Случи се преди двадесет и три години, а още не мога да го забравя. Не мога да го изкарам от ума си. Сирените, белезниците, кръвта, съда... Не бях прав. Направих огромна грешка и го знам. Двадесет и три години не можех да мисля за друго. Разбира се, това не можеше да продължава дълго. Свещенникът всяка неделя ми даваше благословията си вече пет години поред. Библията препрочитам през месец. За жалост не религията, не Бог отвя мислите ми в друга посока.
Един ден на решетката на килията ми кацна една птица. Каква беше – не знам, но пееше много красиво. Сякаш ми разказваше за Рая, който бленувах да видя и аз един ден и до който се е изкачвала с мъничките си крилца. Взех я в ръцете си и я сгрях. Заглеждах се от време на време в света навън, но често извръщах глава. Пред отеца се оправдавах, че ми става студено от вятъра, който духа през решетките преди, но просто не се смятах достоен да се върна. Този път обаче отнесох погледа си далеч в хоризонта, а птичката издаде тих звук в ръцете ми.
Уч ...