Всичко започва както винаги с мечтата, която се превръща в сън, а сънят в птица, чувстваща съзнанието ти за клетка, клетка, възпираща порива на крилете, които с всеки свой мах заякват повече и повече, дорде не разбият своя затвор, за да понесат личността ти в магични светове. Но за целта тази чудна птица трябва да се излюпи най-напред.

Беше лято и слънцето бе грабнало огнения си камшик още от заранта, но това не спираше моята жажда за приключения. Командирован на село за лятната ваканция в крайната махала, където нямаше ни едно дете, аз често правех пакости.

Обикновено се въоръжавах с различни оръжия (всичките изработени от мен – уникати по форма и предназначение, което самият аз не знаех) и се отправях сам към гората, за да водя епични битки срещу лами, змейове, караконджули, еничари и различни създания на моята фантазия. Битката протичаше по следния начин – заставах насред гората и изваждах от ножницата блестящия си меч, който при замах умееше да ранява вятъра (т.е. обикновена недялана сопа), стоях така, готов за бой, дишах дълбоко и напрягах слуха си да чуя тропота от копитата на наближаващата вража конница и когато тя бе достатъчно близо, аз със боен вик нападах враговете си, следван от безстрашни юнаци, които също така бяха въоръжени до зъби (всяко дърво пред мен бе враг, а всяко зад мен юнак) и така, докато капна от безсмилено млатене по дърветата.

И този ден бях се въоръжил за битка и потеглих към бойното поле. Пътят ми минаваше през една чешма, намираща се извън селото, където винаги се отбивах, за да се напия с вода, че после нямаше откъде да пия.

Този път обаче за свое учудване там заварих няколко момичета, които полуголи се гонеха и пръскаха с вода, и това ме ядоса много. „Как смеят така безнаказано да превземат моята чешма”. Те все още не ме бяха забелязали или пък ме бяха видели, но не ми обръщаха внимание. „Как смеят тези момичета да са на моята чешма и да се правят, че не ме виждат”. Това вече преля чашата и аз бесен извадих меча си, който раняваше вятъра, и с боен вик се втурнах да освободя поробения извор от злите самодиви. Естествено, щом ме видяха да тичам към тях, крещейки и размахвайки някаква сопа, момичетата се уплашиха и започнаха да се отбраняват. Ето... Поредната епична битка започна... Аз замахвам със сопа, а те с камъни ме целят, аз замахвам, те ме целят... и така боят продължи няколко тежки решителни минути, докато не бях повален на земята с пръсната глава и гърчейки се, успявах мъжки да възпирам сълзите, напиращи от обида и срам, че съм победен.

Тази история не свърши до там, след време се оказа, че тези самодиви не са зли и че сред тях дори има една принцеса, която започнах да спасявам в нашите вече взаимни игри.

Неусетно се търколиха няколко години и епичните ми битки преминаха в шумни вечерни веселби край огъня, който палехме всяка вечер в селския парк. Към самодивите се присъединиха юнаци, вече не от дърво, а пък аз започнах да ухажвам своята принцеса не на игра.

Помня веднъж... Беше краят на лятото. Слънцето вече грееше под друг ъгъл, неочаквано ту валеше, ту печеше. Помня как стоях в един полусрутен хамбар и чаках своята „Принцеса”, бяхме се уговорили да се чакаме там, щом дъждът спре. Чаках я, но тя не дойде. Срещнах я на центъра на селото малко по-късно през деня, не си спомням вече защо не е могла да дойде, но си спомням, че аз ù простих.

След кратък разговор ние двамата се запътихме към парка за един от последните за това лято вечерни огньове, защото на другия ден аз си отивах в моя град, а тя във своя и нямаше да се видим чак до другото лято.

И тогава се случи нещо напълно обикновено, но специално за мен. Заваля дъжд. Пороен дъжд. Дъжд от никъде.

Беше забавно, смяхме се и двамата, сякаш капките вода ни гъделичкаха. Неусетно се озовахме под стряхата на селското читалище. Без много да му мисля разбих един от големите прозорци на сградата и двамата се намерихме в огромен, мрачен, студен коридор с много врати от двете старани и тогава... в студената тъмнина... тя... ме... хвана за ръка и ме... целуна, а след това се врътна и избяга в тъмното, чух само трясък на една от всичките врати. „Това беше първата ми целувка, а тя избяга... сигурно съм направил нещо не както трябва”

Читалището някога е било пълно със живот, в него все още има огромна сцена, на която някога, по времето когато дядо ми е бил малко момче, са се разигравали най-различни пиеси, сценки и са се организирали големи концерти, много артисти дори и от чужбина са гостували на тази сцена, но сега тя е потънала в прах, а сградата едва се държи на загнилите си основи, отрупана със всичките си гипсови фигури, които гледат измъчено от стените на салона.

Из коридора се разнесе ухание на разтопен восък, което замести миризмата на стари изгнили дъски. Като насън отворих една от вратите и влязох в огромния салон. На сцената бе тя. Палеше свещи.

Около нас тишината обещаваше забрава, ушите ми глъхнеха, краката ми потрепваха, носех се към нея, нямаше вече усмивки и смях. Тя стоеше там, на сцената, и ме чакаше. Не я оставих сама. Качих се при нея.

Свалихме някои от дрехите си, за да изсъхнат. Останахме почти голи. Меката светлина от свещите ни целуваше с едва доловима топлина.
Не смеех да мръдна, дишах бавно, мислех си, че виждам призрак! Съвършенство, излято от фон на бордо и дъх на свещ, тя се завъртя около си и спря поглед върху ми.
Докоснах я – влажна и студена, като че ли нежива. Устните ù трепереха, залепих своите с нейните в целувка на кипяща кръв. Съзнанието потъваше, а инстинктите заеха връх. Телата ни се люшнаха в завивка от кървавочервен велур и трепетни стонове на разливащо се блаженство пробягаха по стените.

На другия ден си отидох в моя град. След края на учебната година отново си отидох на село. Тя също бе там, но си имаше вече друг юнак. Не се ядосах... даже не усетих нищо, просто отидох на онази стара, изгнила сцена и седнах върху един куп намачкани завеси. Стоях си там и се взирах в тъмното, докато една топла ръка не ме побутна по рамото. Обърнах се и пред мен се извиси един висок старец с остра побеляла брада, облечен в ризница и с нещо като цукало на главата, малко след това се появи и още един мъж, който буквално стигаше до кръста на възрастния и беше толкова закръглен, че приличаше на бъчва. Старецът ми се поклони и заплямпа нещо на някакъв език, след това махна с ръка и цялата сцена светна, а зад него се появи огромна тълпа от мъже и жени, облечени във все по-страни и шарени костюми, и всички бяха щастливи поради някаква парична, един през друг всеки ми разказваше по нещо, като и жестикулираше и сочеше на някъде. Нищо не им разбирах, само си седях насред тях и се имах чувството, че е някакъв празник, и от вълнение плеснах с ръце. Всичко се размъти на мига, сцената угасна и хората изчезнаха, отново усетих тежкия мирис на изгнило дърво. Заспал бях, взирайки се в мрака. Заспал бях и дори сънувах, и в този сън моята птица се излюпи.