Вървях по пътя към болницата, с голяма тежест в сърцето си. Бях достатъчно голяма, за да приема факта, че ще остана сам-самичка. Но може ли човек да приеме загубата за нещо естествено? Особено когато става въпрос за единствения близък, който му е останал в живота. Преди пет години загубих баща си в катастрофа, при странни за мен обстоятелства. Беше предприел пътуване до Щатите, без да разкрие истинската причина.

Днес трябваше да проведа доста сериозен разговор с майка ми, която дълги години се бореше с чумата на двадесети век. Което ме водеше до мисълта, че се беше предала. Страхувах се за нея. Всеки ден ставаше по-мъчителен от предишния. Болката я убиваше. Нежната ù красота увяхваше като цвете със всеки изминал час. Не разбирах. Нещо се беше променило във нея. Сякаш искаше да извади от себе си някакъв товар, който дълги години носеше в гърдите си. Чувствах, че това, което щеше да сподели, може би, ще се превърне в моя товар, който едва ли би ми било приятно да нося.

Продължих пътя си вглъбена във съдбата, която се бореше ожесточено да ме остави сама, когато...

Тялото ми забави ход, сякаш нещо във времето се изкриви. Като гръм в ушите ми закънтя едно име ,,Михаела’’. Не познавах никое момиче с такова име. Очите ми се спряха върху чешмата пред мен и малкото фонтанче, което разпръскваше водата върху камъка. Изведнъж едно лице, по-точно две момичета се приближиха. Момичето със червената коса се наведе и пи няколко глътки от водата.

Отново в ушите ми забуча името ,,Михаела’’. Толкова силно, че не разбрах дали не съм го казала на глас. Момичето пред мен погледна и разшири очите си така, сякаш стоеше  призрак пред нея. За миг погледите ни се срещнаха. Този миг за мен бе по-дълъг и от години.

Виждах това момиче, като жена, любяща майка, грижовна съпруга, до мига, в който, ОХ...

- Спри, моля те! - казах аз, като виждах колко уплашено ме гледаха и двете.

Какво ставаше с мен? Защо видях това, което видях и защо спирах тези две момичета?

- Какво искате? Коя сте вие и откъде знаете името ми? - каза червенокосото момиче.

Погледнах за миг другото, което изглеждаше напълно невинно, но в мига, в който се засякоха очите ни, черна сянка я обгърна, като наметало. Настръхнах.

- Аз, какво да ви кажа? Моля, да ме извините! Не исках да ви уплаша. Не знам името ти, просто така дойде самичко на устните ми.

Приближих се до една пейка и седнах. Момичетата ме доближиха плахо, но в действителност не се страхуваха от мен. А трябваше, аз виждах такива ужасни неща за тях. Трябваше поне да им кажа нещо. Може би имаше някаква възможност да се измъкнат сами от това, което ги дебнеше.

- Ти... – погледнах червенокосата. - ... ще получиш писмото, което очакваш с нетърпение, и със него ще пристигне този, който си избрала. Ще ви е трудно, но след време ще бъдете много щастливи. Само се пази, когато станеш жена, зряла и уравновесена. Някъде, може би към 44 години. Там не мога да се меся, но мога да ти пожелая каквото и да е, да го преодолееш. - Тя през цялото време ме гледаше в захлас и не вярваше на нищо от това, което ù казах.

- Ти... - погледнах към другото момиче. - ... трябва да се пазиш от мъж със черна коса и черни очи, той ще е отровата в живота ти. И докато не се кръстиш, ще носиш товара си на раменете и без закрила ще си останеш. - Говорех точно като някоя врачка.

Не можех да слушам повече себе си, затова се изправих рязко и се разтичах, колкото можех по-бързо. Дали се опитвах да избягам от тях или себе си, не бях напълно сигурна.

Задъхана, останала без въздух, отворих болничната стая. Тази, в която бяха настанили майка ми, за да видя какво? Креватът, на който лежеше, бе изпънат и постлан с бял чаршаф. Върху чаршафа беше поставен прилежно червен плик. Тялото ми се пречупи, като клонка от младо дръвче, засято в пустош, борещо се да оцелее срещу силата на вятъра. Приседнах на леглото и задържах за миг плика в ръцете си.

Виждах лицето ù, покрито, със сълзи и треперещата ръка, която пишеше тези последни излияния към мен. Отворих плика и започнах да поглъщам съдържанието от него.

Мило дете!

Съжалявам, че не успях да бъда с теб и споделя болката, която ще ти причиня, след като прочетеш писмото.

Прекалено дълго чаках, а трябваше да ти разкажа всичко още от самото начало. Знам, едва ли ще почувстваш съжаление към мен, когато научиш. Но искам да ти призная, че винаги съм те обичала, сякаш си изцяло моя.

Преди точно 22 години бяхме заминали за Щатите с баща ти от отчаяние. Там можеше да осиновиш дете, без да има усложнения по време на документацията. Лекарите вече бяха открили развитието на болестта ми и баща ти нямаше никакво желание да продължи живота си без мен. Жертваше себе си за щастието ми. Търсеше милиони варианти, които да удължат живота ми. За жалост, аз го убих, изпращайки го да открие нещо, свързано със истинските ти родители.

Тази фатална катастрофа за мен е едно доказателство, че понякога е хубаво да загърбиш миналото.

Майка ти се казваше Емили. Единственото, което поиска от мен, след като те повери в ръцете ми, бе никога да не потърсим кръвта ти. Също така и ти да не забравиш, че потеклото ти (не искам да се обиждаш) е циганско.

Емили, доколкото успях да разбера от медицинските сестри в болницата, където се роди, е била циганска принцеса. Която, нарушавайки законите им, се влюбила безвъзвратно в бял мъж. Отдавайки му се, тя рискувала прокуждането ù от племето.  За жалост, истинският ти баща се оказал прекалено слаб, за да поеме отговорност и така майка ти остава без закрила. Родителите ù я принуждават да махне детето, за да не бъде омърсена кръвта им. Емили избягва и те ражда скришом. Поверявайки те в ръцете ми, тя ме предупреди да направя всичко възможно ти никога да не потърсиш някого от тях. За твое добро е да оставиш миналото и да гледаш само напред в бъдещето, дори и понякога то да е ужасяващо.

Предполагам, всичко това, което прочете до тук, те е стресирало до такава степен, че едва ли можеш да сложиш мислите си в ред.

Един последен съвет от мен и Емили.

Стой настрана от виденията, които ще последват. Съдбата не може да бъде променена, колкото и да ти се иска. Всичко, което притежаваш материално и не материално, е твое.

Живей живота ти така, сякаш знаеш истината, но можеш да я превъзмогнеш, колкото и болезнена да е тя.

                                                                     Сбогом, дете мое!

                                                                        Сбогом, моя малка Емили!

                                                                           Прости ми...

Нечия ръка докосна рамото ми...

Видях операционна маса, покрита цялата с кръв. Отровната игла се отчупи и проби кожата на тази същата ръка, която сега бе положена успокояващо върху мен. Изтръпнах. Отдръпнах се рязко. Момичето пред мен ме огледа учудено, но после очите ù се изпълниха със разбиране. Обърна ми гръб и излезе от стаята. Протегнах ръка към нея, исках да я спра и да ù кажа, но нещо ме възпря. Може би предупреждението на двете ми майки.

Какво щях да правя със живота си? Навсякъде ли щеше да ме следва това проклятие, което изкарваше пред очите ми най-различни, ужасяващи картини? Вече знаех товара, който тежеше в гърдите на майка ми. Както и предположих, сега щеше да се превърне в мой. Но нямах право да се отчайвам. Бях завършила медицина и това да спасявам човешкия живот, бе най-силното ми желание. Сега щях да го осъществя, и когато можех да променя хода на съдбата, щях да го сторя. Не ме интересуваше какво потекло имах, а какво щях да сторя за бъдещето.

Момичето, което излезе преди малко от стаята, беше оставило вещите на майка ми. Сред тях открих един медальон. Снимките на две жени и двама мъже ме гледаха окуражаващо от него. Не бях сама и това ме караше да се чувствам запълнена. Тяхната обич щеше да бъде моята сила. А проклятието, което си мислих, че имам, щеше да е моята дарба.

Изправих се, вдигнах глава и тръгнах по коридора. Малко дете претича пред мен, като докосна лекичко дрехата ми.

За миг виждах колата, насочена бясно към него, а после лежащо безжизнено на земята.

Затичах се след него, то премина входната врата и избяга към двора. Бях останала без дъх. Mиг преди удара с колата го стиснах силно в прегръдката си...

Всички прилики с действителни лица са просто съвпадение