ПРИЯТЕЛИ
„Морето само смелите обича“-това чуваше всяка сутрин Точица, като излизаше от къщи. Все още не можеше да разбере защо това е толкова важно за майка ѝ. Какво значи да си смел? Ами, ако си само хубав? Или умен? Или можеш да плуваш най-бързо от всички? Това не е ли важно?
Точица беше малка оранжева рибка, с дълга воалена опашка, големи тъжни очи и малко черно петно до лявата перка. Затова всички ѝ викаха Точица. Тя не можеше да танцува, не смяташе добре, но плуваше най-бързо от всички други рибки. В това беше нейната сила. Освен това тя не се страхуваше от нищо и това я правеше най-смелата рибка на света. Тя обаче, не знаеше това.
Точица нямаше много приятели и често се забавляваше сама. Всеки ден правеше дълги „подводни круизи“, както ги наричаше. Плуваше сама,толкова бързо, колкото ѝ се искаше, без да е нужно да изчаква другите рибки да я настигнат. Те често ѝ се сърдеха за това, но тя не го правеше нарочно. Просто плуването ѝ доставяше радост и неусетно ускоряваше темпото. Затова, от известно време, плуваше съвсем сама, за да не се сърдят другите рибки.
Днес отново беше така и трябваше да реши накъде да поеме. Погледна нагоре и светлината, която видя я привлече като магнит. Никога не беше стигала до повърхността на водата. А така ѝ се искаше да доплува до нея. Сети се за забраната „Никога на повърхността!“, защото там живеят страшни птици с огромни жълти клюнове. Погледна отново нагоре, светлината си беше там, горе и я чакаше. Реши да рискува и бързо заплува към нея. Водата ставаше все по-топла, а светлината все повече. Стигна повърхността и подаде любопитно глава. Слънцето блестеше толкова силно, че за миг я заслепи. Затвори очи, премигна и пред нея се откри един нов, прекрасен свят – светъл, блестящ и шумен. Точица видя, че е много близо до брега. Вляво от нея се издигаха няколко черни скали обрасли със зелени водорасли. Доплува до тях и се скри близо до едната. Продължи да се оглежда. Не виждаше нищо страшно, напротив. Водата беше топла и приятна, а малките вълни, които се разбиваха в брега вдигаха облаци от песъчинки, които танцуваха във водата като звезден прах. „Това ще бъде моето тайно място“ реши Точица и бързо заплува около скалите. Беше ѝ доста забавно тук, но стана време да се прибира и като размаха отново красивата си опашка усети режеща болка, която премина през цялото ѝ телце. Остана неподвижна за малко, докато болката отслабне и се опита да плува, но нещо не беше както преди. Освен, че я болеше, част от красивата ѝ опашка липсваше. Беше се порязала на парче от стъклена бутилка, захвърлена до скалите. Все пак успя да се прибере, но доста по-късно от обичайното. В къщи разказа какво се е случило. Майка ѝ превърза нейната опашка и отново забрани да плува до повърхността на морето.
Мина време. Опашката на Точица зарасна, но тя вече не можеше да плува бързо като преди и телцето ѝ се изкривяваше при всяко замахване на опашката. Затова всички започнаха да ѝ викат „Кривата“. И малкото приятели, които имаше- я изоставиха. Те вече плуваха по-бързо от нея и Точица остана съвсем сама.
Имаше лоши дни, в които ѝ беше толкова мъчно и самотно, че цялото ѝ телце замръзваше от студ и започваше да трепери. Тогава се сещаше за своето „тайно място“ с топлата морска вода и светлината. И колко хубаво беше там.
В един такъв ден реши:“ Отивам горе! Какво като е опасно! Ако изчезна няма да липсвам на никого.“ Напрегна всичките си сили и заплува нагоре към светлината. Скоро топлата морска вода сгря телцето ѝ. Точица се отпусна на повърхността ѝ и зачака. Стоя така минута, две, но не се случи нищо. Напротив, беше толкова хубаво. И тя с наслада поемаше топлите слънчеви лъчи. Неочаквано над нея премина сянка. Тя се сви, затвори очи и зачака нечий остър клюн да я сграбчи. Но вместо това чу силен, но много мил глас:
Точица чак сега отвори очи и се осмели да погледне към Морис. Той имаше бяло тяло, сиви крила и остър, жълт клюн. Беше кацнал на близката черна скала и малко смешно въртеше глава наляво и надясно, за да я вижда по-добре. Не беше никак страшен.
Мо ѝ намигна дяволито с лявото си око, а тя му помаха с лявата си перка. От този ден нататък Мо и Точица станаха приятели.
Всеки ден Мо идваше на черните скали и чакаше своята Точица. Намигаше ѝ с лявото око, а тя му махаше с лявата си перка. Това беше техният „таен поздрав“. После двамата си говореха и се радваха на своето приятелство. Ако някой ги погледнеше отстрани би казал, че са странна и необичайна двойка. Толкова различни един от друг- той гларус, а тя малка рибка. Но бяха намерили общ език- езикът на приятелството.
И Точица разбра, че за Мо тя не е “Кривата“, а „Смелата“ и тази неочаквана среща ѝ даде сила да продължи да живее. Като най-смелата рибка на света.
© Анна Захариева Все права защищены