Ето, че най-после получих отпуск и се впуснах в приключението "риболов с надуваема лодка". Това беше стара моя мечта и когато Стамат ме покани да запълня третото свободно място в неговата певеце - "робинзонка", не се поколебах и за миг. Натоварихме такъмите, забравихме помпата и ето ни на път за язовир Жребчево. Слънцето грееше право в жабката, а вятърът сякаш ни нашепваше "Наслука! Наслука!". След два часа и кусур стигнахме, разтоварихме багажерията и се разтърсихме за    помпата. След щателно разхвърляне на багажника и безцеремонно псуване пред детето на Стамат открихме, че едва ли ще я открием. Налагаше се да се импровизира, а в такива случаи импровизацията се ограничава до два варианта: да направиш усилието да поискаш помпа назаем от някой рибар наблизо или да направиш усилието да се опиташ да набуташ с уста два кубика въздух в лодката. Обстоятелствата налагаха втория вариант, а за главен изпълнител бях назначен аз. Стамат ми обясни, че има астма, камъни в бъбреците, морени в белите дробове, чернодробни колики, вертиго, макар че не ми стана ясно последното как ще му попречи да надува вентила заедно с мен. Примирено затворих очи, издух бузи и си представих, че свиря на туба. Започнах с Деветата на Бетовен, после минах на една слабо популярна кантата от Бах (която след моето изпълнение стана още по-слабо популярна) и завърших с популярен марш от времето на развития социализъм. Отворих очи, но вместо взрив от аплодисменти,  видях една все още спихнала лодка. Стамат и сина му бяха предпочели да си подхвърлят фризби, докато аз се мъчех като грешник с приложната музика.  Опитай с Моцарт, подхвърли Стамат и двамата с малкото копеленце се заляха от смях. Нищо не може да ме амбицира така, както присмехът на малко копеленце - нахвърлих се върху вентила, и след по-малко от четири часа лодката се дуеше гордо на поляната край язовира. Бутнахме я във водата и се качихме с незабравимото усещане, че след нашия риболов нивото на водоема ще е спаднало минимум с 40 сантиметра. Трябваше някой да гребе обаче и тъй като копеленцето беше твърде малко, а Стамат имаше схващане на прасеца, болки в ключиците и индикации за зъбобол, този някой пак бях аз. Запретнах ръкави и лодката "Пауталия" (Стамат я беше кръстил на старото име на Кюстендил, защото беше правил копеленцето на една кюстендилска ливада) мощно разцепи водите като един гумен Моисей. Когато стигнахме средата на водоема, нямах нищо против да умра. Засега такава възможност ми беше отказана с мотива "А кой ще ни върне на брега?", затова захвърлих въдиците и на тримата и седнахме да чакаме от шаран писмо. Час по-късно копеленцето взе да мрънка, че искало на пързалката и на пясъчника. За да не скучае, изсипахме всичките червеи на дъното и му показахме веселата детска игра "Кой ще стигне пръв". То каза, че е схванало всичко, нареди ги в една линия и им викна "Дий!" Те се разпъплиха навсякъде, а някои по-чевръсти даже успяха да стигнат до водата. Междувременно плувката ми потъна, дръпнах ловко и извадих един невъзможно мършав уклей. Хвърлих го на дъното при червеите и те моментално го изядоха. Захвърлих отново, плувката описа красива парабола и пльосна на десет метра от нас. Почти веднага клъвна нещо голямо - може би сом, може би кашалот - така дърпаше. Приготви кепчето, крещях на Стамат, докато той ми обясняваше за някаква рядка форма на сенна хрема, която блокирала мускулите на ръцете и която за нещастие го хванала снощи. Излекувах му я моментално, той хвана кепчето с дясната ръка, докато с лявата триеше кръвта от носа си. Голяма борба падна с пустата му риба, влачи ни като сватбарска кола - тенекия, накрая се измори и се предаде. Изтеглихме я на лодката, и наистина се оказа сом с мустаци като на полковник Петко Йотов от военния музей, Бог да го прости. Имам предвид полковника, не сома. Оказа се, че рибата ни е завлачила почти до брега и се наведох да я разцелувам за спестените усилия. Тозчас сомът се превърна в малък принц и ми благодари, че съм го спасил от проклятието. В знак на благодарност предложи да ми покаже къде да заметна въдицата, за да хвана Златната рибка. Хванах го за хрилете, тоест - за ушите, вдигнах го високо във въздуха и изкрещях яростно: "Каквоооо?!?! Я да ми връщаш блесната, че чак от Чехия съм я изписвал" - беше я глътнал, докато още беше сом. Пред заплахата от трахеотомия, копеленце номер две помоли да изчакаме да я изкара по естествен път. Стамате, дай му нещо разхлабително - съгласих се аз и той му даде някакъв специален сироп, който бил в състояние да предизвика диария и на двигател с вътрешно горене. Наистина подейства и след малко си получих блеснàта. Пернах един шамар на бившия сом и го пратих да си ходи по живо по здраво. Поръчах му оттук нататък види ли дъртофел с хурка, да не се навира между шамарите, а просто да хване една бухалка и да удря до първа кръв.

Та така - абе направо приказно си изкарахме.