ПРИКАЗКА ЗА ДИВАТА ЯБЪЛКА
В парка на голям жилищен квартал, до една от цветните алеи израсна, диво ябълково дръвче, наречено „Киселица.“. Ябълките на такива дръвчета са сладко-кисели, затова и така ги наричаха. Дръвчето беше още много мъничко, но с добре оформен ствол и клонки като корона. През пролетта всички дръвчета около него цъфтяха, а на есен, раждаха плодове. Младата Киселица, гледаше тях, оглеждаше и себе си. По него имаше само зелени листенца, с които много весело, жизнерадостно шумеше и красеше градината и все се надяваше и то да има цветчета. Но, за жалост сред листенцата му не нищо не цъфтеше. Много се натъжи ябълчицата, че не може да има цветчета и „рожби“, като другите. Листенцата ѝ започнаха да пожълтяват и капят, а тя жално отпусна клони. Тогава, едно от по-големите дръвчета го съжалило и продума:
- Не се тревожи детенце-дръвченце. Ти си още доста младичко и слабичко. Сега е есен и затова пожълтяват и падат листенцата ти. И ние ще загубим нашите листа, само, че по-късно. Трябва да минат няколко зими, тогава вече ще си израснало по-силно и ще можеш да имаш плодове.
Успокоила се ябълчицата, послушала съвета на по-голямото дърво и се въоръжила с търпение. През лютите зими се огъвала под силните студени ветрове, но не се прекършила. Не се давала и на сковаващите земята и кората му ледове. Така минали няколко зими и лета. Ябълковото дръвче все чакало и чакало. Една китна пролет, не разбрало как, но се отрупало с нежни едри бели до бледорозови цветове, по които жужали пчелите. Но когато цветчетата опадали и дошло време да се зародят ябълчици, нямало такива. Отново се нажалило дръвчето, ала все пак имало надежда - щом цъфтяло. Отминала още една зима и то, геройски дочакало пролетта, в която се отрупало с още повече цветни пъпки. Те като розов облак, украсявали короната му и то много се гордеело с тях. Вечер лекичко притваряло нежните им листенца, а сутрин, когато слънцето изгрее, разтваряло венчелистчета и пръскало ухание наоколо. Хората минаващи покрай него и се чудели:
- Колко е мъничко, а как е красиво и свежо. „
Лека, полека, настъпвало горещото лято. Цветчета окапали, но сега, ябълковото дръвче, подсъзнателно усещало, че не трябва да допуска нито за миг страха и лошите мисли да го натъжат и загрозят. То смело смучело жизнени сокове от земята, със здраво забитите си корени в нея. Един ден, цветчета почнали за падат, а на тяхно място се образувал завръз... И ето, чудото се случило! Точно на местата където били красивите цветове се появили миниатюрни ябълчици. Дръвчето много се радвало. Грижело се с голяма любов за плодчетата, а те му се отплатили, като ставали все по-големи, обагрени в ярко червено. Сега дръвчето Киселица, още по-весело шумоляло с клонките си и приканвало децата, да си откъснат от плодовете му. Макар дребни, те утолявали добре жаждата на този, който ги хапне и пречиствали организма му.
Днес така, утре така и веднъж, когато се погледнало, дръвчето установило, че му е останала само една, единствена ябълчица. Нея, решило да запази за себе си, да му напомня, радостта през цялата зима. Закътало я нежно между клоните и я покрило с листенца, за да не измръзне, когато настанат зимните хали ...
По същото време, една жена, разхождаща се с внучето си, покрай градината, случайно зърнала скритата ябълчица. Тя, така греела с червенината си измежду зелените листенца. Спрели се с малкото момченце, радвали ѝ се, поприказвали си сладко с дръвчето и му пожелали, догодина пак да има плодове…
И тъкмо се канеха да отминат, когато жената се сети да я заснеме и я покаже на своите приятели. Даже и приказка съчини за нея.
Petra Ambra
© Petya Atanasova Все права защищены