Да кажа ли на майка ми? Така и не разбрах как цял живот съм в някаква ситуация, в която се чудя да кажа ли на майка ми.  Стоя и гледам така наречения гипс, тук са някакви по-различни, в едни такива сини обвивки, не като навремето, когато си счупих ръката в детската градина. Абсолютно същата ръка между другото, явно не ù върви. Сега не е счупена, пукната или нещо такова, доколкото разбрах. Не съм много добре с медицинските термини на испански, но мисля, че разбрах, че докторът казва да внимавам, защото след още една травма на същото място възстановяването няма да е толкова лесно. Поглеждам го, моя Водолей. И той ме поглежда. Говорим си наум. Аз му казвам: "Чуваш ли, това се отнася за теб?". А той ме поглежда така свирепо, че сигурно съм издал някакъв звук, защото докторът попита дали ме е заболяло.
Помня първия път, когато ме удари. Живеехме заедно толкова от скоро... Още в онези моменти, когато всичко трябва да е толкова хубаво и да ти се струва, че е невъзможно да има за какво да се скарате. Всъщност поне така съм чувал за така нареченото начало, защото аз съм го изживял само с него, Водолея, и нашето не беше такова. Знаех го от месеци. Тия неща просто ги знаеш някак си. Всеки път, когато се карахме и той започваше да вика, след всеки все по-освирепял крясък си казвах: "Да, ето, сега ще го направи". Но не. Отминаваше. И всеки път, след като отминаваше, аз спирах да споря, оставях го да стане на неговата, просто умирайки от щастие, че не ме е ударил, че може би греша, че няма никога да го направи.
Беше заради интернет. Скайп. Някой ми пращаше снимка. Тогава, когато още нямахме хиляди правила и забрани за моите прояви във виртуалното пространство. Някаква снимка, в която аз се загледах, докато той ми обясняваше нещо. "Стани!". Нещо ме сряза отвътре. Както когато знаеш, че идва нещо, от което изпитваш ужас, но още по-добре знаеш, че няма как да го предотвратиш. Ако беше крещял, ако беше бесен, както по принцип, щях да си помисля за пореден път, че ще се размине. Гласът му беше леден, без емоция, без тон. Не ми обясняваше, не ме заплашваше. Гледах го как върви към мен, мисля, че ми премаля за секунди, докато го виждах как се приближава, без капка припряност и с абсолютна увереност какво ще направи. Дали ме заболя толкова много, не помня. Помня, че ушите ми запищяха. Че чувах, наистина чувах как сърцето ми бие, даже виждах как гърдите ми се повдигат изпод тениската. Помня, че ми се зави свят. И че в същата минута започнах да си търся причини да го оправдавам. Причини, които си намирам и до днес, след години с него, след като почти ми счупи ръката.
Не мога да кажа на майка ми. А и той ми обеща, че е за последно. Лъже ме, естествено. Но много често, когато го прави, има вид, че самият той си вярва. И аз му вярвам на момента. Имам нужда да му вярвам.