– Привързана ли си към дърветата?

   – Да. Не е нещо необичайно. Много хора ги обичат. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че дърветата ще заменят хората? Те ще ни наследят и ще заемат нашето място.

                                         Клифърд Саймък, „Магистрала на вечността“

   Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.

          Лада Галина, „Пътепоказателят, който искаше да тръгне на път“

  Дъждът спря.

  Короната на дървото с некролога беше голяма и подрязана във форма на купол, защото се беше много разклонила и през тротоара клоните надничаха в прозорците на най-близкия блок. Всичко наоколо беше мокро и хлъзгаво, само под липите надолу по тротоара останаха сухи кръгли участъци, като островчета обетована земя. В центъра на някои от кръговете стърчаха пейки – дървени, с боядисани в зелено метални крачка, уж да приличат на стебла, ама не бяха. Ама и крака истински не бяха, не тръгваха пейките никъде, ами си стояха приковани към тротоара и чакаха уморени или отегчени пътници.

  Човекът на пейката под дървото с некролога сега беше друг. Колело нямаше, само малък черен сак, сложен по-настрани, направо на тротоара.  И човекът също беше черен – облечен в черна тениска с къс ръкав, с черни три четвърти панталони, с черни хлепки на мускулестите, малко криви крака, с късо подстригана черна, четинеста коса и кой знае защо, носеше и черни слънчеви очила, с дълги верижки отстрани.  А слънце нямаше. Щеше да се покаже след около час иззад надиплените над черните комини облаци, да огрее измития град и постепенно да стопи влагата по улици и тротоари. Но човекът това не го знаеше.

  Той стана от пейката, нарами сака и вместо да си продължи пътя, влезе отсреща, в казиното, и се изгуби там.

  Дървото не почувства липса или носталгия. Във всеки един момент можеше да възстанови контакта с черния човек – емоциите му светеха като фар в утринната дрезгавина. То просто загуби интерес. Беше попило част от мислите и преживяванията му и толкова! Нито съжаление, нито радост не изпита – беше просто начин на съществуване. Имаше толкова много други живи същества наоколо, не само хора, а и животни, в чийто свят се потапяш и изплуваш като опитен и добросъвестен гмуркач, а конкретната личност няма значение. За дървото понятието личност всъщност не съществуваше. То беше едновременно и то, и те – дървото и гората. Която и да е тя.

  Дърветата нямат имена. Те стоят гордо, величествени и неподвижни, вкопчени с корените си в земята и целият свят се движи и върти около тях. Те са центърът на собствената си вселена и я задвижват и управляват в битието си на дарени с живот създания. Животните са нещо друго. Ако удариш или погалиш котка или куче, то ще ти отвърне според жеста – ще се защити от агресията  или ще се остави да бъде приласкано. Дървото не отвръща, то поглъща и доброто, и злото с един и същи аршин и със стоицизъм, под който прозира безразличие.

  Хората са тези, които дават имена на всичко. Но на дърветата и на другите растения – не. Сигурно смятат, че само това, което им отвръща, си заслужава да носи отделно и уникално название. Те класифицират, пълнят дебелите си научни книги с видове, родове и семейства, по свое подобие, но няма да дадат име на липата на улицата пред дома си, и дори на тази в двора. Най-много да кажат – старата липа или нещо подобно.

  Може би затова без угризения се разпореждат с което им е поверено от Бог – те стават богове за него, могат да го режат, горят, дялкат и да оформят предмети с утилитарна или естетическа цел. Дървото няма да им каже – боли ме! Не знаят, че по този начин режат, горят, дялкат и трансформират собственото си бъдеще.

  Дърветата нямат нищо против. Как да нараниш нещо, което не съществува като отделно цяло? Дори аз да изчезне тук, то ще поникне там, ние никога няма да бъде унищожено. Били са тук много преди хората и животните и се надяват да останат и след тях, защото е имало други преди тях, които вече са изчезнали. Един мъдър човек, който беше почти от породата на дърветата, беше казал, че те някога ще заменят хората. Как биха могли, след като са били тук още от зората на този свят, когато от хора не е имало и помен!

  Аз съм тук сега, в този очертан от дъжда кръг, казва сякаш дървото, но градът, който ме заобикаля, е също един кръг, малко по-голям, представляващ само бледо, разкривено подобие в лоното на Гората, която е навсякъде. И колкото хората да ни изсичат и да разширяват териториите си, и дори някога да получат превес и горите да се стопят като дъжда под жарките слънчеви лъчи, пак ние ще сме основата, а те – само вътъкът, втъкан в плътта на майката Земя. Ние сме средата, а те – обитателите. Те се движат и мечтаят, строят и рушат, а ние сме тяхната непоклатима основа, това, без което биха прекратили съществуванието си на мимолетни същества, дарени с разум, а загрижени само за това, как по-усилно да се хранят и размножават. Ние можем без тях, но те без нас – не.

   Има ли Гората душа? Може би, но тя е по-скоро сбор от попити и усвоени от многото населяващи я създания мисли и емоции. Хората са като скачени съдове. Раждат се в тяло и с душа, които се движат в  противоположни посоки. Колкото повече овехтява и се разрушава тялото с времето, толкова повече укрепва душата. Тялото е люлката, хранителната среда за душата. Децата са с пълнокръвни и разцъфтяващи постепенно тела, които с течение на времето залязват и угасват, а душите в края на земния път късат пъпната връв, свързваща ги с тялото, от което са се хранили и чиято черупка ги е пазила, и започват нов и вълнуващ живот някъде там, отвъд материалния свят, в пространства и реалности, непостижими за ограничения човешки ум.

  Дървото с некролога видя сцената на паркинга и не се зарадва, нито се натъжи. Мравките от мравуняка пъплят, заети с ежедневните си тегоби, понякога ритмичното им движение се разстройва от неочакван смутител – животно или човек, природно бедствие или просто смяна на сезоните в гората, но после животът продължава. За дърветата хората са като мравките.

  Липата с пейката под нея се полюбува на фойерверка от емоции, извил се като прашен облак над паркинга и над опустошената от тъга и старост съседна градинка, проследи със събудено любопитство болката на ранената мравка, и букета от гордост, гняв, разочарование, страх, злорадство, завист, състрадание и съжаление, които се разпериха като разноцветно ветрило, а после,  разсредоточени и обезсилени, угаснаха в раззеленените клони на околните дървета. Мравките запълзяха по задачите си, а дърветата задрямаха в насъбралата се следобедна тишина.

  Ден като всеки друг – но не съвсем! Вечерта тихото зарево на нечие  п р и с ъ с т в и е  не от този свят огря една от близките улички. Излъчваше го жената с червената рокля и черни обувки, които сякаш бяха продължение на стройните ù като на балерина крака. Тя не вървеше, а се носеше над изпочупените плочки на тротоара.

   Боровете и брястовете до порутената Тютюнева фабрика зашумяха неспокойно. Не се случваше често някоя мравка да бъде удостоена със з н а к. После всичко свърши. Бледата аура на Божественото мина като ярка стрела през небосвода и потъна в нощната тишина. Жената, изгубила ореола, стана пак обикновена и с нищо незабележителна мравка.

  Причината за всичко беше мъжът в униформа с леденостудени очи и уморен поглед. Но явно посланието  не беше прието. Нищо не се беше променило нито в изражението му, нито пък беше поклатило леда в очите му.

  Хората все воюват за нещо – за земята, която им е дадена даром да я стопанисват, а те я продават и разменят, делят я и преразпределят, ограждат я с граници, очертаващи „наше“ и „ваше“ и все спорят чия е и кой има право да живее на нея. И тук сега едно случайно произшествие се превърна в спор кой има и кой няма право да  п р и с ъ с т в а. Сблъсък на воли, чувства и амбиции. И всеки имаше своята истина, която смяташе единствено за меродавна. Пак добре, ами онези, дето малко по-надалече се стрелят и убиват пак за същото – за земята и природните ù богатства – братя от една кръв и с почти еднакъв бит и език, синове и дъщери на една и съща земя и в нейно име я тъпчат и заливат с кръв и страдания! Отнемат животи заради нея, умират за нея и оставят в нея да легнат телата им, та дано получат най-сетне покой.

  Пред Гората всички са равни, както и пред смъртта. Дървото си е все там, независимо дали в града или извън него. Гората е навсякъде и е всесилна. Вечна е.   

  Един черен човек седна на пейката с некролога, на която предишната вечер беше седял човекът с колелото. После казиното погълна тялото му, както преди това дървото беше погълнало душата му.

  Всевиждащото око на Бог се притвори за миг и процеди последната капка дъжд. После се отвори отново и една мълния като златна пика разсече ствола на липата и разсипа ухание на озон и горяща дървесна плът. Пейката се разлюля от удара, измъкна зазиданите си крака от бетонния тротоар и направи крачка.

  Обетованата земя с горящия дървесен ствол се стопи като отплаващ кораб в сгъстяващия се черен дим. След като димът се разсея, дървото беше изчезнало. Осиротялата пейка остана с един счупен крак, сякаш коленичила на тротоара, а от казиното излезе рояк разтревожени хора със зачервени от безсъние очи.

  Черният човек не беше сред тях.

                                                                                /Край/