Приказка за слънцето и луната

Имало едно време две звезди приятели - момче и момиче. Носели се те из небесните простори, прелитали през галактиките и си играели с другите звезди. Веднъж минали покрай Земята и - аха - да я подминат, момичето-звезда я забелязало и извикало:

-    Хей, чакай, чакай! Виж каква красива планета. На нея живеят и хора, но те си нямат слънце. Живеят в звездния сумрак на Космоса и не знаят какво е изгрев и залез. Виж как жадно гледат звездите, с надежда някоя да се доближи. Хайде да се заселим по тия места и да се погрижим за тях.

-    Добре - отвърнало момчето-звезда. - Планетата наистина е красива. Стига сме скитали. Можем да се установим тук, но за какво са й на тази малка планета две слънца? Щом толкова ти харесва, остани при нея, а пък аз ще понаобиколя из галактиката за някоя друга планета без слънце. Пак ще можем да се виждаме, знаеш колко е силна светлината ни.

-    О, не мога да се разделя с теб! - казало момичето-звезда. - Но не мога да изоставя и хората... Виж какво ще направим: аз ще ти дам моята светлина, за да можеш да светиш по-силно и по-дълго, а пък аз ще се превърна в луна. Така ще мога да бъда по-близо до Земята. Ще слея моят ритъм с този на земните жени, за да им помагам да продължават живота, а през нощта, за да не бъде съвсем тъмно, ще отразявам твоята светлина.

       Така и станало. Момчето-звезда застанало на такова разстояние от Земята, че да се вижда като слънце, а момичето-звезда му дало своята светлина и се превърнало в луна. Постъпило така, както правят всички земни жени и майки: пожертвало своята красота в името на живота и на любовта.

       Затова и Луната има страна, която не може да се види от Земята. Там понякога момичето-звезда скришом си поплаква за своя изгубен блясък. А ние, мъжете, не трябва да забравяме, че част от нашата светлина дължим на жените до нас, които ни обичат.

09.03.2002 г.

П.П. Посвещавам на майка ми.