Беше ранна и слънчева утрин. Слънцето тъкмо бе изгряло и сега  насочваше лъчите си към един прозорец, от който се виждаше стаята на малката Луси. Сигурно се питате коя ли е тази Луси, е ето, точно за нея ще ви разкажа днес. Луси беше 10-годишно момиченце със дълга руса коса, която стигаше чак до кръста ù. Тя притежаваше сапфирено сини очи, които излъчваха живост и невинност. Едва ли някой би предположил, че от тези очи могат да текат и сълзи. Но понякога и това се случваше. Луси често плачеше за баща си, който бе починал само преди година. Докторите бяха казали, че има рак и че е неизлечимо болен. Бяха му дали само две  години живот и ето, че годините изтекоха бързо и днес се навършваше точно една година след смъртта му. Днес с майка ù щяха да ходят на гроба му. Луси винаги носеше красивата усмивка на лицето си, но не и днес. Днес тя бе много тъжна, и по лицето ù се стичаха горещите сълзи, които тя се опитваше да скрие. Тя облече тъмна черна рокля и черни обувки, не защото бе задължена да се облече така, а просто тя поиска винаги, когато отива на гроба на баща си, да бъде облечена в черно. По този начин Луси показваше болката си, която толкова я мъчеше. Най-сетне се качиха в колата и потеглиха. Луси се взираше през прозорците на колата и си припомняше с мъка спомена за местата, на които често ходеха с баща ù. При всеки спомен от лицето ù се стичаха все повече сълзи от красивите ù очи. Тя си спомняше как баща ù я бе научил да кара колело, как играеха заедно, как тичаха и се смеехa. Най-сетне пристигнаха. Гробищата плашеха Луси, тя ги смяташе за страшни и мрачни места, особено през нощта, когато е тъмно. Тя носеше в ръката си бяла роза, която бе малко изсъхнала. Да, точно така си отива и един човешки живот, точно като розата без вода тя  щеше да изсъхне, а когато човек умира, не му достига въздуха, който му е така необходим, както на розата и на другите цветя им е необходима вода. Докато минаваха през другите гробове, Луси  си мислеше за смъртта. Чудеше се какво ли става след като човек умре и докато мислеше за това, вече бе пред гроба на баща ù. Тя се наведе и остави цветето на земята, като сълзите ù не спираха да текат по лицето и капеха върху земята. И изведнъж тя чу някакъв глас. Някой каза:

- Аз винаги ще съм при теб, Луси, и винаги ще те пазя и обичам! Луси изтръпна! Това бе гласът на баща ù. Но той е мъртъв! Не е възможно - мислеше си тя. Когато се качиха в колата, тя чу отново този глас.

- Миличка, не искам да тъжиш за мен, аз съм добре, не се тревожи и се грижи за майка си. Тя много те обича и аз също, не го забравяй! Луси се усмихна и каза тихо:

- Аз също те обичам, татко! – като погледна към небето и си помисли „Един ден ще бъдем заедно и нищо няма да ни раздели!” След това красивата ù усмивка отново грееше на лицето ù!