Защо не ме оставиш вече? Аз не мога повече така. Виждам лика ти, почти те докосвам. Но те няма, знам. Не мога да те срещна. Няма да бъдем заедно. Толкова много "не" и "няма", но защо тогава непрекъснато ме теглиш към себе си? Не знам. Не намирам отговор. Заел си толкова голяма част от сърцето и съзнанието ми. Освободи малко място. Дай ми шанс да живея собствения си живот, да обичам друг. Но без да го сравнявам с теб. Не желая повече да си ми еталон. Не бива да ми бъдеш повече вечното пристанище. Ти ме научи така. А сега реалността е друга, но аз още помня миналото. Искам да се освободя от него, то ме дърпа назад. Как тогава да вървя напред? И ето, отново мислите ми летят към теб, не мога да ги контролирам. Мечтая за мига, в който ще те видя пак. А аз знам, че ще те видя. Зная, защото сама ще дойда при теб, без да си го искал. Ще дойда само да те зърна за миг или два, да ме погледнеш пак, както преди. И така, аз отново съм в затворения кръг. Сама оставам в него, а търся причината в теб. Понякога се питам какво щеше да бъде, ако можехме да бъдем заедно. Щяхме ли да бъдем щастливи и какъв щеше да бъде животът ни? Но той, животът, е непредсказуем. Поставя ни в различни ситуации, среща ни с различни хора, провокира множество чевства, а накрая остават само изгарящи спомени, а често и тъга, и болка.