Прокълнати угари - 3

  Евдокия Траянова бе несловоохотлива, унесена в мислите си жена с благ характер.

Изгубила съпруга си едва тридесетгодишна се бе научила да преценява трезво ситуациите, и да стои близо до рода си. 

  Наследството, което получи от покойния си съпруг, бе кроячницата, в която той до последно даваше силите си, преди да го покоси инфаркта. Останалото се изразяваше в двете мелници в родното му село. Състояние твърде недостатъчно, за да обезпечи сигурността на сина си Симеон. Затова, когато младият мъж реши да учи медицина в Монпелие помощта на брат ѝ беше решаваща. На драго сърце нотариус Арнаудов предостави средства на племенника си, а Евдокия не се поколеба да продаде мелниците на село. 

  Свикнал на по- скромно съществуване младият мъж не я разочарова, и жаден за науката се впусна да трупа знания. Годините извън България бяха достатъчни, за да овладее както богатството на медицината, така и да изгради обноски, типични за един начетен човек.

  Зимните вечери в дома на покойния нотариус бяха изпълнени със спокойствие и тишина.

Унесена в книгите, Евдокия Траянова с нетърпение броеше дните до завръщането на сина си. 

Отпътуването на Арсения преди Коледа не я изненада. Свикнала от дете да споделя тайните си със сестрата на баща си, и този път племенницата ѝ бе открехнала завесата на онова, което занимаваше съзнанието ѝ. В живота ѝ се бе появил човек, към който питаеше много уважение и любов. Не случила в брака си с Илия, преждевременно изгубила рожбата си, младата жена бе намерила пристан и мехлем за болките си.

Вярвайки, че всяко човешко същество има право на щастие, разсъдливостта на Евдокия Траянова не ѝ позволи да прояви излишно любопитство. Виждайки положителната промяната в племенницата си бе наясно, че Арсения има право на този избор.

Изгубила баща си, разочарована от Илия, в поведението на младата жена не бяха останала и капчица надменност и присмех, които откровено проявяваше понякога.

  - Госпожице!- Вдигна взор от книгата Евдокия.

Милана приключваше с почистването на праха по мебелите, и дочула гласа ѝ се запъти към трапезарията.

   - Госпожице Милана...- Поклати глава Евдокия.- Рядко общувам с хора извън обкръжението си, и въпреки възможността да го правя... Трудно намирам с кого да споделя впечатления...

   - Да, госпожо!- Кимна Милана.

   - Каква прекрасна мисъл.- Потъна отново в книгата взорът на Евдокия.- "Няма чар, който да е равен на добротата на сърцето."

Вдигна поглед и срещна дискретната усмивка на Милана.

  - Прекрасни думи, госпожо.

  - Една велика жена*...- Не довърши Евдокия.

  - Не можем да съдим за добрината на някой, ако не познаваме сърцето му.- Отрони Милана.

  От този ден нататък общуването между двете жени стана необходимост.

Разкривайки пред Милана тайните на книгите, Евдокия Траянова намери в лицето на младата жена разумен и улегнал събеседник. Впечатляваше я не само спокойствието, с което момичето поглъщаше споделеното, но начина по който интерпретираше наученото.

Очарована от Милана, броейки дните до завръщането на сина си, Евдокия сякаш не забелязваше трепета в младата жена... Нито когато показваше фотографиите на малкия Симеон, нито когато четеше писмата му пред нея.

Не знаеше как прибирайки се в пристройката към огромния дом на нотариуса, Милана палеше малкото кандило и първом споменаваше името на Симеон... На онзи Симо, когото срещна, кога птиците пееха с гласа на Бог!

Първо неговото неговото име шепнеше...Преди всичко, което бе познала в скромния си живот.

Защото една огромна сила бе взела връх в сърцето ѝ - силата на любовта...

  •Джейн Остин

Следва продължение...