Веднага щом се изправих на крака и погледнах към необятното нощно небе, усетих чистия нощен въздух, придобил специфичната си миризма след дъжд. Няколко минути стоях там – вдишвах и издишвах, чувствах се както никога преди – спокойна, силна, уверена в себе си, вярваща, че всичко е вълшебно. За миг затворих очи и в ума си се издигнах и усетих как лекияt нощен въздух ме повдига. Отворих очи и бавно тръгнах към края на покрива, към частта, откъдето можеше да се види двора на училището. Бях на около метър от ръба – не можех да отида по-близо, защото не харесвах кой знае колко височини. Въпреки това виждах добре предния двор на училището си и както предположих локвите, образували се заради дъжда, отразяваха слабата нощна светлина, която идваше от пълната луна и малкото звезди, осеяли небето. Всичко беше толкова вдъхновяващо, че не знам как да го опиша. За мен това бе самияt рай – мирисът на дъжд ( който обожавах), самотата на нощта, усещането за спокойствие. Спокойствие! Това ми бе така необходимо! Не че бях невротична или избухлива, по-скоро, защото заради малките граници на моя свят, всяка малка частица от него се превръщаше в голям проблем. Притеснявах се за всичко, като се почне от това, че не съм поздравила някоя учителка, и се стигне до ужасни терзания за това как ще мине поредният празник, който се отбелязваше в училището ми.
За мен тази вечер, този момент бяха едни от най-скъпоценните неща, които някога ми се бяха случвали. Защо ли? Дали защото тази вечер бе извънредно различна от всички мои вечери? Или пък е от скучния ден?
Каквото и да беше това, в един момент почувствах, че имам крила, почувствах, че каквото и да става, всичко ще бъде наред. Затова просто направих онези няколко крачки, които ме деляха от ръба на покрива. Затворих очите си и като разперих ръце, направих още една крачка.
Това, което се случи след тази крачка, бе много объркващо и чак след седмица разбрах ясно какво се е случило. Помня, че не отворих очите си и усетих как вятърът свисти покрай ушите ми. Не мислех за нищо, единственото, което очите ми виждаха, беше тъмнина. В един момент обаче в съзнанието ми се появи един образ – мъж на около 25-30 години с кафява коса, тъмни кафяви очи и лице, което изразяваше спокойствие и увереност.
- Още не си готова за това. – това лице ми проговори.
В следващия момент аз седях в леглото си в стаята си в апартамента на майка си в квартал Д. В стаята бе тъмно, но ясно можех да видя как сестра ми се е обърнала с лице към мен и спи. Огледах и стаята, погледнах часовника, сложен на секцията срещу леглото ми. Не разбирах какво се е случило. Опипах ръцете си и станах. Отидох до прозореца и като отдръпнах пердето, видях, че навън всичко е както е било всяка вечер – светеха едва две-три улични лампи, навън нямаше никого и всичко беше тихо. Върнах се при леглото си и взех телефона, който обикновено слагах на масичката до леглото си. Часът показваше 00.03, а датата – 12. 10. 2010. Седнах на леглото си и се загледах в пердето на прозореца. ,,Значи съм сънувала всичко! ? Не е възможно! Беше толкова реално!“. „Сънувала си, явно е!“ каза ми малко гласче в главата ми. Бях уморена и реших, когато стана на сутринта, да помисля по-добре върху съня, който така грабна вниманието ми, че когато алармата на телефона звънна в 7.00 сутринта, аз не бях спала нито един час.
© Цветелина Все права защищены