Глава 37
Слънцето се беше скрило отдавна. Небето бе сиво и мрачно. Нямаше звезди, тъй като сивите облаци скриваха всичко. Само луната се подаваше от някоя малка пролука из между облаците.
- Холорански войни напред – извика Дренек Дерин облечен в пълното си бойно снаряжение и качен на кон. Олекотената му и посребрена ризница проблясваше на слабата светлина идваща от леко надничащата луна през сивите облаци. Конницата тръгна веднага след своя предводител. Те спазваха формацията, както бе наредено предварително от генерал Джарел. От страни ходеха пешаци, с лъкове. Нападението започваше, и холораните дори не се стараеха да изненадат противника. Напротив, търсиха друг ефект. Ефекта на страха. Искаха да се разбере, че те са тук, и целта им е да влязат в града и да победят. С тази атака холораните искаха да внушат страх у всеки белгарски защитник на града. Войните пришпориха конете и с викове „ура“ препускаха напред насочили своите дълги копия.
От крепостния град излязоха конници, които също се подредиха и образуваха правилен формат. Генерал Славев застана отпред облякъл леката си броня и готвещ се да поведе конницата, когато от града на прекрасен бял кон излезе в златисто-сребърна броня кан Крум Дулов. На главата си кана бе сложил златната си корона обсипана с рубини, диаманти и сапфири. Той застана пред войниците и кимна на Румен Славев да влезе в строя. Генерала го изгледа вцепенен. До сега никога не бе виждал кана с корона. Даже мислеше, че портретите, на които е нарисуван с корона, короната е плод на въображението на художника. Но ето го кан Крум с лъскава броня и корона. Днес когато холораните пришпорват конете си за да сринат крепостта.
- Тази вечер вие се биете не само за дома и честа си… поде кана. – Тази битка е за нещо по-голямо, за свободата. Това е битка за всичко това, от което ние преди повече от 6600 години избягахме. Да, днес ще ви призная нещото. Ние всички сме от друг свят. От друга планета, която беше технологично много по напред от нас. Но технологиите бяха превърнали повечето хора в роби, слуги на господари като мен. Господари като Кърт Дерин, които искат да превърнат днешен девствен свят, във всемир от бетон и електронни технологии. В които обикновения човек е само безволев изпълнител, работещ за благоденствието на своите господари…
Холораните вече идваха с бързо препускащите си коне и насочени копия. Но Крум продължи въпреки това:
- Те правеха пари, с които създаваха нови, и нови технологии за да поробват още и още хората. – белгерските войници, слушаха внимателно. Въпреки, че не разбираха и половината думи, който използва кана им. И все пак той бе застанал пред тях, облечен с прекрасни одежди и ги повежда в битка…
- Тогава аз бях обеден да се противопоставя на тези хора... – продължаваше речта Крум, а холораните бяха на едва петстотин метра от тях. - Днес тези хора са представлявани от Кърт Дерин и неговия син, който води конните войски тази вечер. Така, че ви моля, моля ви не ви нареждам. Не умирайте, а се бийте за себе си за вашата свобода, за свободата на децата си…
- Ураааа – извикаха всички белгарски конници, а кан Крум пришпори коня си срещу холораните пред цялата конница. Белгарските войни го последваха без страх. Войните насочиха своите копия и вече нямаха никакви притеснения да дадат живота си за своя град, за родината и за всички непознати думи изречени от своя бляскав кан.
Високо на стената точно над портите бе застанал Михаил Велчев. Той гледаше внимателно двете конници, които всеки момент щяха да се сблъскат и битката щеше да започне. Вещерът оформи в ръцете си огнена топка и без много, много да се напряга я хвърли. Топката моментално ускори скоростта си в момента, в който усети свободата си. Тя мигом премина над белгарските конни войни, и още по бързо ускори скоростта си като падна с огромна сила между последните четири реда холорански войни. Чу се страшен тътен, разхвърчаха се тела, части от тела, органи и много кръв. Това леко обърка строя на холораните. Добре подготвените старшини на Дренек бързо дадоха нужните наставления и войниците се прегрупираха точно преди сблъсъка с белгарите, а синът на императора продължаваше устремено, с желание за кръв. Желанието му за смърт днес бе отприщено. Той знаеше, че този ден няма правила. На война няма правила, тук в тази битка можеше да коли, да корми да избива всеки противник. Но пред себе си видя най-големия враг на баща си. В тъмнината му се стори, че кан Крум е със прекрасна златна корона. „Но, това е лудост“, помисли си Дренек Дерин. Но нямаше време да го осмисли, защото усети удар в гърдите си и падна от коня. После усети конски копита да преминават през него и загуби съзнание…
***
Слънцето озаряваше пустинята. Изгорялата огромна змия Мей още димеше, а опашката и леко потропваше. Антига се приземи плавно до нея. Слезе от метлата и разгледа любознателно звяра. Познаваше добре тези същества. Тя някога бе изкарала почти сто години из тези пустини. В главата и изплува спомен, в който тя и един възрастен вещер правят опит да омагьосат такова същество. Трудността на заклинанието бе в това, че то не се влияе от човешки магии. Но и при змейовете принципно е така. Тогава Антига и възрастния вещер не успяха, вещера беше изяден, а Антига избяга с метлата си. Но години по-късно бе създала нужното заклинание. Днес просто минаваше през опожарен подобен звяр. Тя прогони спомните си и се замисли колко години бе търсила начин да угоди на братовчедка си и на Кърт Дерин. По-скоро на императора, защото императрицата и сега си е щастлива. Има лукса, който желае, има рокли които са според модата на епохата, реално нищо не ѝ липсва. Но Кърт от друга страна, той имаше други цели. Той искаше тези технологии, искаше света, от който бе дошъл. Или може би нещо повече?
Вещицата възседна метлата си и излетя…
***
Планините Америко се извисяваха пред тях в полумрака на настъпващата вечер. Те един вид бяха края на пустинята. Няколко звезди проблясваха побързали да изгреят. Америко беше най-високата планинска верига на планета. Почти всичките върхове на планината бяха осемхилядници. А най-високия връх Килиманджаро бе над девет хиляди метра. В подножието на планината се беше сгушило китно селце, чиито светлинки привлекателно привличаха уморената белгарска групичка, водена от Меридияна. Тя на няколко километра от селото спря и каза с разтроен глас:
- В това село съм израснала! – очите и се насълзиха. Лошите спомени за миналото ѝ бяха обзели мислите ѝ. Мартоломей усетил, тъгата ѝ, я гушна. Тя този път не се възпротиви.
- Разкажи ни! – каза Мартоломей, милвайки главата на Капитанката с дебелите си пръсти, а тя изхлипа и поде:
- Владетеля за Стръкс е баща ми пастор Ханс Блаусвиц. Той е силно религиозен човек, както и всички в селото. Селото е смесено. В него живеят и хора от бялата раса като нас, но и хора от черната раса. Тъй като чернокожите са в превес, когато бях млада се влюбих в чернокож младеж Арткме. Той беше мил, красив и много нежен. Баща ми се възпротиви, но въпреки това ние се оженихме! Избягахме в Солун сити. Живяхме заедно там около шест години. Най-щастливите ми години от живота ми. Правехме ром за местен търговец. Родиха ни се две прекрасни момченца… - тя отново се разплака и се сгуши още повече в гушналия я Мартоломей, и продължи хлипайки: - Тогава разбрахме, че в село има пандемия от много странна болест и майката на Арткме се бе разболяла. Баща ми бе наредил да ни открият и да ни отнемат децата. Тогава точно купих Ветре. И исках да избягаме с него. Но Арткме повлиян от религиозни убеждения сам предаде децата на баща ми и те ги изгориха, пред мен. – тя започна да се тресе от рев, сякаш на ново изживяваше случващото се. - Изгориха ги! Въпреки тази жертва над двеста души умряха от тази болест. Баща ми поиска аз и Арткме да се покаем. Той го стори, но аз избягах и вече седем години съм из моретата с Ветре. – тя избърса емоционално сълзите си. После се отскубна от Марто и си извади бутилката ром от раницата. Седна на един камък и отпивайки гледаше към селото.
- Да лагеруваме тук тази вечер. – предложи Койчо. Другите се съгласиха. Но Меридияна не беше на това мнение. Тя стана от камъка изтупа се, след което прибра бутилката с ром и каза:
- Не, искам още днес да се изправя пред баща си. Защото само той може да ви заведе до пещерата, в която змейовете и другите митологични същества отиват в село Змейково. Няма време за губене. – Койчо я изгледа учуден, после погледа му се насочи към брат му и след това към другите. Никой нямаше възражения и те потеглиха към село Стръкс …
***
Дъжда бе започнал своя рейд, а нощната битка бе в разгара си. Войниците и от двете страни вече бяха слезли от конете си или в повечето случаи съборени. Бяха извадили мечовете и се посичаха едни други. Водата отмиваше кръвта, която се стичаше от ранените и убитите. Смесени двете течности попиваха в мократа почва. Кан Крум намушка един холорански войник, и веднага след това отби удара на следващ, след което го повали на земята с крак, и продължи към следващия. Но падналия холоранец се изправи и тръгна да напада владетеля в гръб, но срещна меча на белгарски войник, който умело защити своя владетел, разсичайки противника през корема. Кана поваляше противник след противник, докато в един момент меча му срещна този на окървавения генерал Славев. Генерала му се усмихна избърсвайки с ръка дъждовната вода от косата си. Бронята му бе кална, леко окървавена и много подгизнала от дъжда. Двамата се огледаха. В мрака до колкото можеха да видят бяха останали само белгарски войници. Генерал Славев даде сигнал на войниците да се съберат. След около пет минути мокрите белгарските войници се бяха подредени по взводове. От всички тях есенния дъжд отмиваше калта и кръвта от броните им. Хубавата новина беше, че жертвите бяха малко от тяхна страна. Лошото бе, че и от холоранска страна нямаше много жертви. Явно генерал Джарел ги бе отзовал навреме. С разрешението на кана си генерал Славев поведе войниците към казармите. Реално те се намираха пред стените на Онгалград. Кан Крум изостана пред стените и вдигна глава гледайки как дъжда го обстрелва със ситните си капчици. Владетеля сведе леко глава и се загледа в кървавата поляна пред града, където се бе провела битката по земята имаше не малко трупове въпреки цялостната им бройка. Почти по-равно, холорански и белгарски. Но като, че ли нещо помръдна там. Крум се приближи изваждайки меча си. Огледа се, но всички изглеждаха мъртви. Явно му се беше сторило. Той прибра меча си, но зад него се чу шум и той бързо се отмести, когато покрай него профуча холоранско копие. Кан Крум извади меча си и се предпази от последвал удар с меч. Войника срещу него искаше да посече главата му. Но бързата реакция го предпази. Холоранеца отстъпи крачка назад и отново посегна към кан Крум, който пак парира добре. За тези хилядолетия бе усвоил много видове бойни стилове и то главно с меч. Крум умееше добре да борави с това оръжие. И сега бе негов ред да атакува. Той бързо парира, привидно пак отстъпи и атакува към рамото на противника, което остана открито. Леката броня предпази противника му, който опита на свой ред да намушка белгарския владетел, но Крум ловко се претърколи в калта и леко закачи крака на противника си. Въпреки екстремното претъркаляне короната стоеше добре закрепена на главата на кан Крум. Това направим впечатление на противника му.
- Добър сте за годините си ваше височество. – каза леко с ирония принц Дренек Дерин. Той беше проспал битката, заради падането си от коня, а именно кан Крум го бе съборил. – Отлично насочихте копието си в гърдите ми и после ме съборихте от коня ми. И сега се защитавате първокласно. Адмирации! – принца отново нападна с меча, бързо париран от Крум Дулов, който внимателно слушаше какво му говори непознатия му противник. И вече прозираше кой точно стои пред него. Сина на бившия му най-добър приятел. Наследника на императора.
- И каква смелост да излезете да се биете със златна корона на главата! – имперският принц се засмя.
- Короната е за да покаже, че не ме е страх да покажа кой съм! поде на свой ред Крум и започна бърза атака притискайки Дерин както с меч така и с думи: - Аз съм владетеля по тези земи, и всичко тук е мое, мое и на моя свободен народ!
От стената ги забелязаха и едно войниче извика:
- Защитете кана! Кан Крум е в опасност пред стената!
- Не! – заповяда продължавайки дуела Крум. – Не се месете, това е заповед! Това тук е въпрос на чест! - войничето млъкна. А при него се насъбраха още няколко войника, които едвам различаваха двете фигури в дъжда и в мрака. Но добре виждаха просветването на искрите когато мечовете се стълкновяваха.
- Е, щом разрешавате, тази вечер ще ви е последна и като владетел, и в живота. – каза Дренек, който поде своя атака. При която кан Крум парираше и отстъпваше. Но при една от поредните отстъпателни крачки парирайки поредния удар насочен към шията му изрита силно принца в корема с прав ритник. Но леката броня предпази корема му от удара. Този удар обаче го разклати, и Крум поде на свой ред тежка канонада от удари по париращия меч на Дренек, който отстъпваше и едвам успяваше да отбие и парира ударите на кана. В един момент меча на принца отлетя. След което се подхлъзна и залитна. Последва силен пореден силен шут в корема. Бронята му изпука, и Дренек вече усети удара, и падайки се приви от силната болка. Извика от яд по-скоро отколкото от силната болка. Обърна се по корем и взе да лази и да търси оръжие по калната земя. Последва още един силен шут, този път в гръбнака. Погледа на императорския син се замъгли от удара, взе да чува как капките дрънчат по главата му, и изстена силно.
- Не мога да позволя народа ми да бъде поробен от баща ти и неговата желания. –Крум се надвеси над него опирайки меча си до шията на принца и прошепна: - Заслужаваш за зверствата си да бъдеш окачен на кол, а не просто посечен. – каза кан Крум, след което се изправи и го изрита с всички сила в гръбнака. Дренек Дерин взе да стене и да ридае, а кан Крум продължи с думите: – Кажи на баща си, че днес ти дарявам живота, заради някогашното ни приятелство. И, че ако той не те накаже за зверствата, които си извършил в северните ми земи следващ път няма да има! – последва още един шут, и още един. Принца стенеше от болка. Но не се молеше за милост. Той и не знаеш как. Това не беше присъщо за човек, израснал в пълен комфорт, задоволен от всичко. Човек, на който всичко му беше прощавано. Кана се изплю върху него и тръгна към портите на крепостта, прибирайки меча си. Тази битка бе спечелена, но войната тепърва предстоеше. Знаеше, че Кърт няма да се откаже, особено когато беше стигнал до тук.
Принца лежеше в калта, болката замъгляваше и без това размазания му поглед. Но тя нямаше да му попречи. Той се надигна със сетни усилия вдигна едно копие от калта, подпря се на него и се съвзе. Изплю една кървава храчка на калната почва. Сега вече можеше да го убие в гръб, и се затича с всички сили, които му бяха останали насочил копието напред към белгарския владетел. Крум усети движение зад себе си и се заслуша, чу тичащия зад него холорански принц и с бързо движение отново избегна удара при клякайки, бързо след това протегна крак и спъна нападателя си. Дренек се строполи тежко върху кан Крум в калната земя. Калта се разхвърча във всички посоки. Белгарския владетел усети слаб удар в лицето си. Но преди да последва втори, кана го преметна с крак в калта. Поваления принц изстена с побит нос в калта. Кан Крум се изправи, поклати ядосано глава. Короната му лежеше в калта. Последва смъртоносен удар с меч в гръбнака на Дренек Дерин, чиято лека броня този път поддаде от първия път и меча на кана потъна в гръбнака му.
- Казах ти, че втори път няма да има! – изрече Крум, който извади меча си и замахна отново отрязвайки главата на принца. – Няма по тежко обвинение от нападение срещу кана! – изрече кан Крум гледайки през сълзи търкалящата се глава на сина на бившия му най-добър приятел. После се свлече на колене и изрева като диво животно.
Над него прелетя огромния силует на огромна сова…
Следва...
© Костадин Койчев Все права защищены