Срещата беше случайна, ама от тези - най-случайните. Излитайки от поредната рентгенова лаборатория, която точно когато ми трябва, разбира се не работи, налитам право на нея - Надя!

Ех, че приятна среща, прегръщаме се и като всички жени след поздрава почваме да се оглеждаме. Доста е поотслабнала, има огромни, тъмни кръгове под очите... Не, не изглежда добре, но няма да и го кажа...

- Мислех за теб и тези дни щях да ти се обадя - гласът и е някак тих, нещо нетипично за шумната и натура. - Имаш ли няколко минутки, да пийнем по кафе...

- Разбира се, Наде! Толкова се радвам, че те виждам!

Съвсем наблизо има приятно капанче. Настаняваме се, ние сме единствените клиенти и младото момиче на секундата ни взема поръчката. Решаваме да е чай, а аз си поръчвам и малък коняк.

Надя не иска алкохол. Усмивката и е някак плаха, някак тревожна...Не питам нищо, но ми е ясно, че има нещо...

- Болна съм от цироза!

Новината ме попарва. В такъв момент просто не може да се каже нищо, нищо което да е подходящо, нищо, с което да помогнеш, да утешиш. Мълча, само я гледам...

Когато за пръв път я видях, току-що се беше развела и напуснала старата си работа заради хорските одумвания. Беше самотна и уплашена. Сприятелихме се бързо. Един месец след запознанството ни бяхме почти неразделни. Вечер след работа се забавлявахме като променяхме кулинарни рецепти и понякога експериментите ни бяха повече от успешни. До ден днешен правя една торта, която двете с нея сме измислили. Научих я да слуша класическа музика, плачеше когато пусках "Цигански напеви" на Сарасате или "Умиращия лебед" на Сен-Санс. Беше като малко дете, което е открило нова играчка и не може да и се насити. Толкова и се радвах, живота и отново връщаше смисъла си, тя се променяше с всеки изминал ден, вече се смееше почти постоянно. Милото момиче! Толкова беше настрадала от липса на обич, на разбиране, от интригите на бившата си свекърва, от изневерите и побоищата на бившия си съпруг, че моето приятелство и се струваше като някаква вълшебство. Така мина една година, после тя се запозна със свястно момче и разбира се, намали срещите си с мен. Това беше естествено и нормално, а аз продължавах да и се радвам. После заминаха за Испания. Обаждах и се от време на време, просто да чуя как е, но така и не се видяхме в продължение на осем години. Преди месеци се върнаха окончателно, купиха си ново жилище. Всъщност се бяхме виждали два пъти оттогава. Първият, когато и уредих фирмата посредник за покупката на къщата и втория, на нейният рожден ден. Тогава беше толкова щастлива, толкова очарователна с новата си прическа и толкова горда с подредбата на новия си дом... И сега... болестта...

- Аз... аз... трябва да ти кажа нещо... Не искам да си ида с този грях... - очите и се пълнят със сълзи - Аз много ти завиждах... много, дори те мразех... При теб винаги и всичко се нареждаше... Завиждах ти и за Веселин, мен никой не ме е обичал така... никой не ме е гледал така... никой не ми е подаряват такива прекрасни цветя... никой, разбираш ли? Мразех те и като гледах в обедните почивки как се събираха около теб и как само се смеехте всички... - вече плаче без задръжка, хлипа и мачка една кърпичка в ръцете си, но не трие сълзите си.

- Наде, Наде, успокой се... - чудя се какво да кажа, чудя се как да прекратя това, виждам, че се измъчва много...

- Прости ми това! Прости ми! Когато отидохме в Испания, ти беше единственият човек, който се сещаше за мен, единственият. Тогава разбрах, защо... разбрах защо те обичат хората... Прости ми! Срамувам се от себе си, но сега ми е все едно...

- Наде, нямам какво да ти прощавам, миличка! Аз нищо не съм усетила, не съм разбрала... нормално е... ти беше толкова самотна, толкова нещастна... Аз си те обичам, Наденце!

- Ще си тръгвам... уморих се... искам да си легна...

Ставаме. Навън ме прегръща силно, задържа ме в прегръдката си и...

- Обещай ми нещо, моля те! Обещай ми, че ще дойдеш на погребението ми...

- Надеееее - това не е вик, а стон - Наде, не говори така... Не мога да обещая такова нещо... Знаеш, че...

Слага ръка върху устните ми.

- Недей... знам какво искаш да ми кажеш, просто ми обещай... Ако е вярно това за духовете ни... аз ще те видя... само тогава ще съм сигурна, че си ми простила...

Отдръпва се от мен почти рязко, прави няколко крачки и отново се обръща с лице към мен и само с устни, безмълвно казва:

- Обещай ми.

Зашеметена съм, гледам я, цялото ми същество крещи: Не мога да обещая такова нещо, не мога...

Дали защото очите и са пълни с мъка и молба, дали защото искам, неистово искам да и помогна... Не знам, но отговарям по същия безмълвен начин:

- Обещавам!

...

Изпълних обещанието си!