Казваме, че сме просто приятели. А приятелите, така като нас ли правят? Гледат се с пламък в очите, протягат ръце, а след допир ги прибират, като костенурка в черупката си.

  Поглеждам към затворената врата, все едно чакам ти да минеш през нея. Дали е все едно или наистина чакам? Може би е истина, не знам. Влезеш ли, забравям кой друг също е с теб. Гледам в очите ти, всякаш виждам океан. Усмихвам се наивно, като полудял.

  Другите ме гледат, клатят глава, а аз не спирам тебе да гледам. Всякаш се опитвам да те запомня, ала не осъзнавам, че зная всяка твоя извивка по тялото.

  Дебна момента любовен, за малка крадена целувка, за един миг без дъх. За един сладък опиат. Докосвам те, а ръката ми изгаря на бедрото ти. Паля цигара, издишвам в теб, ти се усмихваш, леко прииждаш. Поглеждам те тайно, а ти ме привличаш. Усмихвам се, а после издишвам струята дим.

  Протягам отново ръка, поставям я на рамото ти. Бавно я приближавам около врата ти, усещам трепетите ти. Приближаваш се, още по-близо. Поставяш глава на мен, обръщаш поглед. Дебнеш ме, като лъвица своята плячка. С небрежна усмивка се приближавам към теб.

  Хващам брадичката ти, а след това целувам и теб.  Усещам близостта ти, усещам и мен. Дъхът ми спира, щом съм до теб. А сърцето, то горкото блъска, ще изскочи.  Дебне да те хване, ала не давам, не и теб. Не може, не може ти да си моя, а аз твой.

  Забранено е! В този не може, в друг ще да е. Ще те помня! Та как се забравя подобна жена, с извивки на дама и със сърце на дете? С омайна усмивка и влудяващ поглед.

  Стоп!

Ние сме просто приятели. Така е, нали? Приятели до последните си дни.

  А другите любови, тема любима за самотните нощи. Смях и сълзи, това сме аз и ти.  Приятели добри, до последните си дни. Сърцата разбити, ала с удъри познати, като в синхрон. Така минава всеки наш тон от песента за приятелство до гроб.                 

  Очите ще забравят, както нас така и пустите сълзи.      Усмивки, усмивки за приятелите добри. Ще се справим, нали сме аз и ти.

  Едни незабравими дни изминахме с нашите сърца пълни с бодли. От една порода сме, това го запомни! Твоята отрова е лек за моите рани жестоки.

  Вдигам тост, за приятелството наше, приятелство до век и веков. Сърца разбити и рани жестоки в телата ранени, събрани с тебе нощта. Да се крепим ние, като удавници за сламка.

  Полей на земята, че убихме любовта. Тази нашата, невъзможната. Погребахме я прясна, прясна. Не взела от живота, туй за де се бе появила.

  Преди да поеме от аромата на лавандула, та и от сълзите да вкуси. И нас да разгърне, та и раните да скърпи. Спомени малко и мечите ни взе. Добре, че си бяха те насаме.

  Нас ни остави с приятелството и си отиде, взе със себе си сърцата отломки. Извзе ни душите разбити, та дори и сълзите солени.

  Стоп!

Не така, не трябва. Нали приятелство крепим, то с усмивки оцелява, а в сълзи потъва. В измамните сърца се дави, а в мислите се пали.

  Спирам, просто спирам да те гледам. Ще се правя, че не виждам. Ръка ще стискам и устни ще прехапвам. Ще бягам на далеч. Ще тичам, та до където сили имам и пак ще намирам, за да бягам, още по-далеч.

  Ако те докосна, ще изгоря. Отровата в теб, ще ме съживи. Ще ми покаже какво бижу си ти. Но не, не трябва така да става.

  Ароматът, който се носи, когато през вратата преминеш е най-любимият аромат. Нощем, когато заспивам си спомням как ухаеш на спокойствие.

  Усмихвам се и притварям очи, след това отново ги отварям и гледам звездите. Чакам да паднат всичките те, защото зная, че и ти си звезда. Една много ината звезда и зная, че ти ще седиш, защото знаеш колко обичам звезди.

  Ще седиш, за да си спомням, за онзи аромат от преди. Дето караше ме да летя, да се усмихвам, та дори и да крещя. Но след теб научих се и да мълча, понякога стоя и мисля си, какво ли е то това живот в тишина?

  Ала не съзнавам, че аз живея във всичко това. Тишина, викове, мечти и сълзи. Аз живея и в деня, и в нощта. Живеех преди, живея и сега. Ала някак си друго е, някак с частица самота.

  Нека пак да си припомня, приятелство, нали така? Да, да... мисля, че вече разбрах. Приятелство криещо любов и светлина. Ала нали все пак има и малко инат, който кара мрака да е все в нас. Приятели до последните си дни. Така завършва нашата история, нали? Нима някога ще продължи? Не, познавайки тия две сърца, никога не ще съществува втора глава. Първата ни стига, за да разберем, че ти не си за мен и аз не съм за теб.