- Айде, чедо, време е да си починеш, че та чака цял концерт. А и требва да са облечеш прилично, та да та ареса момата.
   Павлето сведе глава. Когато думаха за Вяра, нещо трепкаше под лъжичката му и свиваше корема му. Сега той тръгна към одаята си.
   Часовете бавно се редяха. Малкият часовник в гърдите му подскачаше лудо и не му даваше покой. Той се просна на миндерлъка, наново стана и погледна  навън. Все същото. Дворът, калдъръмената улица и белотата, която беше навсякъде. Слънцето клонеше на залез. Небето се къпеше все още в синева. Едно малко, сиво облаче го засенчи. Но какво да се прави! Такъв е животът. И небето е като хората. Когато ти е весело, е много светло. Изведнъж идва нещо, което помрачава погледа ти. Сред светлината на щастието плува сивият облак на нещастието, което изчезна и се заменя с щастие. И така безкрайно се върти светът. Като неспирна въртележка, която няма нужда от зареждане. С полета на птичето ято се понасяш в този неспирен летеж и влизаш в унисон с неговия ритъм, който се върти в двете посоки, към плюса и минуса. С показалец, нагоре-надолу, наляво-надясно. Когато в един миг спреш и времето спира за теб.  Отново литнеш с полета на душата, за която няма плюсове и минуси и няма време, а само пространство. Един безкраен летеж към нещо, което няма болка, а само емоционален летеж. Душа без тяло и спомени. Летиш, летиш във всички посоки до безкрая.