време. Усмихваш се и им казваш, че много малко е нужно, за да открият нещата, които ще осмислят дните им. Просто да оставят суетата и стремежа към по-висок стандарт от този на другите. И да излязат навън.
При минус два.
Явор Перфанов
22.01.2022 г.
Г. Оряховица
© Явор Перфанов Все права защищены