Денят беше много студен. Снегът се сипеше на кристалчета от покрива на сайванта[1], а течението го вкарваше вътре и засипваше бялата брада на дядо Хаджия. Старият турчин се бе подпрял на пармаклъка[2], а погледът му шареше далеч, в синевата над джамията на Султан Селим, в Одрин. На запад се белееше Сакар планина със своята Дервиш могила, на изток – Казълджик баир[3], също в бяло. Бяла беше и Саркая[4]. Страхотна бяла тишина.Чуваха се само звънките гласчета на пързалящите се на „лъзганицата“[5] деца – турчета, българчета и циганчета. Шейните им летяха надолу към Кьойдере[6], а врявата им огласяше цялата махала

На север; по пътя откъм Казълагач[7], Араплия[8], Монгофлия[9], в посока Урумбеглия[10], за Одрин; се движеха бавно, бавно биволски и волски коля̀, натоварени с деца и жени. Мъжете вървяха напред с дървени лопати

(същите, с които лятоска, по време на вършитба обръщаха зърното на хармана) и разчистваха големите преспи. Това бяха турци от Айтоско и Карнобатско, които бягаха от войната между Русия и Турция (1877-1878 година). При тях още настъпления нямаше, но бяха чули, че русите са преминали Балкана. На изток, към Бургас отделни малки части от драгунския полк на ген. Лермонтов тормозеха турския гарнизон. Това беше накарало турското население да тръгне на изселване.

Дядо Хаджия наблюдаваше тези кервани, но не се решаваше да тръгне на път. Къде да остави стоката – хиляда овце, триста кози, много волове и коне ; голямата челяд; чобаните – българи, които му пасяха овцете и козите? Къшлите му се намираха близо до селото, в местността Амитово дере – ниско място, запазено от северния вятър, с вода за водопой, прекрасно за овчарлък.

Така сладкодумно започваше своя увлекателен разказ повторената ми баба Марина.

Един от чобаните на дядо Хаджия бил кехаята Каба Иван – як българин, баш пехливанин. Той бил баща на няколко деца, от които три момчета – Йорги (Георги), Желязко и Христо. Христо бил здрав и силен юноша, досущ като баща си. Наред надвивал акраните[11] си – турчета и българчета, даже се мерел и с по-големите. Като голям, можел да скъса чисто ново въже-воловница.

Пораснал Христо, оженили го за хубава мома, ала нямал късмет. Разболяла се невестата от тежка, нелечима болест и починала много млада. Загубата на жената била трагична, но животът продължавал. След година-две Христо се оженил за Марина, дъщеря на Орачева Смарайда и налбантина Анастас. Марина била образована, за времето си, жена. Знаела и рецитирала всички стихотворения на Христо Ботев, а приказките ѝ били дълги и безбройни. Заживели си щастливо и спокойно. През лятото на 1912 година им се родила дъщеричка. Кръстили я Мария, на майката на Христо. Уви, съдбата продължавала да бъде неблагосклонна. Обявила се Балканската война. Мобилизирали Христо в сапьорските части и при атаката за превземане на крепостта Айвазбаба при Одрин, той бил убит. Заживяла вдовицата Марина с дъщеричката си Мария в голямото семейство на Каба Иван. Били двадесет човека. Минали години; Мария пораснала; омъжили я за Бабаджанов Христо.

След дълги размишления дядо Хаджия извика малкия си син и му заръча:

• Иди на къшлата и кажи на Каба Иван след като нахранят овцете, да дойде при мене.
• се Каба Иван защо по никое си време го вика дядо Хаджия. Нещо важно ще да е! След като нахраниха овцете и козите, наметна ямурлука, сложи качулката и тръгна направо, без да дири пъртина. Пристигна на свечеряване. Завари дядо Хаджия замислен, седнал пред оджака[12] на трикракото столче, чукащ с ръжена по разпалените кютюци.
• Колай-геле[13], Хаджи!
• Хош-гелдин[14], Иване! – обърна се дядо Хаджи – Буюрун[15]! Седни до мене.

Седна Иван до Хаджията и зачака. След дълго премисляне, чорбаджията проговори тихо:

• Слушай, Иване, война се води. Ти сам виждаш как коли заминават, а къде ще ходят, и те не знаят … Дълго премислях и аз, пък реших да се изселя. Известно ти е каква стока имам. В тази зима, как да ги подкарам? Не може. Много умувах и реших – ще взема само конете и някоя кола, за да натоваря челядта. Всичко друго ще оставя на теб, да го стопанисаш. Войни е имало и друг път. Тази също ще мине и ще замине. Положението ще се успокои. Тогава ще се върна и ще разделим всичко на две.
• Олсун[16], дядо Хаджи – проговори Иван – така ще бъде! На мене ми стигат петдесетина овчици …

Думаше Иван, а в душата му напираше нещо, което досега не беше усещал. Искаше му се да скочи до тавана и да извика с пълно гърло.

На другия ден цялата челяд на дядо Хаджия, натоварена на колите; мъжете – на конете, потеглиха в незнайното. Каба Иван ги съпроводи до Памуклука[17], пожелаха си скорошно виждане и се разделиха.

Върна се Кабата вкъщи, извика на жена си:

• Жено, ела! Ще отидем в Хаджиевата къща, да я разгледаме. Мисля там да се преместим.

Разгледаха къщата, хареса им – беше по-просторна от тяхната, пък и хамбар имаше, голям, вдигнат на шест едри камъка (за предпазване от мишки и за проветряване на зърното – казълджа, ечемик, фий, юлаф, борчак), обшит отвсякъде с дебели, мешóви талпи. Заживяха щастливо.

Мина година и половина, дядо Хаджия се върна. Дойде с някои от синовете си, за да прибере половината стока, както се бяха разбрали с Каба Иван. Кабата тъкмо беше разтоварил колата, пълна с изсушено сено, накосено от чеира на Алигьоза[18] и го диплеше на тепе; когато кучетата радостно се разлаяха, познали своя чорбаджия. Обърна се Кабата и неприятно изненадан от появата на дядо Хаджи, заби вилата в сеното и с половин уста, рече:

• Буюрум, Хаджи, буюрум! Добре дошъл! – извика той, ала гласът му не звучеше тъй, както се посрещат гости.

Здрависаха се, размениха си селяма[19], според обичая. Покани гостите да влязат вкъщи и викна:

• Жено, излез да посрещнеш гости!

На сайванта се показа жена му - Мария, запретнала ръкави. Тъкмо готвеше черен боб (бакла) с агнешко. С изненада видя гостите и истински се зарадва:

• Заповядайте, заповядайте, Хаджи!

Насядаха на трикраките столчета около синията; нахрани ги добре Иваница; благодариха ѝ. След неловко мълчание, дядо Хаджия проговори:

• Е, Иване, ти знаеш защо дойдохме. Време е да разделим всичко на две.

Иван сведе поглед:

• Слушай, Хаджи, ти знаеш какво нещо е войната. Дойдоха руснаците и започнаха поголовно да секвестират[20] стоката. След това захвана страшна болест – животните станаха въртоглави и повечето от тях измряха. Останаха петдесетина овчици.

От тези думи Хаджията остана покосен, като ударен от гръм. Не можеше да повярва. Не беше допускал, че Иван е способен на подобно предателство.

• Знам, знам! – каза, попарен той – Останаха само твоите петдесет овце, дето бяха в моето стадо.
• Ами …

Причерня му пред очите. Той се наклони, разбит и съкрушен, непроумяващ тази наглост. Подпря се на рамото на един от синовете си. Скокна Мария, подаде един кафеник с вода. Напръскаха лицето му, сложиха го да полегне. Когато се освести, дядо Хаджия се надигна:

• Хайде, деца, да си ходим!

Напуснаха собствената си къща, а на изпроводяк, Кабата се провикна:

• Жено, я сложи един заструг сирене на Хаджията.

Тези думи напълно смазаха стареца, отново му прилоша. Пред очите му изплуваха хилядата, кротко пасящи надолу по ямачите, овце. А сега какво?! Един заструг сирене! Един заструг сирене!... От хиляда овце!
Задъха се, пулсът му се учести. Главата му щеше да се пръсне от болка.

Качиха се по конете. На мердевена[21] стоеше изправен Каба Иван, а погледът му безизразно блуждаеше в далечината, към Казълджик баир. Беше напълно бездушен и апатичен. Потегляйки, дядо Хаджия го погледна през рамо, примижа съкрушено и тихо зарече:

„ Проклети бъдете, Иване, ти и челядта ти! Аллах белянъ версин, кафана патласън! (Бог да ви накаже, главите ви да заболеят!)“.

Тръгнаха, а кучетата ги изпроводиха докъм турските гробища. Не минаха и три-четири километра; стигнаха местността Узун баир, на Хаджията пак му прилоша. Свалиха го от коня и едва занесли го до село Узун баир[22], Хаджията затвори очи.

Минаха години, семейството на Каба Иван се разрасна, ожениха се синовете, народиха му се внуци. На синията винаги сядаха двадесет човека - стари, млади, дечурлига. Ако някой умреше, до една година се раждаше друг или обратното, бройката се поддържаше.

Пораснаха внуците, взеха да правят пакости; биеха се – майките ги защищаваха. Раздорът започна. Тогава Кабата реши да отдели синовете си. Дворът беше голям и имаше място за три къщи. Първи беше Желязко. След година-две, тъкмо да отдели и Йорги, пламна Балканската война. В нея убиха по-младият брат, Христо. Така Йорги остана в бащината си къща. Заживяха по-нашироко, по-спокойно, с по-малко врява. Ала някои започнаха да се оплакват от главоболие, на което първоначално никой не обръщаше внимание. Уви, през поколенията болката се повтаряше, и повтаряше…

И след сто и тридесет години един пра-, пра-, пра-, правнук на Кабата, също с името Иван Кабов, завъди хиляда овце. Нае чобани, които се грижеха за стадото, а той - за тях, като за част от семейството. Заболя Иван. От тежка и неизлечима болест. Наскоро тя го погуби. Мъчителна беше загубата за семейството. Жалеха го всички – майка, деца, съпруга. Чобаните плакаха, като за тяхно чедо. Но такава беше орисията, такова беше проклятието на Хаджията.

Тази история знам от втората си баба – Марина. Тя живяла в Кабите до 1925 година. През това време дядо ми Ангел бил женен за Малама, но през 1923 година тя умряла и оставила сирачета три малки деца – Мила, 11г.; Мара, 7г и баща ми Димитър, 5 г. Опитали се те да се справят сами с живота. Леля Мила готвела, месела хляб, перяла; но къщната работа била непосилна за ръчичките на едно невръстно дете. Дядо решил да се ожени отново. Събрали се с Марина. Нейната дъщеря Мария останала в стария си дом, при Кабите. Когато пораснала, те я задомили за Христо Бабаджанов; отделили я подобаващо, направили ѝ чеиз, дали ѝ хубави ниви и овце.
Ангел и Марина живяха заедно двадесет и две години. Радваха се на деветте дядови и петте бабини внука. Имаха ни за свои общи деца, а ние се тачим като братовчеди до ден-днешен. Дядо почина 56 годишен, през 1947-ма; а баба доживя 84 години, до 1964-а.

Споделих тази история с Гела Д. Кабова ( Светла ѝ памет!). Тя не знаеше нищо, но ми каза: „Ангеле, ние Кабите страдаме от хипертония. Тя ни е наследствена“.

АНГЕЛ ХАНДЖИЕВ

Ред. Дияна Ханджиева

[1] навес

[2] парапет

[3] Местност край Лесово

[4] Местност край Лесово

[5] пързалка

[6] Дере край Лесово

[7] Елхово

[8] Чернозем

[9] Малко Кирилово

[10] Лесово

[11] връстниците

[12] огнището

[13] Помози Бог

[14] Добре дошъл

[15] Заповядай

[16] приемам

[17] Местност край Лесово

[18] Местност край Лесово

[19] поздрав

[20] конфискуват

[21] Стълбище

[22] Село в Турция