Село Змейково

Глава 23

Втора вечер Петроград удържаше обсадата на холораните, водена от генерал Петър Джарел. Огнените кълба летяха по града-крепост. Поредната топка бе разтресла стената, а халеополисите все по-близо се приближаваха, въпреки усилията на войниците-защитници. От стените вониците-защитници поливаха противниците си с горещ катран и изстрелваха огнени стрели по тях. От халеополисите холораните стреляха по защитниците на града. Като не рядко уцелваха и войниците директно падаха от стената. Полковник Младенов не спираше да тича по стената от позиция на позиция. Съблюдаваше всички войници, знаеше за всеки ранен или загубен войник.

Пред портата тази вечер обаче сякаш от нищото се бе появил огромен таран тип костенурка. Той бързо доближаваше врата. Конструктивно тарана представляваше дървено скеле покрито с нещавени животински кожи, което го правеше огнеопорен. Под покривалата от кожа се криеше огромно махово задвижвано бутало от обработена дървена трупа с метална глава на бик. Под тях задвижвано с осем колела и бутано от човешка сила. Тарана бързо достигна портата на града и първия удар по нея бе нанесен. Портите се разтресоха, а полковник Младенов извика двайсетина мъже да са готови в случай, че портата поддаде. Върху тарана веднага се изсипаха ведра с катран и полетяха огнени стрели. Покрива му пламна, но въпреки това тарана нанесе втория си удар и портата отново се разтресе. Младенов въпреки годините си беше пъргав и когато едно войниче падна ударено от стрела зае позицията му докато капитана извика заместник. Той пое поредното ведро с катран и го изсипа върху горящия покрив на тарана. Тогава му дойде идея!

- Спрете с катрана. – провикна се на тези, които закачаха ведрата с катран за войниците защитаващи стената над портите. – Напълнете ги с камъни. – първите ведра с камъни се подадоха към поемащите ги войници. Полковник Младенов също пое едно ведро с камъни и отново нареди:

- Искам заедно да полетят камъните към покрива на тарана.

Едно войниче пое неговото ведро и той се отдръпна назад, след това  изкомандва и камъните полетяха върху пламналия покрив на тарана-костенурка. В този момент покрива рухна върху главите на войниците задвижващи тарана. Чуха се викове на горящи хора. Тъй като веднага щом се откриха войниците бяха посрещнати с огнени стрели. Дървената трупа, с която блъскаха по портата и тя пламна. Успяха да спрат и този опит, защото като видяха това халеополисите взеха да отстъпват, а холоранските войници гледаха да си приберат колкото могат повече от ранените. Полковника си отдъхна. Знаеше че за малко поне ще могат да си починат. Той започна своя оглед по стената отново. Пресрещна го едно младо майорче. На не повече от 30 години. Застана мирно и отдаде чест:

- Господин полковник разрешете да доложа. – полковника се спря и му се накара за официалностите. Защото той не държеше на официалности по времена битка. Това според него си бе загуба на време.

- Настоявам да отидете да поспите! – изстреля майора.

Полковника му се усмихна и се запъти към спалните на офицерския състав, а майорчето започна обиколката на стената, като изпращаше всички, които са оцелели от битката да си почиват и ги заместваше с отпочинали войници.

***

Белгарското село Северна Яна гореше в пламъци. Селото беше най-северното населено място в Белгарското канство. Хората се препитаваха с лов и риболов. Не бяха агресивни и не обичаха да воюват. То и нямаше с кой. До сега винаги са имали добри междусъседски отношения със Северните острови. Търгуваха с тях. Но днес това се беше променило, войниците водени от адмирал Свенсон палеха къщите на хората и избиваха мъжете. Самия адмирал стоеше на величествения си северен породист кон и гледаше зверствата извършвани от неговите хора. Заповедта бе дадена разбира се от Принц Дренек Дерин, но това не променяше факта, че неговите подчинени избиваха народа на жена му. Зад него от луксозната си карета излезе и виновника за касапницата. Принца приглади униформата си и с ухилена физиономия застана до адмирала.

- Можехте и вие да се включите в забавлението на хората си?– поде подигравателно принца, а усмивката му стана още по широка, белите му зъби блеснаха в мрачния ден. Денят бе мрачен не само заради опожареното село Северна Яна, но и защото небето бе покрито с облаци. Слънцето не успяваше да пробие облаците. Адмирала намести ушанката си и запрепуска към селото. Принца чу от далеч как той отзоваваше войниците си. Нямаше нужда от повече страдания. Принца поклати неодобрително с глава, но се примири и се запъти към каретата си.

***

Генерал Петър Джерал бе седнал в палатката си на един походен стол. След като изслуша висшите си офицери ги пусна да почиват. На входа чакаше един момък – младо войниче. Той му махна за да влезе.

- Господин генерал … - поде момчето изплашено. – Разрешете да остана?

- Разрешавам… - генерала го погледна във младежките му кафяви очи. После леко примигна и започна:

- Момче ти ще си най-важния елемент във превземането на крепостта. При следващото нападение ти ще бъдеш зачислен към осми хелеполис. Той извади една карта, тя бе на крепостта, отвори я. – Тук … - той посочи с пръст реката, която те бяха отцепили. - …реката преминава под стената. Трябва да има решетка или нещо друго. Искам да влезеш в крепостта от там и да отвориш портите.

- Да господин генерал! – веднага се съгласи младото войниче.

Но след това добави: - Разрешете да доложа?

- Разрешавам, доложи!

- Аз съм холорански войник, да речем, че вляза. Няма ли да ме разпознаят? – генерала го изгледа надменно.

- В столовата има Белгарска униформа свалена от един убит техен войник. Сега върви и успех!

- Да, господин генерал! Господин генерал разрешете да напусна? – генерала кимна, а войничето напусна платката и се насочи към столовата, където го чакаха и още инструкции относно мисията му.

***

Офицерската спалня на полковник Младенов не беше луксозна. Имаше едно легло и бюро със стол. Полковника директно без да сваля дрехите и обувките си легна на леглото. Покри се с едно старо войнишко одеяло и се опита да заспи. Затвори очи но вместо мрак пред тях се изви картината от предните две нощи. Пъплещи холорани опитващи се да преодолеят стената. Уцелени със стрели войници, хвърчащи огнени топки… Всичко това вървеше пред затворените му очи, сякаш някой велик вещер му показваше картинки от изминалите дни. В един момент задрема, тогава картината се смени. Беше на една поляна и играеше безгрижно с двете си момченца с една парцалена топка, а жена му в края на поляната подреждаше различни ястия върху разгъната маса с четири стола. Те обичаха да си правят такива пикници в близката гора. Времето беше хубаво над поляната грееше слънце. Той подаде с крак топката на малкия си син, след, което той му я върна, последва пас към големия му син, а той подаде на брат си. След малко тримата бяха повикани на масата… Чу се ужасен грохот. Полковник Младенов се изправи. Времето за сън беше свършило. Холораните бяха почнали поредното си нападения към Петроград. Той веднага изтича към стената за да разбере какво става…

***

Младото холоранско войниче вече се беше преоблякло и заедно с екипажа на осми хелеполис се бяха приближили до стената.

- Хайде момче, успех … - извика капитана ръководещ осми хелеполис. Момчето слезе и бързо се прикри в тревата. На гърба си бе закрепил един щит, а под него имаше раница с инструменти. Отпред на колана му бе закачен къс белгарски меч. Той се претърколи няколко пъти в страни от хелеполисът и пак спря. В този момент полетяха огнените стрели на защитниците на града. Момчето се прикри, но за щастие стрелите бяха всичките в хелеполисът. Всеки път се учудваше как тези бойни кули не пламваха въпреки множеството огнени стрели. Време беше да се концентрира, днес неговата задача бе да се внедри вътре в крепостта. От позицията му до крепостта имаше повече от 300 метра. Той наблюдаваше как колегите му от бойните кули обстрелваха крепостта. Други с прибежки и припълзявания в прикритието на нощта се опитваха да изправят стълбите и да се покатерят. Опита се да направи леко припълзяване напред. Сърцето му почна да бие много силно. Страхът, че могат да го видят беше много реален, въпреки тъмнината. Протегна ръка и много бавно приплъзна тялото си, а сърцето не спираше, туптеше. Стрелите над него летяха, но те бяха насочени към неговите приятели. В този момент видя как десетина войничета бяха изправили стълба диагонално на около 600 метра от него. Той се зарадва, че може би ще стигнат до горе. Но мигом след тази негова мисъл те бяха залети с врял катран и десетимата паднаха от стълбата, а веднага след това полетяха огнени стрели и попарените тела се възпламениха. Някои почнаха да тичат, а други се въргаляха в тревата за да се изгасят. Един от тях се насочи към него. Горящ и викащ за помощ. Войничето се притесни да не освети позицията му. Но една стрела го покоси точно в глава и той падна на стотина метра от него. Погледа му се насочи към близкия хелеполис, от там бе изстреляна стрелата. Някой го покри! За миг му олекна. Той отново направи едно приплъзване. Но пред него цопна една запалена стрела. Очите му погледнаха към стената. Дали го бяха видели? От горе няколко войници се суетяха нещо. Последва втора стрела, която падна точно до десният му крака. Сърцето му вече щеше да изскочи, но освен това взе и да се задушава. Прииска му се да се изкашля. Миризмата от горящите войници вече бе стигнала и до него. Храната която бе поел преди атаката започна да иска да излиза, повръщаше му се. Едвам се удържаше. Последва трета стрела. Тя падна на метри от главата му. Той повърна…и веднага се претърколи в ляво. Олекна му и със сетни усилия се приплъзна бързо две позиции напред. Не последва четвърта стрела. Явно му се бе разминало. Той продължи бавно да се приплъзва напред към коритото на реката. Макар и плахо от време, на време поглеждаше към стената. Но войниците защитаващи я, бяха ангажирани от колегите му по оръжие. Войничето се възползва от това. Преодоля страха, който таеше в себе си. Бързо се придвижи до коритото на реката и от там му останаха само два метра. Лазейки по влажното и хлъзгаво корито огромна огнена топка прелетя над него. Със силен грохот се стовари в някаква висока сграда. Разхвърчаха се камъни. Тогава нещо му приветна и той изпадна в несвяст...

***

Полковник Младенов се качи сънен на стената. Веднага го посрещна младото майорче, рапортува му положението после застана в един от екипите по защита на стената. Младенов почна да проверява всички екипи, а те всички бяха като добре смазана машина. Всеки си знаеше мястото. Катрана се качваше бързо по лебедките, войниците подаваха празните кофи и вземаха пълните. Войникът до този с кофите веднага изстрелваше огнена стрела по жертвите на катрана и те се възпламеняваха за ужас на поредните атакуващи войни на холоранската армия. Виковете пред стената бяха ужасяващи. Младенов видя бързо приближаващ се таран – костенурка и заповяда незабавен огън към него. Той пламна но продължи бързия си път към портите на града. Изведнъж горящия подвижен таран се засили още повече от него изскочиха 4-ма войници и побягнаха в тъмното. Портите на града бяха дървени и пламтящия таран се заби в портите със всички сили. Огъня от пламналия таран запали и портата.

- Вода, портите горят – извика с всички сили полковника.

Войниците се втурнаха да поемат ведрата с вода. И да изгасят портата. Докато изливаха водата някой от тях падаха жертва на стрелите от хелополисите. Поредните залпове огнени топки прелетяха. Една прелетя над Младенов и се заби в храма на боговете. Купола му се пръсна на малки камъни, които хвърчаха навсякъде. Този храм беше най-старата сграда на Петроград. Не беше променяна никога. Полковник Младенов вдигна ръце да предпази главата си и един хвърчащ камък се стовари върху лявата му ръка. Той падна на земята и от шока почнаха да му пищят ушите. От ръката му рукна кръв. След малко се отпусна и загуби съзнание…

***

Младият холорански войник се опомни. Ушите почнаха да му пищят, а в главата му като, че ли се бе загнездила камбана и биеше с всички сили. Отвори си едното око и видя, че битката е приключила. Опита да отвори и другото. Но някаква лепкава течност го беше покрила. Той докосна окото си и разбра, че е кръв. Но тя идваше от рана причинена от вероятно ударил главата му камък. Той го разтърка да падне засъхналата кръв. И след малко прогледна. Малко мъгляво с това око в началото. След още малко вече всичко бе наред. Погледна напред имаше 2 метра до решетката, през която водата на реката е влизала в града. Лека усмивка озари лицето на войничето. Той бавно и безшумно се приплъзваше по каменистото корито на реката. Като по дъното освен камъни, имаше изсъхнали клони, големи дървета, умряла риба. Всъщност от миризмата на умрялата риба отново му се при гади. Но тихичко се оригна и успя да се сдържи. Премина покрай един огромен дънер и вече беше пред решетката. Решетката представляваше вертикални метални пръчки, през около 5 см разстояние една от друга. Войничето ги погледна скептично. За да успее да се промуши трябваше да отреже поне две метални пръчки. Той хвана една и я раздруса. Нищо! Даже и не помръдна. Свали щита от гърба си, и го подпря в страни върху стената. Свали и раницата, която носеше. Извади първо една манерка с вода и отпи голяма глътка. После поля раната на главата си. Раната взе да му щипе. Но главоболието бе по-силно. Извади и един трион и се захвана с първата пръчка. Шума от стърженето не беше много тих. Той чу шум на военни обувки и спря, прикри се. Един фенер освети решетката и двама белгарски войника погледнаха. Последва кратък разговор на белгарски и изчезнаха в мрака. Той не разбираше белгарски. Този език не беше популярен в училище и той бе предпочел други езици да учи. Ако знаеше какво го чака, би размислил. Извади ножовката и отново почна да реже…

***

Полковник Младенов се събуди в лечебницата. Бавно отвори очи, на слабата светлина видя лицето на главната лекарка на града.

- Какво стана? – попита той, като направи опит да се изправи. Но лекарката го натисна с ръка да лежи.

- Къде си мислите, че отивате? – лекарката беше възрасна

жена, над шейсет годишна. – Вие сте ранен и много недоспал, сега ви давам седатив за да поспите.

- Нее… – провикна се полковника. – Не може да спя, има да се защитава град.

- Точно за това настоявам да се наспите, а града е в ръцете на вашия майор, военните действия спряха. – тя му сипа чаша чай от лайка.

- Какво? А колко време съм спал? – полковника се раздвижи и отново тръгна да се изправя.

- По-малко от час сте спали. Сега лягайте обратно и си изпийте чая. – лекарката го върна обратно, намести му възглавницата за да бъде изправен и да може да си изпие чая. Полковника с неохота взе чашата. Намръщи се и отпи от топлата течност. В този момент пак скочи и без да иска си удари бинтованата ръка в стената и се хвана за нея.

- Ох, болии. – болката го тресна чак в мозъка.

- Боли, да защото трябва да си полежите.- настоя лекарката.

- Не, не разбирате. Значи атаката е траяла много кратко, ох как боли.

- Това не е ли добре за нас? – озадачи се лекарката.

- Не, всъщност да. Но не точно. Нещо са замислили и атаката е била прикритие за него. Охх… - той отново се преви от болка. – Моля ви пратете да извикат някой здрав военен. Сестрата видя, че няма да надвие и изпрати да повикат дежурния офицер. Полковник Младенов изпи чая и ѝ подаде чашата. Лекарката му се усмихна, а той и направи тъжна физиономия. Постоянно поглеждаше към вратата на стаята. Той беше отделен от другите ранени в самостоятелна стая. Но чак сега осъзна това.

- Аз защо съм отделен от другите ранени? – той мразеше това разделение, което имаше навсякъде. Полковника се бе издигнал от обикновен войник, бе изкарал всички школи и по заслуги бе станал полковник.

- Аз настоях! – на врата се беше появило младото майорче. – Защото имате нужда от сън.

- Сега има по-важни неща, приближете се майоре. – той се приближи, отдаде чест. След което си свали шапката и застана мирно. – Поемате командването докато се наспя. – направи смешна физиономия имитираща спящ заек, като си постави двата пръста на здравата си ръка на главата. Някога така се лигавеха със синовете му. Той продължи: - Но е много важно, да проверите цялата крепост. Последната атака мина много кратко, колко време беше?

- Точно 45 минути. Най-кратката до сега!

- Именно, това ме озадачи. Искам хубаво да проверите, дали не са успели да вмъкнат някой. Проверете входовете на реката, ако трябва ги зазидайте. Скоро се съмва, стойте нащрек, защото може да нападнат и по светло. И ако има атака изпрати някой да ме събуди, без възражения! Това е пряка заповед майоре!

- Слушам господин полковник. – майорчето изпъна цялото си тяло в поза мирно в знак на уважение. Полковника му махна да върви и се отпусна на възглавницата си. Всичко което зависеше от него бе направил, но вече трябваше наистина да поспи…

***

Младия холорански войник разклати металната пръчка и я отчупи. Предварително я бе отрязал от долу и я бе отрязал до някъде отгоре, и накрая я счупи. През пролуката опита на промуши главата си, успя. Това значеше, че няма да му трябва да реже втора пръчка. Той съблече якето и го постави вътре, тихо защото знаеше, че наблизо има охрана. Усети една капка да капва по шията му. Пипна се вода. Погледна към небето, последва втора капка, и трета. Заваля дъжд. Времето беше на негова страна. Отново пъхна главата си през решетката, след това бавно започна да вкарва и тялото си. Той беше изключително слаб. За това го бяха избрали за мисията. С мъка си прокара гърдите, и спря в смешна поза с ръце вътре и крака отвън. Изпъшка! Пот взе да се стича от главата му. Усети че белгарската му военна риза е потна. Той стисна зъби и почна бавно да се промушва. Стигна до корема, присви го колкото може, но колана му се закачи, като изхлопа токата. Ами сега? Той се притесни. Чу се някакъв глас, който каза нещо на белгарски. Холоранчето се напъна и премина, но силно си удари гениталите и се преви на кълбо. Едвам не извика. Болката беше ужасна, но той изтърпя. Още не беше преминала болката му и облече якето. Стисна зъби, намираше се под стената. Той извади меча и се приготви...

Следва...