Пълнолунието

Всичко се случи в една нощ, нощ, която ще помня завинаги. Беше пълнолуние. Бях решила да се разходя навън. Не знам защо, може би заради всичко, което се беше случило през деня, имах нужда малко да поразмисля. Докато се разхождах, не гледах накъде вървя, ходех безцелно накъдето ме отведат краката. Изведнъж обаче, нещо внезапно насочи вниманието ми към реалността. Когато се огледах наоколо, забелязах че не познавам мястото, на което съм се озовала и че никога не съм била тук преди, но въпреки това веднага разбрах къде се намирам, бях някъде навътре в гората. Колкото и учудващо да е, първите ми реакции не бяха уплаха, а напротив, удивих се колко красиво е това място. Завъртях се в кръг, за да го огледам цялото. Намирах се в средата на една поляна. Беше толкова красиво! Дърветата оформяха почти правилен кръг около нея, като се получаваше плътна мрачна стена. Опитах се да се вгледам в нея, но виждах само празната тъмнина. Като се вгледах по-добре, забелязах че не само кръгът около поляната беше невероятно правилен. Самите дървета бяха прави и високи, и зловещо висяха над поляната. Бяха целите обвити в бръшлян, което ги правеше даже още по-мрачни. Бледата светлина от луната осветяваше поляната, но зад дърветата не се виждаше нищо. Дори за миг се почудих как съм успяла да стигна до тук през този мрак.

Докато се оглеждах така зашеметена, в транс, забелязах нещо в плътната завеса. Две странни очи проблясваха в мрака. Въпреки че очите бяха прекалено странни и прекалено раздалечени помежду си, за да са човешки, сякаш виждах някаква интелигентност в тях. Бяха диви, но и умни. Приближиха се още. Видях муцуната под тях. После и главата. Беше покрита със сиво-черна козина. Приличаше на вълча глава, но беше малко по-голяма. След малко виждах вече цялото тяло. И то беше покрито с козина, със същия цвят като главата. Животното, което стоеше пред мен, приличаше на много голям вълк с масивни лапи, гъста сива козина и блестящи жълтеникави очи. Тези очи... Не можех да отлепя поглед от тях. Не бяха присъщи за едно животно. Не бяха очи на звяр. Гледаха ме умно и извинително.

Вълкът се приближаваше все повече и повече към мен, а аз бях замръзнала на мястото си. Не чувствах страх... все още. Бях зашеметена от красотата на този звяр. Продължаваше да се приближава бавно и величествено към мен. Сега ме гледаше любопитно. Може би се чудеше защо не помръдвам, или просто лицето ми беше придобило някакво странно изражение, което аз нямаше как да знам.

Вече звярът стоеше точно пред мен. Сега виждах наистина колко е огромен. Застана в някаква странна поза. Леко приклекнал и приведен. Гледаше към мен. Изглеждаше, сякаш се готви да напада. Да напада?! Готвеше се да ме нападне! Едва сега осъзнах в каква опасност се намирах. Всичко в мен крещеше: „Бягай!“, но аз бях прекалено вцепенена, за да помръдна, даже не можех да падна, въпреки че коленете ми бяха омекнали.

Вълкът скочи. Продължавах да го гледам хипнотизирана в очите. Тези очи... Инстинктивно отместих ръката си пред лицето. Той ме събори на влажната трева и ме захапа за ръката. Не почувствах болка. Бях някъде далеч. Хипнотизирана. Сигурна, че ще умра. Стори ми се, че минават часове, а бяха едва няколко секунди. Беше странно, защото хората казват, че когато умираш, виждаш живота си на лента. А аз не виждах моя. Виждах нечий друг живот. Смътно съзнавах, че това беше животът на съществото върху мен. Но аз виждах човек.

Тръгна си. Скри се в гъстата тъмнина между дърветата. Останах сама. Ръката ми кървеше. Загледах се в звездите и луната и разбрах всичко. Разбрах какво се беше случило току-що. Разбрах какво ме беше ухапало. Разбрах в какво ще се превърна аз. Останах да лежа на тревата. Луната хвърляше бледа светлина върху мен и очертаваше кръглата поляна. Чух далечен познат вой. Заспах.