Приказка с недописан край

 На една далечна планета, в една далечна земя, съществувала една гора. Наричали я  "гората на мечтите". Сред феите на доброто, които били  постоянните и обитатели, живеели момиче и момче. Тя била дъщеря на слънцето  и имала  пожарени коси като лъчите му и сини очи като  цвета на небето. Той бил син на луната, с коси, носещи отенъка на звездите и очи с големина на изумруди, толкова искрящи и прозрачни. Тя обичала деня, пълен с движение и цветове,  трептящ като струна на арфа, изпълнен със звуци и забързан като мисъл, ухаещ на цветя и треви. Той обичал нощта изпълнена с тишина, в която чувал музиката на щурците, с цвят на дълбоки езера, с мистична светлина, която озарявала душата му.
 Тя и той обичали своите светове, но най-обичали тази фантастична гора. Тук се случвали  хиляди приказни неща. Тревата растяла по-зелена от зеленото, дърветата били по-високи от високото, цветята по-пъстри от пъстрото, реки по-пенливи от шампанско, а как пеели птичките- като коларатурно сопрано - нежно високо и вдъхновяващо. Това ги опиянявало и те щастливо тичали по криволичещите като мисъл пътеки за да се наслаждават. И колкото повече тичали, вместо да се задъхват от умора, те се задъхвали от емоция. Единият поспирал, за да  почине, но знаел че другият няма да сбърка пътя, защото и двамата го знаели. Всичко около тях било толкова завладяващо и вълнуващо. Те умеели да ценят красивите  и стойностни неща и всички обитатели на  "гората на мечтите " ги обичали и им се радвали. Пеперудите кръжели около тях, размахвайки крилца като ветрило, за да им  правят прохлада, калинките като червени семафорчета им показвали  пътечката, пчеличките  жужели  и се надпреварвали да им поднасят медените си хоботчета за да им е сладко, ежковците им носели  зрели и дъхави плодове  върху бодилчетата си за да ги нахранят. Това се случвало през  деня, който тя обожавала, а нощем преди да заспят, светулки носели около тях фенерчета, за да не име е тъмно, бухалът издавал  звук за да знаят, че не са сами и да прогони страха им, небето ги намятало със звезден балдахин за  да им е топло. Така  като в приказка живеели момчето и момичето ден след ден.
  Една сутрин се събудили  и не чули омайната песен на чучулигите, почукването на кълвача, жуженето на пчелите. Спогледали се. Четяла се тъга в очите им.
 Тъмни оловни облаци  скрили слънцето. Едри стоманени капки дъжд започнали да падат от небето и да  убиват красивите цветя наоколо. Чувало се свистенето на вятъра, който прогонвал и последните зелени листа по  тъжните дървета. Гората на мечтите бавно се превърнала в гора на тъгата. Сивият цвят бавно се настанявал като фон на мрачна  картина.
 Но в душите на момичето и момчето  все още било цветно и звучно. Там пеели птици, свирели фанфари, звънели звънчета и... цъфтели мечти. Та те били заедно и нищо не можело да ги раздели. Защо ли?