Пъкъл XV

„… първо ще изстинат крайниците ти, долните, после и горните. Няма да ги усещаш като част от себе си. Няма да са твоите ръце и крака. След това изтръпването ще продължи да пълзи по останалата част от тялото ти. През коленете, бедрата ще изтръпне таза, слабините няма да ти носят онова приятно усещане. После долната част на корема, ще усещаш празен стомаха си, Заедно с това ще изчезне нуждата да ядеш, да пиеш да дишаш… Но това няма да е всичко. Ръцете ще спрат да ти се подчиняват. Няма да можеш да ги движиш, да докосваш, да милваш или удряш. Най-странното е, че ще се запази частично възможността да ги поклащаш, но няма да ги чувстваш като твои. Сякаш някой друг размахва собствените ти ръце пред лицето ти. От там, през пръстите, дланите и китките безчувствието ще пропълзи към предмишниците и през лакътните стави ще обхване целите ти ръце до рамената и от там към основата на врата ти.

Според някои пациенти най-неприятния ефект е във закъснялата липса на воля. През цялото време ще искаш да се движиш и колкото тялото ти спира да се подчинява, толкова волята за движение ще нараства и ще става нетърпима. Не забравяй, че всичко това е временно и след тоя неминуем катарзис движението ти ще се върне с нови сили. Не се отчайвай, ние ще се опитаме да ти помогнем по всички възможни начини, но опита показва, че почти всичко зависи от пациента и неговото търпение. Най-неприятно ще е да се отдадеш на истерия и да ѝ позволиш тя да те контролира. И запомни едно! Започне ли процедурата, връщане няма. Извървяваш я до края, или приключваш с жизнения цикъл.

А сега готов ли си да подпишеш този документ, с който декларираш, че приемаш безрезервно всичките ни условия?“

Цялата тирада бе изречена на един дъх от младоликия професор, сякаш я бе научил наизуст и бе толкова самоуверен в казаното, че не търпеше ни най-малки корекции от пациентите. По увереният му поглед не пробягва и сянка от съмнение в своята правота и спокойния жест с който подава ситно напечатания лист на Йерихон не търпи никакви възражения. Старчето седи полу легнал на болничното си легло и за миг не потрепва при изричането на нито една от страшните прогнози за това, което ще се случи с тялото му, след като подпише листа. От цялото му изражение може да се прочете сляпата решимост с която е готов да посрещне дори и смъртта и дори и за миг не даде повод на лекаря, да се усъмни в решението си.

- Бих подписал договор и със Сатаната, докторе, само да ми върнеш младостта – каза уверено, като го погледна изпитателно, когато спомена името на рогатия – Не знам, дали има някой, повече решен от мен да се подиграе на съдбата си и да приеме всичките ѝ болезнени условия. Вероятно си имал и по-богати пациенти от мен, имал си и по-решителни и безскрупулни, готови да дадат душата си на дявола. Но аз тук имам и друг интерес, докторе.

- Нека да чуем мотива ти, старче – Фосил не издаваше по никакъв начин, че е запознат с договарянето с нечестивия. – вероятно той е не по-малко светъл от желанието ти да удължиш живота си.

- Вероятно ще ти се стори странна филантропията на един грешен богаташ, но искам да подпомогна изследванията на един толкова перспективен учен, какъвто не се съмнявам, че си. Това достатъчно ли е, докторе? Или ще трябва и да продам душата си? Или поне онова, което е останало от нея? – старчето изучаваше и най-малките реакции и най-незначителните движения или промяна в дишането, които могат да го издадат. Но трябва да признае, че Фосил се владее отлично. „Или е много добър актьор, или е невинен. Но тъй като изключвам последното остава да вида какви ще са следващите му изпълнения“.

- Подай писалка. Ето така, сега как ще процедираме?

***

Странно. Докато лежи и усеща всичките предсказани ефекти да му се случват не изпада в никаква паника. Нито обездвижването на крайниците, нито последователното изтръпване на останалите части от тялото го карат да се разтревожи повече от това, че е свършил тютюна, да речем. Сега пък тютюн. От къде му се пръкна това сравнение? Та той никога не е пушил. Няма и намерение да го върши в бъдеще. Бъдещето! Ето тук е разковничето. Бъдещето вече се материализира, така, както и спомена от отминалото. Ето върху кое заслужава да съсредоточи вниманието си. Времето. По-рано, когато имаше пълен контрол и времето не бе нищо по-различно от всяка една друга субстанция то не го интересуваше толкова. А и защо да се притеснява за нещо, което винаги може да го коригира? Така както, като сбъркаш пътя може спокойно да се върнеш и да поемеш по правилната посока. Разходките напред и назад във времето бяха невинни, като детска игра и винаги им се отдаваше с удоволствие.

Чак сега, когато загуби контрола си над времето разбра неговата стойност. Дали съжали? Вероятно малко. Но реши, че трябва да има нещо, с което да се съобразява. Инак нямаше да може да се нарече човек и да се слее напълно с онези, които сам бе създал. От тогава времето се превърна в една монотонна, понякога досадна, друг път недостигаща, или дори липсваща категория, с която той трябваше да се съобразява.

Над главата му нещо изпука. Премигнаха някакви светлинки и се чу едно постоянно и монотонно жужене, сякаш досаден бръмбар се бе втурнал изведнъж в стаята и го безпокои. Измина време, преди да осъзнае, че звука идва от сканиращия апарат, следящ жизнените му показатели, който преди пулсираше успокоително с ритъма на сърцето а сега забръмчава със мъртвешка монотонност. По-дяволите, сърцето ми спря! Ей, докторите, аз умирам! Размърдайте се по дяволите, какво стана! Къде сте, вашата мамка! Няма ли никой в тая скъпа гробница, в която налях толкова пари, хиляди дяволи!!... Странно. Още съм жив… ето, дишам… Хм, а какво стана с пулса ми? … По дяволите, защо ми е този пулс, щом мога да разсъждавам и да виждам, да усещам и да чувствам. За какво му е на човек сърце, щом има още нещо живо в гащите!? А нали и доктора каза, че ще се почувствам странно. Сега остава да се подам на паника. Аз, който съм видял толкова неща, и то какви неща! Да се подам на паника! Хайде де! Това няма да стане. Не и сега. Да ми бе дошла оная апетитна асистентка с големите цици. Да види тя, какво божество седи срещу нея, каква неземна сила таи това божество и как може да обладава. Земно и неземно! Само да ми падне, тя! Ще ѝ скъсам престилчицата, ах! Но до тогава ще трябва да търпиш, Йерихон! И да се преструваш на изнемощял пергиш, дето не може ръката си да вдигне, камо ли пениса си…

Но, какво става навън!? Какъв е тоя шум? Ще се оплача, каква е тая врява, която не ми дава мирка! Хей, персонала, защо не им затворите на тия устата, какво са заквичали, като свиня дето я дерат жива!

В отделението става нещо необичайно. Толкова странно и необяснимо за пациентите му, че те се питат дали са защитени от евентуална недобронамереност и агресивност. А истината е, че една от психично неуравновесените пациентки, която бе постъпила с желанието да потисне вечната си мрачна депресия изведнъж се бе усъмнила в добронамереността на доктор Алиса Фермщайн и бе решила, че тя ѝ желае смъртта, опитвайки се да ѝ инжектира серума на щастието. И тъй като пациентката обладаваше група и безпардонна сила, бе успяла да надвие нежната асистентка и да ѝ инжектира цялата доза серум, предназначена за  деветдесет и осем килограмово тяло.  В резултата серума се разпространи бързо из цялото младо тяло на асистентката и предизвика огромен прилив на безпричинна веселост, смях и безгрижие, което граничи с болезнена еуфория и почти пълна липса на отговорност. Другият, повече стряскащ ефект се изрази в неочакваната и пълна липса на задръжки и морална отговорност в младото момиче, което получи силен и неудържим стимул да се разсъблича и да желае неистово и незабавно съвкупление с представители от другия пол. И ако нейното голо младо тяло, щуро тичащо из стационара на болничното заведение със стърчаща спринцовка от врата предизвикваше живителна еуфория у някои пациенти, то у други тази разюзданост доведе до покруса и нетърпимост, до възмущение и сляп протест, който растеше ежеминутно.

Когато разгонената докторка влезе ръмжаща в стаята на Йерихон и се нахвърли, като гладна вълчица върху изнемощялото му от старостта и лекарствата тяло изведнъж ефекта изчезна.  Цялата вцепененост, изтръпване и обездвиженост, продиктувани от инвазивните свръх мощни и ултра модерни лекарства се изпари и стареца усеща, че времето започва да се връща назад, а тялото му да се подмладява. И тоя приятен усет бе съпроводен от една неистова, безапелационна и свръх мощна ерекция, която не остана незабелязана от разгонената жена. Това, което се случи веднага върху болничното легло не остави и капка съмнение в Стареца, че бе избрал грешната възраст на тялото в което да се инкарнира на земята. Но пък утешението му бе, че сега може да се наслади в пълния си размер и величие на един незабравим куитален момент, с който го даряваше разюзданата съдба. Той ѝ благодари, като изпразни сдържаната цяла вечност семенна течност в това младо, крещящо и влажно навсякъде тяло. Хайде сега, някой вечен, възвишен или смирен небесен обитател да му обяснява, че няма нищо по-приятно от Светлата молитва пред Вечността. Щеше да му свали гащите и да му каже, че това, дето стърчи там, долу може да му донесе далече по-приятни, макар и не толкова възвишени чувства.  И когато в стаята се втурнаха санитари и лично доктор Фосил, той искаше да му извика, да го спре да не бие анти серума на тая, която го бе дарила с щастие.

следва