Вятърът все си търсеше другар в играта. Нали все препускаше насам-натам. Гонеше облаците. И сега съзря птицата. Тя си правеше гнездо.

- Ще съборя гнездото ти - ù каза - ако не дойдеш с мен, ще го съборя.

- Моля те, ветре, не го събаряй! С толкова много труд го изградих. В него искам да отгледам дечицата си.

- Добре, добре. Ще играя с пиленцата ти. Ще е по-забавно. Е, оставям те. До другия път.

Мина време. Вятърът се сети за птицата и мина край гнездото ù.

- Здравей. Аз дойдох. Къде са пиленцата ти?

- О, ветре, още е много рано. Снесох яйчица и сега ги топля, за да се излюпят пиленца.

- Ще дойда друг път. Довиждане...

Когато пак дошъл, птицата хранела новоизлюпените птичета.

- Ветре, ела друг път, моля те. Много са малки. Още не могат да летят.

След няколко дена самотникът вятър дошъл пак.

- Хайде. Стига ме отпраща. Ще съборя гнездото ти, да знаеш. Ако не пуснеш пиленцата си да играят с мен, ще го съборя.

Птичетата вече знаели да летят. Майка им била спокойна за тях. Те полетели в различни посоки и вятърът спрял своя бяг. Мислел след кое да тръгне. Кое да догони...

 Вятърът все търси някое птиче, с което да се надпреварва. Все гони някое. Нали и вие, деца, сте виждали това? Вечната му игра продължава. Продължава...