Отчаяно се вглеждам в миналото. Търся пролуки, търся моментите, в които ти беше част от мен. Навярно ги е имало, лъжа се аз. Лутам се в спомени и не намирам остатъци от някогашната ни дружба. Сякаш ти никога не си ме поглеждала, сякаш паметта ми отказва да функционира.
Не разбирам, защото не искам да разбера. Не искам да умувам върху причината за моментната ми неадекватност, не желая да си спомням. Може би е най-добре и за двете ни, че спомените са заличени...
Мина толкова време от последния път, когато те зърнах. Толкова време, а болката не е изчезнала. Няма да лъжа - притъпих я и сега е почти поносима. Върнах се към монотонното си ежедневие (сякаш имах избор), живея в кошмара на собственото си настояще, общувайки с доброжелателните ми познати. А как ми липсваш, приятелко истинска!
Да изброявам качествата ти няма смисъл. Те са прекалено много, свързани с болезнени за мен спомени. Недостатъците ти, с липса на които не можеш да се оплачеш, са ми твърде скъпи, за да ги разкривам. Но вътр ...