Пробуждане
Проправяйки си път през един шипков храст, който за малко да остави драскотини по ръцете ми от грубата си ласка, пред очите ми се разкри удивителната гледка. Напълниха се с наситено маслено зелено, повърхността на езерото беше като огледало за множеството от дървета, които го обграждаха и бяха извити към него, сякаш, за да се поклонят пред тайнствената му красота или може би, за да задоволят нарцистичното си чувство. Отразяваха се в спокойните му води и всичко беше така мистично и носталгично, че създаваше неудобство, сякаш си нахлул в интимното пространство на някого. Що за чувства предизвиква природата понякога... Огледах се, тук сякаш беше пусто, но всъщност... Безброй птички, накацали по дърветата като листа обличаха голите им клони и така бяха заглъхнали и замръзнали неподвижно, сякаш с горделивост наблюдаваха реакцията в погледа-заслепението от тази мълчалива, убийствена красота. Усмихнах им се и почувствах, че и те ми се усмихват. Не бързах за никъде, исках да отдам дължимото възхищение към природата. Постлах на тревата одеалото, което носех и се излегнах, отправяйки поглед към лазурното пролетно небе, което си играеше палаво с фантазията ми и ваеше всякакви приказки от облаците. Затворих очи и се върнах пак на онази зелена поляна от детството ми, изпъстрена с аромата на лайка, две безгрижни хлапета, проснати на земята, без да се тревожат за дрехите си, без да се тревожат за нищо. Мечтаехме толкова цветно и диво, нямахме време дъх да си поемем. Крояхме с наслада бъдещи лудории, докато не ни погъделичка някоя малка гадинка, буболечка, протестираща за наглото ни нахлуване в дома и. Ние подскачахме, смеехме се като луди и забравяхме. Лесно заспивахме, уморени от дългия ден, профучал край нас, с нетърпение се будехме... С хъс и без страх се катерехме по натежалите от плод клони на черешата в задния двор, късахме си узрелите до черно плодове и ги ядяхме без да си направим труда дори да ги измием. Връщайки се назад се чувствам така жива и щастлива, както не съм била сякаш от сто години. Нещо пърха в мен, стопля ме до ядрото на всяка клетка. Лек ветрец подрежда по свое предпочитание косите ми и отварям очи. Усетих прилива на желание да започна с работата. Подготвих статива с чистото платно, боите, четките...
Това се оказа най-сполучливата ми и харесвана картина досега. Радва се на голяма популярност. Само аз знам, че не успях да пресъздам дори и наполовина това, което онзи пролетен ден подари на сетивата ми...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Таня Атанасова Все права защищены
