3 окт. 2004 г., 19:29

Призраци по поръчка 

  Проза
1533 0 1
27 мин за четене
Спрях пред къщата и слезнах от колата. Огледах постройката - двуетажна
каменна къща, която съвсем не се вписваше в града. Въпреки че наоколо имаше
само къщи, те бяха… някак си по съвременни. Метална ограда в средновековен
стил отделяше мястото от реалността. Сякаш стоях пред древен дворец. Макар
и да беше малка за дворец. Въпреки слънчевия ден мястото беше мрачно. Беше
един от най-горещите дни това лято, а на мен ми стана студено. Още тогава
мястото не ми хареса.

До къщата ме доведе една обява - "продавам шестмесечни призраци, обучени".
В началото не я приех на сериозно, но когато приятелката ми каза, че
възнамерява да си купи, реших че трябва да я проверя. Обадих се и поисках
адреса. След това просто се качих в колата и потеглих. Не след дълго се
озовах на това прокълнато място. Но ако кажех на приятелката си, че не може
да си вземе призрак, защото не ми харесва мястото където ги продават, това
определено нямаше да я разубеди. Освен това се предполагаше, че призраците
обитават стари, изоставени къщи.

Приближих се до портата и докато оглеждах за звънец или поне за нещо,
служещо за тази цел, вратата на къщата се отвори и от нея излезе един
човек. Докато се приближаваша, аз го огледах. Беше среден на ръст, с
обръсната глава, с тъжно лице. На пръв поглед очите му бяха прозрачни, но
когато се приближи, установих че просто са много светли и в тях липсва
живот. Широките ноздри, които въобще не помръдваха, и плътно притиснатите
устни само допълваха усещането, че този човек отдавна не е сред живите.
Беше облечен в черно расо, а когато протегна ръка за да отвори вратата,
забелязах че носи ръкавици. Той отвори вратата и остана до нея, без да каже
нищо. Тръгнах по пътеката. Чух зад себе си затварянето на портата и
стъпките на човека. Имаше нещо странно в тези стъпки, но не успях да
разбера какво.

Стигнах до къщата, изкачих двете стъпала и минах през вратата, която все
още стоеше отворена. Озовах се в слабо осветен коридор, покрит с червен
килим. Не бях сигурен какво трябваше да правя и реших да изчакам човека. Но
внезапно осъзнах че той е изчезнал. Постоях известно време, после продължих
по коридора. Стаята, в която попаднах, беше значително по-добре осветена.
От двете страни на стената срещу мен имаше стълбища, водещи към втория
етаж. По средата на същата тази стена имаше камина, срещу нея - кресло. От
дясната страна на креслото стоеше масивно бюро. Двете странични стени бяха
заети от огромни библиотеки с хиляди книги на рафтовете им.
     -Добър вечер - започнах аз.
      -Дошъл сте, защото приятелката ви иска да си купи призрак - продължи
вместо мен човекът. Не знаех как да реагирам.
     -Нека си спестим излишните реплики - каза човекът, докато се
изправяше. -Виждам, че вие самия не сте съвсем наясно за какво сте тук. Не
знаете нито какво да правите, нито какво трябва да очаквате. Силно се
съмнявате в съществуването на призраците, но не сте дошли тук само за да ги
видите, нали? - той направи кратка пауза за да мога да кажа нещо, след това
без да чака моя отговор, който и без това нямаше да получи, продължи:
     -Нека първо ви се представя. Казвам се Дейвид Тинсън.
     -Приятно ми е да се запознаем, господин Тинсън. Предполагам че името
ми вече ви е известно.
     -Да, така е - усмихна се Тинсън. -Знаете ли, послветил съм живота си
на свръхестественото. А това не е безопасно. Длъжен съм да проверявам
хората, които идват тук. Много хора биха били заинтересовани от работата
ми.
     -Но защо пуснахте обява във вестника?
     -Повечето хора го възприемат като майтап, както и вие между другото.
Но ако някой човек, с който не бих искал да се срещам, се заинтересова от
обявата, просто няма да намери къщата…
     -А ако я намери?
     -По-лошо за него - на лицето на Тинсън отново се изписа усмивка, но
този път в нея имаше нещо сатанинско. -Израснъл съм сред демони и духове,
полтъргайсти, магьосници и вещици, свръхестествени сили, вампири, обсебени
души и… Малко се поувлякох. Нека се върнем на темата. Докато той говореше,
аз оглеждах стаята. Двете стълбища също бяха покрити с червени килими,
както и коридора, по който дойдох. Стената между тях беше черна, по нея
бяха изрисувани странни златни символи. Дълго ги разглеждах, опитвайки се
да разбера значението им, но след като разбрах че това е невъзможно,
преместих погледа си на библиотеката. Тя заемаше цялата странична стена. На
тавана имаше огромен полилей, а във всеки един от ъглите му имаше по една
малка бяла сфера. Предположих, че и те са за осветление - така вероятно
стаята се осветяваше равномерно.
     -Това е библиотеката - каза Тинсън, улавайки погледа ми. -А всъщност
не искате ли нещо за пиене?
     -Не пия - отговорих автоматично.
     -Дори и натурален сок? Минерална вода?

В този момент човекът, който ми беше отворил вратата, внесе едно кресло и
го постави от другата страна на бюрото. Въпреки че не забелязах да носи
нещо друго, на бюрото се появи поднос с кристална бутилка, две чаши и
някакви сладки.
     -Седнете - каза Тинсън, приближавайки се до бюрото. -Питахте ме защо
съм пуснал обява. Причините са две: да видя реакцята на обществото и да дам
възможност на всеки да се докосне до свръхестественото.
     -Все още не съм видял призраците - напомних аз.
     -Ще ви ги покажа - каза Тинсън и се насочи към противоположния край на
стаята, а аз го последвах. За първи път имах възможността да огледам
четвъртата страна на стаята - в двата края имаше по един коридор, по един
от тях бях дошъл. Между тях надолу се спускаше широко мраморно стълбище.
Ние тръгнахме да слизаме и не след дълго се озовахме пред стена. На нея
бяха закачени най-различни хладни оръжия. Вниманието ми беше привлечено от
огромна секира с инкрустирана дръжка. Тъкмо си мислех дали да попитам за
нея, когато осъзнах, че тази стена няма врата и такава няма да се появи.
Вместо това зад нас се разкри нова зала. Вероятно стълбището се беше
издигнало, отваряйки ни тази част от къщата. Теорията ми се потвърждаваше и
от факта, че не виждах никакъв изход.
     -Има още една причина да продавам призраци - каза Тинсън и тръгна
напред. Аз го последвах, опитвайки се да огледам мястото. Единствената
светлина идваше от факлите, наредени по стените. В стаята имаше маса, около
нея - столове. Покрай стените бяха наредени шкафове, върху тях бяха
разпръснати различни предмети. Минахме през една врата и се озовахме в
друго, по-малко помещение. И то беше осветено с факли, имаше голяма маса
със свещи, забелязах хладилник. Също така имаше барплот, покрай който бяха
наредени високи столове. В противоположния край на стаята имаше две врати.
     -Изчакайте ме тук - каза Тинсън и се насочи към една от вратите.
     -Споменахте, че има още една причина да продавате призраци, но не ми я
казахте - напомних му аз.
     -Заради самите тях - каза Тинсън и отвори една от вратите. Тъкмо щех
да му задам още един въпрос, когато той затвори вратата след себе си. Аз
седнах на един от високите столове и започнах да разглеждам стаята. На
стената зад барплота имаше картни. На едната от тях беше изобразен брегът
на морето. Слънцето залязваше… На съседната картина беше нарисуван друг
залез - този път в малко градче…
     -Искате ли нещо за пиене - чух нечий детски глас. Огледах се и
забелязах, че до масата е застанало едно синьо полупрозрачно същество. Беше
човекоподобно, въпреки че нямаше нито коса, нито уши, нямаше и нос. За
сметка на това очите му бяха много изразителни.
     -Не забелязах да влизате - прошепнах.
     -Вратите са само формалност. Както и стените. Не можех да повярвам на
очите си. Призракът заобиколи барплота, извади две чаши, после отвори
хладилника и попита:
     -Какво предпочитате? След като не му отговорих в продължение на почти
цяла минута, призракът извади една бутилка с кафява течност и каза:
     -Аз лично обичам ликьорите.
     -Аз не пия - отвърнах.
     -Нещо безалкохолно? - попита призракът. -Плодов нектар?
     -Добре. Призракът напълни двете чаши и ги сложи на масата. Седна там и
иазвади тесте карти. Аз отидох при него, седнах на един от столовете и взех
медальона, който беше оставен на масата.
     -Дес си пада по тези неща - каза призракът. -Играете ли карти? В този
момент вратата се отвори и вътре влезе Тинсън, последван от още около
дузина призраци.
     -Нийл, какво правиш тук - попита някой, но не успях да разбера кой.
Гласът му ме накара да изтръпна.
     -Дойдох да се запозная с господина. Един от призраците се насочи към
хладилника.
     -Какво ще пиете - попита той, но по гласът му личеше, че всъщност е
тя. Никой не отговори - призраците седнаха около масата, гледайки ме с явен
интерес. Един от тях попита "Харесват ли ти картините" и посочи стената зад
барплота.
     -Хайде де, като че ли за първи път виждате човек - каза момичето на
бара.
     -Остави, аз ще сервирам - каза същия този страшен глас. -Отиди да се
запознаеш с господина. Призракът се приближи до мен и ми подаде ръка.
     -Здравей, казвам се Дестъни. Но можеш да ми викаш Дес. За миг си
помислих възможно ли е да си стиснем ръцете, после й подадох своята и й се
представих:
     -Аз съм Джони. Приятно ми е да се запознаем. Чувството беше странно -
не усетих допира до ръката й, а само съвсем лекото стискане. Тя отпусна
ръката ми и попита:
     -Харесва ли ти медальона? Забелязах, че все още държа медальона. Беше
златен, или поне приличаше на такъв. На него беше гравирана някаква птица,
вероятно феникс.
     -Не е лош - казах и й го подадох. В този момент нещо постави
шоколадови бисквити на масата и три бутилки, след това започна да подрежда
чашите. В началото бе го виждах, после забелязах един силует. Бяха само
очертания, той беше абсолютно прозрачен или поне… Наистина, може би малко
изкривяваше образите, но все пак беше прозрачен. Докато вадих кутията
цигари, попитах дали може да запаля.
     -Разбира се - отговори Тинсън. Извадих една цигара и я запалих.
     -Може ли и аз да пробвам - попита един от призраците. Аз му подадох
кутията, но Тинсън отсече:
     -Пушенето е лош навик!
     -Алкохолът също - добави прозрачното същество.
     -Господин Тинсън, когато този призрак ви напусне, няма да можете да го
контролирате и дори наркотици може да започне да взима - намесих се аз,
въпреки че не си представях призрак-наркоман. -Нека опита да знае какво е.
Призракът запали една цигара.
     -Как е - попита друг призрак.
     -Гадно - отговори първия и му подаде цигарата. Другия си дръпна,
задави се и подаде цигарата на следващия. След третия, потвърдил че е
гадна, повече ентусиазирани нямаше.

Когато си тръгнах, навън беше тъмно. Беше невероятно колко забавни могат да
бъдат призраците и в същото време колко интелигентни същества бяха. Не само
че призраците съществуваха, но и определено ми харесваха. Изкарах един
невероятен ден, въпреки че някои от призраците прекаляваха с алкохола. Дали
можеше един призрак да се напие? От този ден в съзнанието ми останаха три
неща: сладките, които така и не разбрах какво представляват, но бяха
прекрасни; призраците, и най-вече Дес, която беше едно много мило, много
чаровно създание с невероятно въобръжение, разказваща така увлекателно, че
можеше да те накара да повярваш, че ти не си ти; и прозрачното същество,
което се оказа техен баща. Само при мисълта за него замръзвах.

Докато седях в колата си мислех дали да не взема един призрак направо да го
подаря на приятелката си. Помислих си, че трябва тя да си го избере, в
крайна сметка това щеше да е нейния призрак. Но нима не можеше да се довери
на моята преценка? Ставаше въпос за домашен любимец, не за приятел. За миг
си помислих дали няма да я ревнувам. Тя искаше призрак и аз щях да й го
осигуря. Ако искаше друг мъж щях да направя всичко възможно да ги събера.
Обичах я и най-важното нещо беше тя да бъде щастлива. А ако Дес не й
харесаше, щях да си я взема за себе си, а тя щеше да си избере друг
призрак.

Излезнах от колата и тръгнах към къщата. Отново ми отвори същия човек,
който и преди наколко часа. Минах по пътеката и влезнах в къщата. Отново се
озовах в библиотеката.
     -Какво забравихте - попита Тинсън отнякъде.
     -Искам да купя призрак - отвърнах, опитвайки се да го видя, но в
стаята нямаше никой.
     -Избрахте ли си вече?
     -Да. Искам Дес. Чу се бурен смях, след това от празното простанство
пред мен изплува Тинсън.
     -Приятелката ви няма ли да ревнува?
     -Та той… всъщност тя е за нея.
     -Давам ви го за пробен период от ч седмица. Ако не си допаднат с
приятелката ви, можете да го върнете. В противен случай цената е $2000.
     -Съгласен съм. В стаята влезе другият човек. Носеше поднос, на който
имаше няколко листа. Разбрах, че това е договор. Прегледах го набързо.
Според него призракът можеше да ни напусне доброволно, ако не са му
осигурени необходимите условия. Според договора призракът се третираше като
човек и съответно нямахме право да го нараняваме по никакъв начин, нито да
прекратяваме съществуването му. Не биваше да го извеждаме от къщата, нито
да водим хора при него без негово съгласие. В случай на проблем, трябваше
да се обърнем към Тинсън.

Подписах договора. Човекът го отнесе, а след малко се върна с Дес и баща й.
Двамата с нея излезнахме. Валеше слаб дъжд. Качихме се в колата. Тя седна
отпред. Замислих се дали трябва да си сложи колана. Следващата ми мисъл
беше как щеше да реагира полицай, ако ни видеше. Нямаше от къде да знам,
затова просто запалих и казах:
     -Сложи си колана! Въпреки че Дес вероятно за първи път се качваше в
автомобил, тя се ориентира доста бързо.
     -Джони? - запита Дес.
     -Да?
     -С какво се занимаваш? За миг се замислих какво да й кажа. След това
отвърнах:
     -Наемник съм.
     -В смисъл? За какво те наемат?
     -Нещо като войник. Наемат ме, когато има сериозни проблеми и не могат
да ги разрешат. Специални части един вид.
     -Убиваш хора? - усетих погледа й върху себе си.
     -Понякога се налага, Дес. Знаеш ли какво е тероризъм?
     -Да - гледала съм по филмите.
     -Някой трябва да спира тези хора. Когато полицията не се справя, викат
хора като мен.
     -Чудя се какво ли е смъртта. Някои казват, че е като вечен сън, но
нямам представа какво значи да спиш. И не мога да си представя изведнъж да
престана да съществувам. Чувала съм че хората сънуват?
     -Да. Ти никога ли не спиш?
     -Не. Освен това не изпитвам глад или жажда.
     -Но днес вие пихте, ядохте и даже пушихте - усмихнах се при спомена
запризракът, който ми поиска цигара.
     -Да, ние се храним, но единствената причина да го правим е вкусът на
храната.
     -А ти какво обичаш?
     -Сладко - отговори Дес. -Не само сладко, но преди всичко това.
     -А какво пиеш?
     -Ами падам си по сладките неща. Ликьори… Също така някои натурални
сокове и безалкохолни напитки. Гледам да не употребявам много алкохол.
     -Възможно ли е да се напиеш?
     -Честно казано не знам. По принцип храната, която погълнем, се
демателиализира. Не знам… Паркирах колата. Поседях малко вътре, после се
обърнах към призрака:
     -Дес, баща ти… - не довърших изречението.
     -Какво?
     -Нищо, забрави - слязох от колата и се насочих към другата страна, за
да отворя вратата на Дес, но тя не ме изчака.
     -Притеснявате, че е по-различен ли? - попита тя, задържайки вратата.
     -Всъщност да.
     -Той е истински призрак - обясни тя. -Не е отгледан като нас. Някога е
бил човек - велик войн. Изправил се е срещу демоните на Ада и е бил убит от
един от тях. Душата му е осъдена на вечен затвор - тук, на земята. Тя
затвори вратата и се приближи до мен. Аз тръгнах към къщата, а призракът ме
последва. Спрях пред вратата и извадих ключа.
     -Сега ще се запознаеш с приятелката ми - казах на призрака. -Искам да
бъде изненада.
     -Така добре ли е - попита Дес и изчезна.
     -Идеално - казах и отключих вратата.
     -Джони…? - чух гласа й.
     -Какво?
     -Какво ще стане когато умрете? За миг се замислих, а после й казах:
     -Дес, обикновено хората имат семейства. Имат деца. Ти ще познаваш
децата ни още от бебета и когато ние с приятелката ми си отидем, ще останеш
с тях. А после с техните деца. Ти можеш ли да имаш деца?
     -Не - въпросът ми явно развесели Дес, защото чух тихия и смях. -Аз съм
изкуствено създадена. Влезнахме в къщата. От втория етаж се чуваше музика,
затова с Дес тръгнахме по стълбището. Вратата на стаята й беше отворена и
аз просто влязох.
     -Не се обади, че ще закъснееш - каза ми тя.
     -Извинявай - казах аз, докато се приближавах към нея. -Просто нямах
тази възможност.
     -Липсваше ми - прошепна тя, поглеждайки ме с прекрасните си очи.
     -Имам изненада за теб - на свой ред прошепнах аз и я целунах.
     -Каква - тя ми подари невероятната си усмивка.
     -Много сте сладки двамата - каза Дес. Видях я до вратата. Приятелката
ми също я видя, за миг застина, а след това възкликна:
     -Купил си ми призрак!
     -Казвам се Дестъни - каза призракът и се приближи. Но ми викат Дес.
     -Моето име е Синди - приятелката ми взе Дес на ръце.
     -Ще ревнувам - пошегувах се аз.
     -Глупости - каза Синди и остави призрака до себе си. После ме целуна.
     -Вие имате доста неща да си кажете - казах й аз. -А аз имам нужда от
малко сън. Така че ще ви оставя. Вместо отговор тя ми даде още една
целувка. Аз се изправих и се насочих към стаята си.
     -Утре ще трябва да ми се реваншираш - каза весело Синди.
     -С най-голямо удоволствие, любима моя! След тези думи отидох в
спалнята. Сънят бързо ме настигна.

Събудих се. Видях Синди до себе си. Спомних си, че днес трябва да и се
реванширам. А това означаваше, че целия ден ще прекараме заедно. Определено
нямах нищо против. Отидох да й приготвя закуска. Не след дълго при мен
дойде Дес.
     -Какво ще кажеш за приятелката ми - попитах я.
     -Харесва ми. Много е мила. Да ти помогна ли?
     -Няма Нужда.
     -Джони, защо не ми каза че имате котка?
     -Не съм се сетил. Защо, нещо против котките ли имаш?
     -Не, нищо. Просто бях чувала че котките не обичат призраци.
     -А вие с нея как се разбирате?
     -Не сме се виждали. Избягвам я.
     -Тогава ще ви запозная.
     -Страх ме е.
     -От какво - да не ти издере очите ли -усетих че моментът не е подходящ
зьа подобни шеги. Закуската беше готова. Сипах мляко в паничката на
котката, съседната паничка напълних с котешка храна.
     -Сигурен съм, че ще си допаднете - казах на Дес и отидох да сервирам
на Синди закуската. Влязох в спалнята и оставих подноса на шкафа до
леглото, след това целунах Синди. Никога не успявах да я събудя само с една
целувка. Когато няй-после отвори очи, аз и прошепнах "Добро утро", а след
това взех подноса и започнах да я храня. Въпреки че беше достатъчно голяма
да яде сама, доставяше ми удоволствие да се грижа за нея. А и тя нямаше
нищо против някой да я храни по този начин.

След като си изпи кафето, тя ми прошепна "правиш няй-хубавото кафе на
света", целуна ме и отиде да се приготви. Аз я изпратих с поглед, след това
отидох да потърся котката. Трябваше да й представя новия член на
семейството, особено ако щяха да останат сами с Дес. Не исках това да се
превърне в най-кошмарния ден за призрака само заради една котка. Намерих я
да спи до храната си или това което е останало от нея. Две неща ми
харесваха в тази котка - беше много гальовна и невероятно мързелива. Взех я
на ръце и тръгнах да търся Дес. Тя гледаше телевизия в хола. Аз оставих
котката на дивана до нея. Котката тръгна бавно към призрака и се опита да
си почеше муцуната в него, но Дес се беше демателиаризирала. Котката
изглеждаше малко учудена и доста разочарована, може би даже обидена. Тя
отиде в другия край на дивана и легна. Дес се осмели да се материализира и
да я докосне. Чух мъркането на котката. Явно си допаднаха. Сега поне нямаше
да се притеснявам, че Дес остава сама. Започнаха новините. Тази сутрин е
избухнал пожар в центъра на града. Пожара е започнал на последния етаж на
сградата и за броени секунди е обхванал целия апартамент на семейство Кинг.
Пожара е угаснал сам по необясними причини. Самите господин и госпожа Кинг
са намерени мъртви пред сградата. Причините възникването на пожара и за
смъртта на семейство Кинг все още не са изяснени. Полицията предполага, че
става въпрос за ритуално убийство.Вчера в Ню Йорк… Дес цялата трепереше.
     -Такива неща стават всеки ден - опитах се да я успокоя аз, но нещо ми
подсказваше, че проблема не е просто в загиналите хора. Дес взе
дистанционното и изключи телевизора. Изглеждаше много разстроена.
     -При тях живееше Тим - прошепна призрака.
     -Кой е Тим?
     -Един от братята ми. Той беше първия продаден призрак. Аз съм втория.
Трябва да разбера какво се е случило. Трябва да отида при чичо Дейв… В този
момент в стаята влезе Синди. Само като я видях, забравих какво исках да
кажа на призрака. Единственото, което можах да произнеса, бяха думите:
     -Прекрасна си.
     -Какво се е случило - попита тя, чиждайки тъжния поглед на Дес.
     -Тя иска да я заведем при Тинсън. Може би е станало нещос брят й…
     -Добре. Тъкмо няма да е сама. Ще я откараме, а утре сутринта ще я
приберем.
     -Дес, призраците не умират - отново се опитах да я успокоя. -Сигурно
просто се е прибрал.
     -Нищо. Трябва да проверя.
     -Ще се обадя на Тинсън - казах и извадих телефона си, но котката
изведнъж скочи, цялата настръхна и започна да ръмжи. Призрака се стресна,
но котката определено не ръмжеше на него. Разума ме напусна и заработиха
инстинктите ми. Извадих пистолета си. Чу се чупене на стъкло, след което
котката побягна.
     -Напуснете къщата - изкрещях аз и излезнах в коридора. Синди взе Дес
на ръце и побягна към изхода. Видях пламъци, затова и аз я последвах.
Излязохме от къщата и се качихме в колата. Къщата цялаа гореше, а от
пламъците излезе една черна фигура. Аз дадох пълна газ, а през това време
се обадих на шефа си:
     -Чу ли за ритуалното убийство сутринта?
     -Да, и…?
     -Току що къщата ми изгоря, а от пламъците излезе човек. Знаеш ли кое е
общото между мен и онези? И двамата си купихме призрак.
     -Искаш да кажеш, че се опитват да те убият?
     -Точно така?
     -Ти застреля ли го ония?
     -Не съм опитвал. Нямаше време, но човек, появяващ се по този начин,
едва ли просто така умира. Слушай, чакам те на този адрес: Продиктувах му
адреса на къщата и след това добавих:
     -От теб искам само едно: да вземеш Синди и да я отведеш на безопасно
място. Аз ще се погрижа за останалото.
     -Добре, след 15 минути съм там. Паркирах пред къщата, слязох и извадих
пушката от колата. Дес и Синди също слязоха. Тримата тръгнахме към къщата.
Влязохме вътре. Чвно беше имало пожар. Озовахме се в библиотеката. Това, че
от книгите не беше останало нищо, не ме учуди. Но факта, че имаше два
скелета, на единия от които костите не бяха свързани, макар и да бяха
подредени, а другия се движеше, успя да ме изненада. Първата ми реакция
беше да му пръсна черепа, но когато Дес отиде до него и го попита какво се
е случило, рамислих. Скелетът раздвижи челюстите си:
     -Дейв каза, че след два дена ще покрие ръцете ми с кожа и вече няма да
се налага да нося ръкавици - прошепна той. -А сега нямам нищо, дори очи…
     -Но какво се случи?
     -Призраците призоваха демон и той изби всички - това вече беше гласът
на призракът-баща.
     -Какво ще правим сега - попита Дес, а по гласът й личеше, че е
уплашена.
     -Нищо не може да го спре - отвърна бащата.
     -Напротив. Аз ще го спра! Не съм убивал демони и не знам как става, но
всичко си има своя първи път.
     -Елате - бащата ни поведе надолу по стълбището. -Някога ги убивах с
това - каза той и откачи секирата от стената. Минаха хилядолетия, но щом се
налага…
     -Чакайте - каза Дес и мина през стълбището. След малко се върна. -
Всичко е изгоряло - коментира тя. И книгата, която са чели…
     -Защо не извикате свещеник - Синди плачеше. -Демоните ги гонят
свещеници.
     -Вярваш ли в Бог?
     -Вече не знам в какво да вярвам - усетих, че всеки момент ще изпадне в
истерия, затова я прегърнах и й прошепнах "Всичко ще бъде наред". Чух
спирането на автомобили отвън и поведох групата нагоре. Излязохме от къщата
и тръгнахме към най-близката от колите.
     -Трябва ни свещеник - изкрещях аз. Човекът срещу мен веднага извади
телефона си и се обади в централата.
     -Ще се справиш ли - попита Синди.
     -Работата ми е да се справям - отговорих й аз я качих в колата. До мен
се приближи шефа. През това време колата, в която беше Синди, заедно с още
три заминаха.
     -Това е най-добрия убиец на демони, според нашите информатори -
представи ми шефа някакъв мъж.
     -Знаете ли какъв демон сте призовали? - веднага започна да разпитва
убиецът.
     -Тези, които са го призовали, отдавна са мъртви - изглеждаше ми
подозрителен, но реших че мога да имам доверие на службата си.
     -Това ли е - попита ме той и ми посочи края на улицата. Видях една
черна фигура на кон. Явно не бързаше - стоеше и ни наблюдавше. След това,
без да пришпорва коня, тръгна към нас. Хората излязоха от колите с пушки и
картечници и откриха огън, но конят и неговия ездач продължиха. Когато се
приближиха достатъчно, забелязах че куршумите просто минават през него.
     -Изчезвайте от тук - изкрещях аз. Конникът спокойно слезе от коня и
извади меч. Призракът-баща стисна секирата си, а убиецът също извади меч.
Почувствах че пушката ми е излишна, но тъй като за момента нямаше какво
друго да държа, аз я задържах. Колите потеглиха, а убиецът на демони
подхвърли нещо на горе и в следващия момент бе осветен от синя светлина.
     -Нима ме смяташ за демон? Нима мислиш че ще ме убиеш? Призракът
изпусна секирата. Забелязах че не може да помръдне, затова захвърлих
пушката и взех секирата. В този момент нещо ме хвърли назад. Успях да видя
как тялото ня убиеца се запалва, все още осветено от странната синя
светлина. Изправих се и тръгнах напред.
     -Няма да ти позволя да отнемеш живота му - това беше гласът на бащата.
     -Как ще ме спреш? Душата ти ми принадлежи. Призракът се превърна в
каменна статуя, а след това камъкът се превърна в прах. От убиецът на
демони нямаше и следа. Черната фигура тръгна към Дес.
     -Само през трупа ми - казах аз, вдигайки секирата. Тръгнах към него с
намерението да го ударя, но той прошепна:
     -Това е оръжие против демони, нали? Аз замахнах, но секирата премина
през него.
     -Какво си ти, по дяволите?
     -Какво знаеш за Ада? В този момент присигна една лимузина и от нея
слезе мъж в черно расо. В едната си ръка държеше библията, в другата -
кръст. Конникът загуби равновесие, отстъпи няколко крачки назад, но само
след няколко секунди лимузината се взриви, а свещеникът падна на земята в
локва от кръв. През това време аз се бях качил на коня.
     -Доста смело. Да не би да искаш да станеш един от нас?
     -Кои сте "вие"?
     -Нима не знаеш - конят се изправи на задни лапи, но аз успях да се
задържа. За миг си помислих дали да не забия острието на секирата в него,
но може би нямаше да има ефект, а определено щеше да ядоса конника.
     -Аз съм Първият Херцог на Ада!
     -Не знам кой си, но върви там от където си дошъл.
     -Ако ми дадеш поне една основателна причина.
     -Избери си я сам!
     -Сещам се само за една - защото няма да има повече от тези същества -
Херцогът отново тръгна към Дес. Аз пришпорих коня напред - доста се
съпротивляваше, но в крайна сметка прие че аз съм му ездач. Съборих херцога
на земята, но преди да се усетя бях паднал от коня, а около мен имаше само
пламъци. От тях излезе една черна фигура - тази на Херцога.
     -Душата ти ми принадлежи - каза той, а в ръцето му видях секирата,
която само преди малко беше в моите.
     -Какво искаш по дяволите?
     -Знаеш ли, харесва ми колко често употребяваш този израз. Случайно да
си Сатанист?
     -Съвсем леко. Колкото да пратя някой подяволите без да се моля за
душата си след това.
     -Остави го - това беше гласът на Дес. -Убий ме и го остави на мира.
Той…
     -Вземи мен - прекъснах я аз. -И остави семейството ми.
     -Ти не си ми необходим. Бързо се изправих и извадих меча на Херцога,
който той явно беше прибрал, когато е взимал секирата?
     -На дуел ли ме предизвикваш?
     -Не разбра ли, че ще те спра, каквото и да ми струва това.
     -Това ще ти струва душата ти. Готов ли си да я продадеш?
     -Да.
     -Тогава остави меча.
     -Да не се изплаши - замахнах към него, но той спря удара със секирата.
Секирата сякаш светеше.
     -Не обичам да ми пипат оръжието, още повече че можеш да нараниш
някого - нещо ме изхвърли над оградата и аз се озовах до стената на къщата.
Видях как конникът се приближава до мен. Явно със собствения му меч можех
да го убия, стига да нямаше такъв контрол над предметите. Май при удара се
счупиха няколко кости.
     -Готов ли си да продадеш душата си? Опитах се да вдигна меча, но
Херцога поряза ръката ми, а след това със силен удар изби меча от нея.
     -Последен път те питам
     -Готов съм. Само ще ми кажеш ли, това можеше ли да те убие?
     -Това не се включва в нашия договор. Аз оставям Дес и Синди, а душата
ти ще бъде моя, завинаги. Само подпиши…


* * *

     -Радвам се да те видя жив и здрав - прошепна Синди. -Как го уби?
     -Просто му отнех меча, а това беше единственото оръжие, което може да
му навреди. Знаеш ли, че това не беше демон.
     -А какво?
     -Един от херцозите на Ада.
     -Моя герой! Убил си един от херцозите на Ада, а нямаш дори драскотина!
Синди ме целуна. Вероятно никога нямаше да разбере, че съм продал душата си
на дявола заради нея.

© Максим Крижановски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??