Прозрачен затвор

Част 16

  Излезе от прозрачния затвор на момичето със сивите очи и затвори врата. Заоглежда се в мрачния и тъмен коридор освен вратите към прозрачните затвори нямаше никой. Или ако имаше много добре се спотайваше. Но защо не го преследваха? Те трябваше да са разбрали, че не си е в затвора? Трябваше да знаят, че неговото същество пазител беше мъртво, както и за това, което беше в стаята на момичето. Но никой не го преследваше, никой не идваше да го залови, защо? Трябваше да намери някой, с който да продължи. Но как да се довереше на някой след свадата с момичето? Как? Без много много да му мисли повече отвори следващата врата и нахлу в стая точно като неговата. Беше над пристанището дето приличаше на Бургас. Аз съм си у нас! Врата се затвори и изчезна.

 - Неее... – извика Кольо хвърляйки се към затворената врата. Но прозрачната стена беше станала отново мека. Не можеше да определи къде е врата. Не, това не можеше да му се случва отново. Пак да е затворен тук. На вън беше взело да се стъмва. Времето си вървеше. В този момент усети, че му се ходеше по малка нужда до тоалетната. Огледа се, но никъде не светваше. Това не може да се случва. Щеше да се напикае. Отделно беше и гладен. Но всяко нещо с времето си.

 - Ей, пикае ми се! – извика с все сила Кольо. Но този път никой не светна врата за тоалетната. Той се изправи смъкна си гащите но преди да започне бе светнал зеления надпис WC. Затворника с облекчение се насочи към тоалетната. Беше общата тоалетна с многото писоари. Той веднага застана над неговия и почна да си върши работата. Все едно не беше пикал цял ден. Когато свърши се огледа. Нямаше никой. Нямаше никой човек, но със сигурност имаше невидимо същество. Кольо почна да мие краката си от кръвта и зеленото вещество от убития прозрачен надзирател. После зами гърдите, подмишниците си и накрая лицето. Осветлението взе да присветка, и почервеня. Трябваше тази вечер да хапне нещо. За това излезе и се върна в празното си прозрачно помещение. Кольо легна по средата на стаята загледан в прозрачния таван и се замисли. Направи си бърза равносметка какво беше научил до тук. То не бе малко. Знаеше, че по някакъв начин съществата им извличаха силите. Не знаеше как точно, но за това ставаха все по-бледи и по-бледи. Но когато е извън сферата им на влияние, като във черната мъгла или в мрачния коридор се нормализираха. Сега трябваше да разбере как да избяга. Но в мрачния коридор, не видя изход имаше само врати на прозрачни стаи. Може би за това го бяха оставили да се лута, защото са знаели, че ще си влезе в собствения прозрачен затвор? Мрака над помещението му настъпваше и с него се появи малка прозрачна масичка с две филийки хляб, кана вода и чаша. Той се изправи когато видя какво са му донесли каза с ясното съзнание, че някой го чува:

 - Да се свети името ви... – после се усмихна и извика пак: - Но кои сте вие, за да ви боготворя? Кои стеееее?

Разбира се отговор не получи. Хапна на бързо и пак седна в ъгъла наблюдавайки, кога ще изчезне масичката. Но щом мигна тя бе изчезнала. Не успя да го види. Бе дошло време за тоалетна и зеления надпис WC се появи срещу него. Кольо стана леко тромаво, сякаш е преял с двете филийки хляб. Тръгна бавно към врата за тоалетната, въпреки, че много му се ходеше. Отвори врата и се стрелна към първата банка. Когато си свърши работа чак разбра, че се намира в непозната тоалетна. Тя беше с червени плочки по стените и сини по пода. Тавана беше бял. Той се усмихна пускайки водата. Застана на мивката, където имаше поставена паста и четка за зъби. Бяха същите, които бе ползвал, а до тях чисто ново еднократно ножче за бръснене и малък флакон гел за бръснене. Кольо си намаза наболата брада и почна бавно да се бръсне наблюдавайки зад него в огледалото. Но този път нищо не помръдна. Когато си изми зъбите гела и ножчето бяха изчезнали без да забележи и на тяхно място бе оставен евтин одеколон. В стената имаше вградена хартия. Подсуши се с нея после си сложи от одеколона. Така и не беше срещнал никой в тоалетната, Кольо се отправи към прозрачния си затвор. В прозрачната си стая той легна в средата и се загледа в сивите облаци, който бяха покрили звездното небе. Отново през мислите му преминаваха всички неща, които му се случиха днес и той неусетно заспа. Но денят му бе доста напрегнат и както си спеше усети движение над него. Събуди се, но не побърза да отваря очи. Разбра, че е още нощ. Леко отвори едното си око и видя две сенки да се движат над него. Пипалата им се докосваха. Какво ли правеха? Той се изправи рязко под натиска на пикочния му мехур. Бе му се при ходило по малка нужда. Съществата изчезнаха в тъмното. Тоалетната го очакваше, а очите на Кольо светнаха. Надяваше се да има шанс отново да се измъкне. Но трябваше да види съществото. Но когато отвори вратата се изненада. Тоалетната бе изключително тясна. Само един писоар и малка чешмичка с малка мивка. Той се облещи, това бе само за него. Нямаше шанс да срещне друг. Свърши с нуждата и се зами. Нямаше даже огледало. Но го видя как потрепва точно до писоара. Ударът с който го удари беше силен. Но от него очите му само светнаха, и той повтори удара. Огнените очи се строполиха на пода, а с тях и безжизненото му тяло. Но този път нищо не стана. Къде беше мъглата и мрачния коридор? Защо сега не се получи? Какво обърка? Трябваше ли да изчака...?

Част 17

 Кольо се засуети. Какво стана току що? Той уби поредното същество, но този път не можа да отиде отвъд тоалетната. Обърка се! Очите на съществото проблясваха на пода. Сякаш горяха като малки огънчета. Наведе се и ги взе в ръка. На допир бяха като изкуствени. Материала от който бяха сътворени бе някаква сплав между пластмаса и стъкло. Вгледа се в едното око. Нищо! След малко изгаснаха. Стояха като сивите очи на момичето, с което се сби. Поклати разочароващо глава и ги пъхна в боксерките си. Върната се в нощното прозрачно помещение, в което беше затворен. Легна в средата на празното пространство и се загледа в вратата на тоалетната. Надписа още светеше, това беше странно. В стаята се размърдаха още две същества. Те сякаш спореха помежду си. Кольо се изправи но те не се притесниха от факта, че ги вижда. Очите им светнаха като четири малки огънчета, след което те застанаха срещу него. В главата си чу глас:

„Защо уби Иван?“

 - Моля? – попита учудено Кольо. Те имали имена и то български.

„Да имаме имена, знаеш ли че ти до тук си убил трима от нас?“ – продължи сърдито менталния глас: „Ти си подбран специално, трябва да се гордееш!“

 - Да се гордея, че сте ме затворили тук! – Кольо се ядоса. И започна, че тъкмо му бяха паднали:  - Държите ме далеч от жена ми, от приятелите и роднините ми. Стоя сам като кукувица и гледам всичко, но мен никой не ме вижда. Не знам даже къде съм?

„И тук си, и там си!“-поде друг различен глас: „Ти си навсякъде и никъде. Държим те за твое добро, за да се извисиш. Ще станеш като нас!“

 - Но аз не искам! – извика Кольо. - Искам си при Мая. Моята сладка и мила женичка. Чу ли ме, не ви искам възвисяването! Не и...с...к...а...м! Сега ясен ли съм!

„Това не го решаваш ти!“ – отново първия глас заговори.

 - А, кой? Той питал ли ме е? Аз съм свободен човек! – Кольо викаше в нощния мрак. – Кажете на вашия БОГ, или каквото е там, че искам да ме пусне иначе ще ви избия до крак!

„Той е Те и те чуват, може да не викаш!“ - каза отново втория глас. Двете същества се раздвижиха, той погледна очите им, които продължаваха да светят както четири малки огънчета. Кольо видя как го обграждат с пипалата си. Въпреки, че съществата бяха напълно прозрачни в тъмното, когато се движеха бяха ясно различими. Очите им почнаха да мигат, а съществата се хванаха около него с пипалата си. Кольо стоеше в средата между хваналите се около него същества. В този момент в главата му се чу обединен глас от двете същества: „Време е да спиш, да сънуваш! Време е да спиш, да сънуваш! Време е да спиш, да мечтаеш!“

Кольо се хвана за главата. Усети как му се приспива. Но събра сила и удари с всички сили едното същество. То се пусна от другото и тупна на прозрачния под. Другото се ядоса и усети как пипалата му се оплитат в него. Но Кольо скочи и се отскубна, после нокаутира и другото същество. Двете бяха проснати на пода. Той скочи първо върху едното после върху другото. Очите им изскочиха и Кольо ги събраха. Прибра ги отново в бельото си. Кръвта им и зеленото гелобразно вещество се разтекоха на пода. Той се оцвети в зелено и кърваво. Кольо легна до една стена и се загледа в нощта. Отчаянието взе да го обзема, но в бельото му очите на съществата убити от него светнаха. Той извади шестте очи и ги постави на прозрачния под. Очите не просто светеха, те пламтяха със студен пламък. Защото Кольо не се опарваше когато ги докосваше. Погледна ги с любопитство, а стаята около него взе да се видоизменя...

Част18

   Пейзажите се сменяха с бързината на стотни от секундата. Сякаш сменяш телевизионни канали но с бързината на светлината. Когато спряха той видя прекрасния птичи поглед над нощен Пловдив. Боже колко беше красиво! Кольо взе две от очите и застана до едната прозрачна стена и почна докато гледа да си ги подхвърля нагоре-надолу. Появи се усмивка на устата му, но тогава пред него се отвори врата. Боже, но как? Той погледна двете очи в ръката му, те отново бяха почнали да пламтят както две малки огънчета. Кольо погледна другите четири очи, те си бяха сиви. Затворника ги взе и пъхна и шестте в бельото си, след което мина през вратата. Попадна отново в мрачния и сив коридор. Тръгна по него разглеждайки вратите на другите стаи и от двете страни. Като, че ли бяха безкрайно много, а Кольо вървеше и вървеше, следваха врата след врата, сякаш коридора нямаше край. Продължаваше да върви и се чудеше какво да прави. Дали да отвори поредната врата и да се срещне с някой, на който не можеше да има доверие? Или да върви докато стигне края, но имаше ли край? Все пак той беше в „Края“! Каквото и да значеше това, където и да беше? Тогава си спомни думите от преди малко на едното от прозрачните същества: „И тук си, и там си!“ „Ти си навсякъде и никъде. Държим те за твое добро, за да се извисиш. Ще станеш като нас!“

Каза го така сякаш е някаква привилегия, да е като тях. Но Кольо не го искаше. Не, той искаше друго! Искаше да си се прибере у дома, да прегърне Мая и никога да не излиза от вкъщи.

Пред него в мрака нещо като, че помръдна! Дали си внушаваше, или там имаше някое от тези същества? Кольо спря и се загледа в празния безкраен коридор. Извади две от очите и отново ги подхвърли два пъти. Те светнаха отново като две огънчета, а срещу него светнаха още десет чифта огнено-пламтящи очи...

Следва...