Село Змейково 

Глава 9

Капитан Бело водеше батальона си към поставените цели. Но защо това момче не му излизаше от глава. Вокил? Къде беше чувал това име. Това лице, толкова познато. Но не и толкова младо. Определено това лице му говореше нещо. Да то беше лице на войник. Но този войник, дали беше от нашите? Да беше войник. Батальона продължи да се движи.

- Старшина Мирси това хлапе, което заговорих познато ли ви е? – капитана не намали темпото с коня, а старшината се затича за да се изравнят.

- Не, господин Капитан.

- Говори свободно Мирси, не ти ли се сториха малко странни? – сега вече леко притегна юздите на коня за да намали. – Четирима мъже и една дама?

- Мисля, че долових лек акцент, господин Капитан. – старшината си направи вятър със шапката си, слънцето направо прогаряше зачервенялата му кожа.

- Акцент, да. – капитана спря. – Та, те са шпиони! Боговете да ги вземат дано. Старшина помните ли колко пъти се опитвахме да преминем границата при езерото Чергара в предишната война преди пет години?

- Да господин Капитан, и всичките опити ни се проваляха заради един майор. - старшината поизостана.

- Да, майор Вокил да гние в гроба, дано мръсното копеле.

- Войници, стой… - старшината изкомандва. – Наляво, наляво ходом марш.

Капитана ги изпревари с коня, като го пришпори в галоп, а старшината изкомандва за пореден път:

- Войници, стой. Бегом, марш.

***

В гората беше тъмно почти като нощ. Боровете почти не позволяваха да проникнат слънчеви лъчи. Светлината беше много слаба, а почвата под краката на петимата бегълци влажна. Изпопадалите иглички бяха образували жълтеникава пътека. Но тази пътека беше красива и коварна, заради влагата под нея. Койчо им даде знак да продължават.

Той се прикри из между клоните на един бор видя, че първата редица от холорански войници наближава. Прицели се и свали първия сержант. След което паднаха още двама, а другите се разбягаха. Той знаеше, че това е временно докато мястото на сержанта не се заеме от друг войник. Но това малко отстъпление му даде малко време. И той не се поколеба да го призове:

- Краз от рода Шуров, яви се веднага! – и веднага пред него се появи неговият покорен ведмаг. Той прикри очите си, въпреки, че на сянката от боровете нямаше почти никаква светлина.

- Имам проблем Краз.

- Да, виждам петстотин души те преследват, за това че не си можал да преглътнеш гордостта си. –ведмагът седна на един студен камък на среща му и каза лаконично: – С какво мога да съм ти полезен?

- Искам този капитан! – гласът му беше яростен, но тих.

- И какво предлагаш, нали ми забрани да се храня с хора? – ведмагът го погледна жадно, езикът му шаваше из устната му кухина. Знаеше че забраната му всъщност не важеше в този район, но го предизвикваше.

- Ами време ти е да се нахраниш с холоранска кръв. – тихата злоба продължаваше да струи от шепнещите устни на Койчо. Злобата, която Койчо изпитваше се беше зародила още преди пет години. Тогава той и брат му се връщаха от поредния лов и на портата на двора им се беше подпрял ранен войник. Те го внесоха вътре в къщата и го настаниха в стаята на Койчо. Майка им проми раната му. На сутринта той се свести и в присъствието на Койчо разказа как някой си капитан Шонтеран Крисчин Бело искал преговори, и когато баща му се съгласил и заедно със двамата си лейтенанти отишъл на срещата това било капан и те ги убили, а после нападнали позициите им и ги изклали до крак. Само той се бил спасил, защото конят му го влачел до селото. Но конят също бил ранен и умрял на площада на селото, а той със сетни усилия се добрал до тук. След това войникът починал.

Тогава Койчо каза на брат си и майка си, че баща му е бил убит. Но беше спестил цялата история за себе си.

- Значи той е убил баща ти? – ведмагът го погледна съчувствено.

Койчо кимна:

- Искам да ми помогнеш да си отмъстя!

- Добре, ще помогна но трябва да се стъмни. Има едни подземни пещери, съмнявам се някой не местен да ги знае.

- Но ти ги знаеш? – Койчо го погледна с недоверие.

- Аз съм живял дълго, много векове. – ведмагът се изправи и му каза как да стигнат до пещерите, и че когато слънцето се скрие ще се появи.

****

В пещерата беше студено. За запалване на огън и дума не можеше да става. Митра лежеше завита с няколко одеяла. Бяха и превързали крака, и намазали преди това със специален билков мехлем, който тя извади от раницата си. Койчо и Янко бяха навлекли бойните си ризници и се подготвяха за битка. Койчо си правеше още стрели, а Янко си точеше дългия меч. Йовко и Мартоломей не бяха въоръжени за това братята им бяха предоставили част от своите оръжия. Йовко взе късите мечове на братята, а Мартоломей брадвичката на Янко и щита на Койчо. Марто и преди си беше служил с такива оръжия. Макар да предпочиташе по-голяма брадва!

Той единствен беше убивал човек до сега. Преди години бил нападнат от крадци и се беше защитил, като беше посякъл единия с брадва.

Светлината вътре в пещерата започваше да намалява. Мартоломей отиде до изхода и огледа положението на вън. В гората се чуваха стъпките на обхождащите войници. От време на време се чуваше и по някое подсвиркване.

- На вън почти се е стъмнило. – каза той когато се върна при другите. – Явно Капитана няма да се откаже толкова бързо.

- Дано да не знаят за пещерите, иначе ще ни избият до крак. – Йовко проверяваше колко са остри мечовете му. До сега не беше се бил. Заедно с братовчед му се препитаваха като продават дърва.

- Няма да ни намерят тук, но не трябва да се крием и вечно.- Койчо прибра последната си стрела. Нямаше място за повече, а и светлината вече я нямаше.

- Така и не ми каза защо предизвика този „Бело”? – Янко прибра бруста си в раницата и се изправи. Брат му го изгледа, направи мрачна гримаса. Не искаше да му разказва това, което беше разказал на вампира-магьосник. Но вътре в себе си усети, че му го дължи. Все пак този капитан беше виновен за безчестната смърт на баща им. Койчо подпря едната си ръка на рамото му, а с другата го шляпна леко по бузата, след което прошепна:

- Той е виновен за смъртта на татко… - Койчо потрепна. Янко го погледна с изцъклени очи от злобата, която напираше от него.

- Какво каза? – Янко почервеня, а Койчо го прегърна и му разказа предсмъртните думи на войника от онзи ден преди пет години.

- Съжалявам братле, че скрих от теб, но ти беше още дете не исках на таиш такива чувства, които тая аз. – оправда се Койчо. Янко го блъсна в яда си:

- И си крил толкова години? – Янко поклати яростно глава. – Как можа?

- Просто не исках да знаете, че е загинал така!

В този момент от нищото се появи Краз. Той им се усмихна:

- Готови ли сте за кървава разходка в гората? – зъбите му се показаха, големи и покрити със слюнка. Той очевидно нямаше търпение да започне битката.

Двамата братя се спогледаха. Това значеше само едно, че този разговор още не е приключил. Но Янко каза:

- По-готови не можем да сме!

Краз ги изгледа проницателно, сякаш прочиташе лицата им.

- Как е красивата млада вещица? – той я прониза с поглед.

- Ами ще живея. – Митра се опита да стане, и с помощта на Янко се изправи.

- Ще ни трябваш. – Краз се ухили.

- За какво ни е тя? – Янко застана пред вампира-магьосник.

- За магия. – усмивката на Краз растеше с всяка негова дума. Митра го погледна подозрително.

- Искам нещо простичко, това го правят фокусниците по панаирите. – Краз отново се ухили, и двата му вампирски зъба лъснаха отпред. Митра гледаше с вълнение.

- Искам дъжд от кръв. – той се засмя. А смеха му отекна в пещерата.

- Но, аз ще го направя, но нямам мощта да го задържа повече от минута. – нямаше осветление в пещерата иначе щяха да забележат как поруменяха бузите ѝ. Вълнението премина в притеснение.

- О, ще имаш мощ тази вечер да пребориш и най-голямата жива магьосница. Повярвай ми. – той изтри слюнката от устните си. Щракна с пръст и над тях се издигна светещо кълбо. То освети пещерата. След което Краз захапа вената на лявата си длан и се приближи до Митра.

- Пий… - той и подаде ръката си и повтори заповеднически: - Пий дете, пий… - смехът му се разнесе из пещерата отново.

Янко хвана ръката му и го погледна със злобен поглед.

Койчо също застана до брат си:

- Какво правиш? – попита Койчо подопечния си ведмаг.

- Доверете ми се, не е опасно … - ведмагът направи кратка пауза и довърши изречението. –… за вас. - смеха му от ново отекна. А Митра захапа ръката му и започна да пие от кръвта му. Беше вкусна, о колко вкусна беше. Тя не можеше да се удържи. Не беше вкусвала нищо толкова вкусно, толкова еуфорично и изпълнено с енергия. Колкото повече кръв поемаше, толкова по-силна се чувстваше, толкова повече и се пиеше. Очите и светнаха в синкав цвят. Те осветиха пещерата. Но когато и беше най-сладко Краз си дръпна ръката.

- Стига толкова, трябва да имам сили поне за първата си жертва. – Краз отново се засмя. Определено беше щастлив. Щеше да изпие кръвта на толкова много войници. Очите на Митра изгаснаха. Тя избърса устните си с длан и я облиза бавно и предизвикателно. Определено беше превъзбудена. Погледа и се спря в очите на Янко. Тръгна из пещерата с походката на императрица. Вече не куцаше. Болката беше изчезнала. Братята и братовчедите се усмихнаха:

- Благодаря! – каза Митра и се хвърли в прегръдките на Янко гледайки го възбудено. Очите и шареха перверзно.

- Сега да поработим! – каза Краз. - Трябва да направиш дъжда. И ще трябва да го задържиш докато свършим с битката. – Митра  кимна. Койчо се обърна към Йовко:

- Ти и Митра ще останете в пещерата. Пази я добре!

- Добре. – на Йовко  му олекна. Ведмагът поведе останалите трима към битката навън. Войниците бяха пръснати на всякъде. Те вече знаеха със сигурност, че търсените от тях лица са се скрили някъде. И беше вече въпрос на време да ги открият. Но дали нямаше бегълците да открият тях, първи?

Следва...