***
На сутринта се събуди с главоболието, с което се събуди и предишната сутрин. Вчера бе дълъг и изпълнен с емоции ден - той имаше чувството, че оттогава са минали няколко седмици. Стана и отиде до другата стая, където Карла му бе приготвила кейк и кафе за закуска и му бе оставила бележка:
"Разполагай се с цялата къща. В хладилника има и обяд. Днес ще опитам да науча повече неща за Къщата. Мисля, че и двамата сме свързани с нея. Ако искаш, се разходи из околността. В гората има красива изоставена църква. Ще се видим довечера."
Беше му паднала батерията на телефона и той го включи на зареждане. През това време излезе в двора, където се разкриваше чудесен изглед към градчето и близката гора. Тук имаше басейн, лятна градина и дървена постройка с барбекю, служеща навярно за лятна кухня. Атмосферата беше позитивна, за разлика от тази в Къщата на Ротингер. Собственичката й беше щастливка.
По-късно обядва пилешки стек с френска салата и след това излезе да се поразходи в гората, както му бе предложила Карла. Беше облачно, но топло, чистият въздух галеше белите му дробове, а изпаренията от вчерашния дъжд образуваха красива мараня, в която лъчите на слънцето се отразяваха с матови отблясъци. Тук птиците бяха много - пееха различни мелодии, кацаха по дърветата и отлитаха. Имаше и пеперуди, мухи, гъсеници по дърветата. Нямаше други хора - навярно туристите, привлечени от езерото, не бяха открили останалите райски кътчета на Вуол. И това бе добре, защото сега се наслаждаваше сам на тази прелест, необезпокояван от виковете на пияни младежи, хвърлящи боклуци по алеята, от крясъците на деца, тичащи около дърветата, дори и от прекалената праволинейност на по-възрастните, които правеха забележки на всички и за всичко. След завоя се разкри висока църква със счупени прозорци и метален купол.
Отново си представи, че е английски граф, но сега прекосяваше далечните земи на графството си и се радваше на природата, разкрила му се в цялото естество. А църквата беше абатството, в което ходеше на неделната си молитва заедно с другите жители на графството и където за кратко се сливаше с тях. В съзнанието му се появиха тълпи от селяни с мръсни дрехи, които се стичаха към църквата, а той, аристократът, вървеше премерено покрай тях. Вратата беше разбита и със счупени дъски, ала той си я представи в метален обков и гравирана с чудновати фигури. Вътре цареше разруха, а отломки от тавана бяха посипани по пода. И все пак той я видя с позлатени орнаменти около прозорците, с трибуни, окупирани от селяните и олтар, където възрастен абат с побеляла коса четеше молитвата.
Мелодията на телефона развали магията. Търсеше го Карла. Беше развълнувана.
- Нещата се развиват скорострелно! От още сутринта от общината в Прегин ми отговориха с имейл, че ще се заемат със случая. А преди малко ми писаха, че са намерили някои неща.
- Уау, много бързо! - удиви се той.
- Ами, скъпи ми Хари, почти навсякъде архивите са и в електронен вариант. И така, в Прегин никога не са живеели хора с фамилия Ротингер. А Лейла и Роджър Фогъм, заедно с дъщеря им, Бриджит Фогъм, са се заселили през юли, хиляда деветстотин тридесет и шеста - месецът и годината, в която Лейла, Престън и Бриджит са напуснали Вуол.
- Ако трябва да съм честен, в главата ми се появи и тази теория. Но като дете си спомням дядо ми Роджър. Мисля, че с Престън нямат нищо общо.
- Нямат. Различни хора са, ако това питаш. Роджър Фогъм също е живял във Вуол и е работел в магазина на Престън. Бил е от бедно фермерско семейство, което живеело в ранчо недалеч от къщата на Ротингер. И както можеш да предположиш, е напуснал Вуол веднага след затварянето на магазина. Това го проверих днес. Според Мери, отговорника на архива тук, направил го е, защото е останал без препитание. Удобна версия, нали? Помня го това ранчо, но сега там няма нищо. И така, сега ще затворя, защото очаквам клиентка, а довечера ще говорим по темата. Даже ако ти се разхожда, можеш да дойдеш до агенцията.
- Ще помисля. Сега съм в църквата в гората.
- Изоставената църква? Много добре! И как ти се струва?
- Мястото е уникално.
- Добре. Затварям. До по-късно.
Излезе от църквата и се загледа напред. В полите на отсрещната планина зърна купола на Къщата на Ротингер - нямаше как това да бъде друга постройка. Значи не можеше да се отърве така лесно от нея. Днес се опита да не мисли за ужаса и до преди малко го бе сторил доста успешно. Обаждането на Карла развали идилията, а сега и куполът се издигаше като величествен мемориал зад далечните дървета.
Трябваше да се върне в Къщата и да разкрие загадката - независимо от страха, който щеше да изпита. Трябваше да разбере истината за семейството си - каквато и да е. Тръгна обратно по алеята, към дома на Карла. Внезапно го осени идеята да отиде пеша до призрачния дом и да си вземе багажа. Все някога трябваше да го направи. Сега бе светло, а по светло призракът не му се бе явявал - освен в случая, когато направи снимката от поляната, макар че тогава бе края на деня и слънцето се бе скрило. Щеше да пребори ужаса и да влезе. А след като си вземе багажа, ще отиде в агенцията при Карла.
За нула време взе разстоянието до центъра и тръгна по републиканското шосе. Въпреки хубавото слънце, заради снощния валеж беше прохладно, а откъм планините духаше лек ветрец. Беше в добро настроение и никой призрак нямаше да му го развали.
След четиридесет минути зави по алеята и видя силуетът на мрачния дом. Настроението му за миг помръкна, ала си наложи воля да не се отдава на лоши емоции. Колата бе в двора и го чакаше. Но преди това той трябваше да влезе вътре.
Макар да си бе натрапил да е във ведро настроение, той не успя да потисне чувството на страх, появило се внезапно при отварянето на входната врата. И нямаше как да е другояче, след като само преди няколко часа точно тук преживя кошмар, който щеше да помни до края на живота си. На бегом се качи по стълбите и без да поглежда встрани, дотича до стаята в дъното на площадката. Багажът му бе непокътнат, бутилката с брендито бе на масата, а в малка чиния на стола имаше парче наденица. Лаптопът бе отворен, а зарядното му - включено в един от контактите на стената.
Започна да събира багажа и да го слага в куфара. Първо сгъна дрехите в единия край, сетне чаршафите и завивките. Натъпка едната част от продуктите, които купи от супермаркета, а другата постави в един от картонените пликове. Накрая вмести лаптопа и затвори куфара. Действаше бързо и напрегнато - защото всяка секунда престой тук го излагаше на опасност.
Когато излезе на площадката достигна до стълбището, спря рязко. Вратата на странната стая с издигнатия под бе широко отворена. А той добре помнеше, че когато незнайната сила се прояви, накрая се затвориха всички врати.
Беше си обещал, че само ще вземе багажа и ще се чупи. Но нещо го караше да влезе. Дали любопитството му бе твърде голямо и то да извисяваше над страха - не можеше да каже в този момент. Само осъзна, че оставя куфара и плика на пода и тръгва към стаята, чиято отворена врата сякаш го канеше отново и отново да се спусне надълбоко в шахтата на неизвестността.
Вътре отново нямаше нищо по-различно от това, което видя предния път. Тръгна напред и внезапно забеляза НЕЩО в платформата - или стъпалото - или олтара – все още не знаеше как да го нарече. Беше по-тъмно петно и се намираше в ъгъла - точно където платформата се пресичаше с двете стени. Приличаше на петно от влага, но на пипане не бе влажно - по-скоро беше твърда пръст, просмукана в порите на цимента.
Или засъхнала от много години кръв…
Хари се изправи и бавно излезе от стаята, след това и от къщата. Представи си за миг как тоя олтар, или каквото и да бе, е място на извършено в миналото убийство и това бледо петно е единственият остатък от престъплението.
След това хвърли багажа в колата и потегли към Вуол.
Каза си, че непременно трябва да се върне поне още веднъж.
Момиче с черна коса го посрещна в агенция "Бенсън" и го помоли да изчака Карла на един стол, тъй като тя трябвало да заведе възрастно семейство до дома, който са наели. Хари предположи, че това е Хуанита, която я сменяше от време на време.
- Кафе ще желаете ли? Или чай? - любезно попита момичето.
- Сутринта пих кафе, но с удоволствие ще изпия още едно - прие предложението той.
Карла пристигна след половин час и искрено му се зарадва.
- И така, преди малко разбрах, че една от възрастните жени в градчето, госпожа Ана Огъст, е живяла в къщата на Ротингер заедно с Престън и Лейла. Това е същата жена, на която синът й е умрял в двора. Майка й е била прислужничка на семейството и двете с нея са обитавали малка стая на горния етаж.
- О, наистина ли?
- Сега жената е в преклонна възраст, но през тридесет и втора е била на около десет години.
- Значи може да си спомни нещо. Или майка й да й е казала нещо.
- Напълно възможно е. Мисля след работа да я посетим. Тя е странна жена, за която се носят слуховете, че е ясновидка и че разговаря с мъртвите. Като дете ме беше страх от нея, понеже винаги ме гонеше и ми крещеше някакви ужасни думи, че моето семейство се е отдало на злото. Навярно, защото имахме повече пари.
- Възможно ли е да е луда?
- Със сигурност й има нещо, но тя е била там в момента, в който Престън и Лейла, а може би и Роджър, са напуснали Вуол. Друг е въпросът дали ще иска да разговаря с мен.
- В такъв случай нека опитаме - завърши Хари.
***
Отидоха с лексуса, а фордът на Хари остана на паркинга на общината. Къщата на Ана Огъст беше доста занемарена. Алеята до входа беше обрасла с трева, а част от стъклото на входната врата бе счупено и на негово място бе поставено парче картон. Вместо звънец имаше камбана. Карла я размърда и тя задрънка с груб звън.
Чуха се стъпки, вратата се отвори и от къщата излезе възрастната жена от магазина. Беше нахлузила кафяво дрипаво яке, а дългата й пола се влачеше по земята.
- Какво искате? – намръщено попита тя, като гледаше Карла.
- Госпожо Огъст. Искаме да ви питаме нещо във връзка с къщата на Ротингер. Знам, че сте живяла там…
- Нищо няма да ви кажа! Махайте се! – жената изговаряше думите ясно и отчетливо и Хари си помисли, че тя далеч по-интелигентна, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
- Но вие сте била там, когато Ротингерови са напуснали.
- Вашето семейство, Карла, сключи сделка с дявола, когато купи Къщата на Ротингер. А Вие, момче, още в магазина Ви казах да се махате от там. Тая къща уби съпруга ми и двамата ми сина. Това е проклето място. Трябваше просто да ме послушате. А сега си вървете! – тя хвана дръжката на вратата и понечи да я затвори, когато Хари се обади:
- Аз съм внук на Лейла…
Жената се облещи към него и сякаш замръзна.
- На Лейла… Ротингер ли? – попита тя.
- На Лейла Фогъм.
Ана Огъст се доближи и му опипа лицето, а очите й продължаваха да се взират втренчено в него.
- Какво има?
- Как се казваш, момче?
- Хари.
- Хари, на прадядо си Харолд. Значи фамилната традиция е спазена. Но ти също си в плен на проклятието – тя го сграбчи с кокалестите си ръце за рамото. Сбръчканото й лице беше станало зловещо.
- Какво проклятие? – измънка Хари с изтънял глас.
- Проклятието на Престън Ротингер. На дядо ти.
Известно време Хари не можеше да осмисли чутото. Имаше чувството, че сега бе по-изплашен отколкото при срещите му с призрака.
- Какво се е случило с Престън Ротингер? – попита Карла и думите й го извадиха от шока.
Ана Огъст пусна Хари, наведе глава и изрече:
- Беше убит.
- От Роджър ли? Или от Лейла? Или… – брокерката продължи с въпросите.
- От двамата – долната челюст на възрастната жена трепереше.
- Чакай, чакай. Първо, откъде знаеш, че Престън ми е дядо? – намеси се Хари.
Жената отново го погледна мрачно и отвърна:
- Роджър не можеше да има деца - след което отново надигна глава и заговори с по-силен глас - момче, ако Лейла ти е баба, то Бриджит е твоята майка, нали?
Хари кимна.
- Тогава ме слушайте внимателно. Твоята баба Лейла и онзи Роджър напуснаха къщата малко след като майка ти Бриджит се роди, защото бяха убили Престън и искаха да избягат. Така и никой не разбра къде са отишли и какво са направили с тялото му. Но през онази нощ аз бях сама в стаята и чух всичко – въпреки отчетливия си говор, на моменти Ана Огъст избързваше или сливаше думите. Очевидно страдаше от психически проблеми, но в никакъв случай от старческо оглупяване.
- Разкажете ни всичко, госпожо Огъст. Моля Ви.
- Престън беше много лош човек. Той беше чудовище. Често биеше и унижаваше Лейла, тормозеше и майка ми, както и всички от персонала. Казват, че се държал грубо и с Роджър, който тогава работеше в неговия магазин.
- Знам, че е работел…
- Не ме прекъсвай, момче! – остро го скастри тя, треперейки цялата - Нали искахте да узнаете истината?
- Извинявайте, госпожо Огъст.
- Харолд Ротингер, бащата на Престън, намерил Лейла на улицата. Била сираче, имигрантка от бедна държава и нямала подслон, но за сметка на това била изключително красива. Той я взел под опеката си, като й осигурил издръжка и пари за обучение, с условието, след като навърши пълнолетие, тя да се ожени за неговия син Престън – в противен случай нямало да получи нищо от наследството и трябвало да напусне къщата. Това ми го разказа моята майка. И така, веднага след като Харолд умря, Престън и Лейла се ожениха и заживяха в богатата къща. Ох…
Ана направи пауза, за да си поеме дъх. От устата й потече слюнка, която тя избърса с мръсния си ръкав. Хари и Карла слушаха с вълнение.
- Харолд и Лейла бяха много добри хора. Спомням си Харолд като малка, той беше много сърдечен и винаги усмихнат. Лейла също беше прекрасна, държеше се мило с нас и ме обичаше като по-малка сестра. Престън обаче беше изключително лош. Още като с майка ми се заселихме в къщата, той започна да се отнася грубо с нея. Обиждаше я, понякога я биеше, наричаше я некадърница. Приживе Харолд го озаптяваше и му забраняваше да говори лоши думи, но след смъртта му, яростта на Престън стана неудържима. Вече се караше не само с майка ми, а и с другите прислуги, даже и с Лейла. Често чувах викове от тяхната стая, понякога Лейла излизаше разплакана и със синини. Аз много я обичах и искрено й съчувствах.
Очите на старата жена се навлажниха и Карла й подаде кърпичка. Тя я взе, избърса се и продължи:
- Трябва да ви кажа, че от малка имам… ще го нарека най-точно… телепатични способности. Не, не става въпрос за местене на предмети, а за безмълвни разговори. Усещах, че мога да въздействам на хората. И това не е точно мисъл, а нещо като трето око, което трябва да се настрои. Първо открих, че можех да влияя на майка ми и да я разубеждавам, когато не иска да ми купи някоя играчка. Влияех на приятелките ми в училище, на учителките, на Лейла, когато ме вземаше със себе си на разходка. А понякога успявах мислено да потушавам и агресията на Престън. На два пъти попречих да бие майка ми, първият път защото не беше почистила гостната, а втория – защото не хареса вкуса на крема, който тя му направи. Веднъж от стаята ми го видях да удря Лейла по лицето – веднага се затичах при тях и изгледа втрещен. Казах му наум „Стига, престани да биеш и унижаваш всички” и усетих неговия отговор: „Не мога да го спра, то е част от моята същност”. „Но ти удряш невинен човек” – продължих да говоря, а той ми отвърна: „Не е невинна, убеден съм, че ми изневерява и ме лъже. Никой тук не е невинен”. Въпреки това той пусна Лейла и тогава разбрах, че двамата с него можем да разговаряме мислено.
- А тя изневерявала ли му е? – попита Хари.
Ана го изгледа остро и той вдигна ръка за извинение.
- Аз знаех, че тя обича Роджър от магазина. Той често идваше в къщата да се отчита пред Престън и тогава усещах любовта между него и Лейла. Искрено се радвах за нея, защото Робърт също бе много мил и добър. Знаех, че се крият в една горичка зад голямата поляна, където се отдаваха на ласките. Тогава Лейла вече беше бременна с Бриджит. Веднъж ги засякох на поляната, тогава двамата ме прегърнаха и Роджър ме понесе на конче. Беше страшно забавно. Ала след време Престън започна да се усеща. И мисля, че и аз имам заслуга за това, защото при нашите безмълвни разговори чувствах как той опитва да влезе в мислите ми. Ох, извинявайте… - жената отново се насълзи и Карла отново й подаде кърпичката.
- Около месец след като Бриджит се роди, на Престън му се наложи да замине за няколко дена в Ню-Йорк, за някаква търговска среща. Тогава Роджър дойде в при Лейла. И навярно аз повлиях на събитията, защото усещах, че непрекъснато някой, или нещо човърка в главата ми, сякаш иска да влезе в мен. Бях убедена, че това е Престън – дори сега, в този момент, съм сигурна, че е било така. Защото той се върна още същата вечер.
Ана отново направи пауза, колкото да си поеме дъх. Вече трепереше, а гласът й ставаше все по-дрезгав.
- Дойде отзад, откъм поляната. Тогава бях сама в стаята, защото мама беше отишла до нашата къща, за да остави някакъв багаж. Видях го през прозореца как гледа към оная стая. Спомням си, че валеше проливен дъжд и на светкавиците виждах неговото изкривено от злоба лице. Излязох в коридора и видях Лейла и Роджър, като ги предупредих за Престън. Те ме помолиха мислено да разговарям с него и да потуша яростта му (вече им бях споделила за способностите ми). После се затворих в стаята и наблюдавах през ключалката как Престън се качва бавно по стълбите с револвер в ръка. Наложих цялата си воля, за да озаптя агресията му, но не знаех дали ще успея, защото когато човек е афектиран, много трудно би се подал на внушение. После... после...
- После е започнал да хлопа по вратата, нали? - пак я прекъсна Хари.
Ана не го погледна злобно, а притисна с ръце измършавялото си лице.
- Добре ли сте, госпожо Огъст? - попита Карла и грижовно се надвеси над нея.
- Добре съм, Карла. Да, започна да хлопа по вратата. Искаше да я разбие, но някой му отвори. За известно време настана тишина, след това се чуха два изстрела и малката Бриджит започна да пищи. А аз интуитивно разбрах, че не с Роджър, а с Престън е случило нещо лошо. Разбрах също, че съм виновна за неговата смърт, защото потуших яростта му.
Възрастната трепереше силно и Хари хвана слабата й ръка, след което я поведе към къщата.
- Искрено Ви блгодарим, госпожо Огъст, че ни разказахте историята на къщата и помогнахте да разбера истината за семейството ми. Не искаме да Ви напрягаме повече, а ако трябва ще повикаме лекар - говореше й той.
- Не! - тя извика изведнъж, като отскубна ръката си- Имам да говоря още! Защото всичко това засяга и мен!
- Добре - съгласи се Хари.
- Изгубих съпруга си и двамата си сина заради тази афера, така че искам да споделя всичко. Малко след като се чуха изстрелите, Лейла излезе с Бриджит в ръце и нареди на целия персонал да напусне. След това тя и Роджър и дойдоха в стаята и започнаха да събират багажа ни. Попитах я какво се е случило с Престън и тя спокойно ми отговори, че той е горе и е добре, но се налага всички да си тръгнат, защото може да стане опасно. Накрая с колата ме закараха до нашата къща. У нас казах на майка ми какво се е случило и тя по-късно се обади на полицията. Но при последвалият оглед на къщата не откриха нито труп, нито следи от убийство. Всички бяха напуснали безследно. Но аз знаех, че Престън е мъртъв, а трупът му скрит. И въпреки това той отново започна да навестява.
Жената направи няколкоминутна пауза, в която дишаше и издишаше учестено, сетне заговори с басов глас, сякаш да подчертае ужасът, който предстоеше:
Отначало го сънувах, след това започна да приижда в съзнанието ми. Беше яростен, агресивен, лицето му беше дяволски зловещо. Говореше ми, че бил убит и че е проклел всички, свързани с това грозно деяние, включително и мен, защото аз съм потушила гнева му. И че ПРОКЛЯТИЕТО му ще засегне всички, свързани с мен, Роджър и Лейла. Това е историята, която трябваше да ви разкажа. Аз и до ден днешен страдам заради проклятието. Всичките ми близки умряха и живея сама. Вие, Карла и Хари, също страдате, защото сте свързани с къщата и с нейното нещастие. Защото проклятието е РОДОВО - за разлика от магията, например.
- И аз ли? - попита Карла.
- Мъжът, с който искахте да се ожените преди десет години, умря при инцидент с кран на пристанището в Портланд. Баща ви и майка ви също са мъртви, а другите мъже Ви зарязаха.
- Да, но в живота ми има и хубави моменти. Наследих бизнес и печеля прилично.
- Не говоря за наследството и амбициите Ви, а за КЪСМЕТА Ви! Проклятието означава късмет! По-точно ЛОШ късмет - жената почти изкрещя в лицето й и Карла стреснато ококори очи - Ранната смърт и на майка Ви, на баща Ви, на годеника Ви и на другите Ви близки, е следствие от проклятието. Вие не го осъзнавате, но то действа. И то не причинява смърт, както повечето хора си мислят, защото смъртта не е нищо повече от това да преминеш в другия свят. То причинява нещастия и мъка. То причинява страдания и неуспехи. Вече инстинктивно не разчитате на късмета си, защото той почти винаги е против вас.
- Преди да се родя аз, майка и татко загубили три деца - намеси се Хари. - Аз съм оцелял по чудо. Не зная дали е заради лошия късмет, или заради добрия късмет. Лейла е умряла млада, много преди да се родя, но помня дядо ми... по-точно, Роджър, който се спомина когато бях малък. Малко след него умря и татко, а майка го последва преди три години. Най-голямата загуба беше кончината на годеницата ми Тамара, която почина преди седем години. Тази загуба още ми тежи. От друга страна, имам диплома за главен редактор от престижен чикагски университет, а и това е мечтата ми, но от години бъхтя като обикновен редактор и като че ли нещо ми пречи да се издигна.
- Ето това е твоето проклятие - острият й поглед сякаш го стрелна. - В света има много, наистина много проклятия, най-вече ако някъде е извършено нечисто дело. Особено злокобно е родовото проклятие. Ако вие някога имате деца, с тях ще продължат да се случват нещастия, тъй като това проклятие засяга и следващите поколения. Има хиляди примери за това как нещо пречи на този род да постига хармония. Но в нашия модерен свят повечето хора не вярват в него, или не искат да вярват. И го приемат за глупости. Но проклятието работи невидимо и неусетно. В къщата на Ротингер има призрак и той е причината за вашето родово проклятие. В други къщи също има призраци и те са причината за други проклятия. Всичко е свързано.
- Как може да се отървем от него? - попита Хари.
- Ако беше толкова лесно, щях да предотвратя смъртта на съпруга и синовете ми. Но аз съм сама и съм слаба… много слаба.
- Мисля че ако тримата опитаме, можем да му се противопоставим - предложи Карла и опита да се усмихне, но не успя.
- Незная, деца. Вече съм стара и нямам сили за нищо. Благодаря Ви, че ме изслушахте и че ми повярвахте. Надявам се да успеете да се справите със злото и ще се радвам, ако поне малко съм ви помогнала. А сега искам да се прибера.
- И ние Ви благодарим, госпожо Огъст - изрече Хари.
Преди да затвори вратата, възрастната жена се обърна към тях и с треперещи устни промълви:
- Дано Бог е с вас, млади хора. Ще се моля непрекъснато.
***
Тръгнаха си угрижени от дома на Ана Огъст, като решиха първо да се върнат на паркинга до общината и Хари да си вземе форда, след това с двете коли да отидат при Карла.
Когато пристигнаха в голямата къща, вече беше започнало да се свечерява. Хари попита:
- Смяташ ли, че Ана казва истината?
- Искрено се надявам да не е истина - отвърна тя.
Влязоха вътре и се качиха на горния етаж, където Карла извади от хладилника две консерви с телешко.
- Надявам се да ти е вкусно.
- За мен ще е идеално. Благодаря ти.
- Направи ми впечатление, че каза как смъртта на бившата ти годеница те е разстроила много повече от смъртта на майка ти - попита Карла, след като вечеряха.
- С майка ми бяхме в лоши отношения. Не можах да й простя, защото продаде почти на безценица родната ни къща в Прегин. А след смъртта на татко искаше да ме даде за осиновяване. Но както и да е. Впрочем, скърбя и за нейната смърт, макар да не искам да го показвам.
- Татко уби майка пред очите ми - каза на свой ред Карла. - Беше я хванал с друг мъж. Но той имаше власт и успя да си издейства алиби. А като причина за смъртта й и се води убийство от неизвестен извършител. Тогава бях дете и не исках да оставам сама. Затова не казах на полицаите какво съм видяла. Но оттогава го намразих от дъното на душата си.
- Съжалявам да го чуя. А майка и татко бяха пред развод преди татко умре. В училището постоянно ме тормозеха, защото бях зубрач. Нямам истински приятели.
- Нещастие след нещастие, след нещастие. Имам чувството, че въпреки парите, съм изживяла живота си като парцалена кукла.
- Аз също имам такова чувство - отговори Хари и продължи. - Утре ще отида в Къщата и ще се изправя очи в очи срещу злото.
- Няма да си сам, Хари. Ще дойда с теб. Утре ще си взема почивка.
Внезапно Карла обхвана с шепи врата му и впи устни в неговите. Той не искаше да се съпротивлява, искаше пак и пак да усети потока лава, който потече по устните му. Не, това не бе Тамара, с нейните нежни устни - това бе Карла, дива като тигрица, вкопчена в него. Вдишваше силния й аромат, придаващ класа и авторитет.
- Ще се справим с проклятието, Хари - шепнеше му тя.
След това махна сакото, хвърли го на пода и пусна косата си. Хари свали тениската си и я хвърли на пода до сакото. Карла разкопча панталона, като го смъкна от себе си - останала по бяла риза, сега изглеждаше неописуемо секси. Накрая свали панталона на Хари и легна върху него. В това време зад тях се чу звук от отваряне на прозорец.
- От течението е - рече му Карла на ухо.
Лека полека смъкнаха всички дрехи от себе си и телата им се сляха в плавни движения. Внезапно прозорецът се затвори със силен трясък, а малкият полилей на тавана се размърда.
- Не спирай! - извика Карла.
Движенията им ставаха все по-бързи и настървени, а целувките - все по-сладострастни. Някой заблъска по вратата - това бяха удари като тези в къщата на Ротингер.
- Не спирай! - викна още веднъж тя.
Не биваше "нещото" да ги прекъсва - в противен случай биха се предали на страха. Сексът бе животодаряващ акт - за разлика от проклятието, което сее нещастия и смърт. Сексът бе любов, красота, сладост и радост.
Вратата се отвори със зверска сила...
Карла вече крещеше, а Хари издаваше животински звуци. Бяха във вихъра на възбудата...
Масата се премести и празните чинии издрънчаха по пода. Във въздуха се възнесе страховит РЕВ...
Двамата свършиха почти едновременно...
Полилеят се пръсна на хиляди парчета и в стаята се настани дълбок, плътен мрак...
***
- Случвало ли се е и друг път? - попита Хари. Двамата с Карла лежаха голи на леглото и се взираха тъпо в строшения полилей, осветяван от слабата лунна светлина.
- До този момент не. Но имах предчувствие, че ще се случи нещо.
- Така ли?
- Двамата сме засегнати от проклятието. Когато сме заедно, влиянието му трябва да е по-силно.
- А защо не се задейства по-рано, когато бяхме трима?
- Защото не правихме секс. Сексът отключва духовната енергия. Поне така мисля.
- Значи ако и друг път правим секс, ще продължават да се чупят полилеи и стъкла.
- Не и ако победим проклятието. Ох, май прозвуча твърде оптимистично.
- Ти ще се окажеш голям експерт по паранормални явления - усмихна се той и я целуна по бузата. Тя се изправи, наведе глава над неговата и го целуна по устните.
- Ако си собственик на къща, в която витаят духове, и ти ще станеш експерт.
- Не мога да си го представя. Въпреки че се опитвам да пиша по тази тема и въпреки че търсех точно това, съвсем не очаквах, че ще го преживея. Още повече, оказа се, че съм един от главните герои в това представление. Имам усещането, че живея тук от месеци.
- Остани и тази вечер. Страх ме е сама - помоли тя.
- Ще остана, Карла. И мен ме е страх да бъда сам.
- Утре ще победим проклятието, нали?
- Ще го победим, сигурен съм.
Те се целуната още веднъж, прегърнаха се и скоро заспаха, погълнати от нощта.
***
Хари отвори очи и видя Карла седнала на бюрото пред компютъра. Денят отново бе слънчев, а счупеният полилей нелепо висеше от белия таван, напомняйки за вчерашния ураган.
- Добро утро - сънено поздрави той.
- Пилето най-сетне се излюпи - подхвърли тя и продължи - току що свалих молитва за гонене на дух и премахване на проклятие, която се чете от адвентистки свещеник. Имам и от баптист и от православен. За съжаление не успях да намеря католическа молитва, която трябва да е най-силната. Но и тези трябва да свършат работа.
- Мислиш ли, че с молитви от Интернет ще се справим с проклятието?
- Не. Но се надявам поне малко да потушим действието му.
Хари се изправи на леглото и потърка очи:
- Страх ме е да няма обратен ефект.
- Чуй ме. Аз не мога да приема докрай казаното от Ана. Вярно, че и аз и ти загубихме много близки хора, а и около нас се случват необясними явления. Но още ми е трудно да повярвам, че сме под въздействието на някакво проклятие. Все пак и аз, а предполагам и ти, сме имали много щастливи моменти в живота. Дори и сега, въпреки случващото се, съм щастлива.
- Аз също съм щастлив. И аз съм имал много хубави мигове в живота. Но нещо ме кара да мисля, че Ана ни казва истината.
Карла изключи компютъра и отиде до малкия плот с кафе машината.
- Хайде да пиeм кафе.
- Само че нека да е от това, което купих онзи ден. Италианско е - предложи Хари.
- Дадено, сър.
Щом седнаха около масата, на входната врата се позвъни. Карла отиде до прозореца и погледна.
- Ана Огъст! – възкликна тя и се затича, за да й отвори. Хари тръгна след нея.
Възрастната жена имаше налудничаво изражение. Около минута ги гледаше с широко зейнали очи, след което изрече с прегракнал глас:
- Ще ви помогна да се освободите от проклятието.
- Влезте, госпожо Огъст. Сега пием кафе.
- Духът е разярен! Трябва да действаме незабавно! – лицето й отново стана страшно.
- Ние изтеглихме от Интернет молитви за магии и гонения на духове. Само да се кача и да ги взема… - Карла понечи да тръгне обратно, но жената я спря, крещейки:
- НИЩО НЯМА ДА ВЗЕМАТЕ! Такива глупости ще ви пратят на оня свят! А аз вече зная какво трябва да правим!
- Добре, да тръгваме – заяви Хари.
Набързо се качиха на Лексуса и потеглиха по тесните улици на градчето. А слънцето постепенно се скри в обятията на бяла мълга, която ставаше все по-гъста и по-гъста.
- Вчера, след като си тръгнахте, духът на Престън се появи в къщата ми. Вилнееше като хала и изпочупи почти всичко – разказа Ана, треперейки неудържимо.
- Ние също имахме посещение – отговори Хари и стисна през седалката хилавата й ръка.
…следва продължение…
© Донко Найденов Все права защищены