5

         Центърът на селото кипеше. Нетипичната суетня предизвестяваше, че се е случило нещо.
         Униформени служители кръжаха около старата пощенска сграда на улица ,,Гладстон 20’’. Лицата им, червени като домат, разкриваха истинските измерения на събитието, породило напрежение у толкова много хора.
         Приятен ветрец докосваше с нежни длани цветята, врабчетата, тревата, листата на дървета и още много персони от живия и неживия свят. Но какво се случваше? Каква бе истинската причина за това притеснително раздвижване?
         – Вероятно е починала от удар – обърна се към полицаите възрастен мъж.
         Роджър Пейнстън бе седемдесет и две годишен старец, неизживял детската си мечта да стане прочут по света лекар. Какво ли не направи, за да я осъществи... Замина за Италия на крехката възраст от двадесет години, за да търси реализация, но солидната конкуренция го върна там, откъдето е тръгнал. Така и не намери сили за повторна битка.
         Европа – моторът на света – го чакаше, но той предпочете да остане в родното си място и да се наслаждава на това, което има – едноетажна къщурка, спретната градинка и праисторически пикап, неспособен да издържи повече от километър. 
         Служителите на реда размениха няколко думи с него, след което си стиснаха ръцете и се разделиха. Възрастният мъж влезе в превозното си средство, с което закрета по осеяния с дупки път. Колата ту криволичеше, ту заковаваше стойка, за да стане малка точка в далечината, която можеше да се оприличи на грахово зърно с крака.
         Джо Гиър и Алън Вали – стажантите в намиращото се пред разпад полицейско управление на Додж – стърчаха пред пощата като забити колове в опустяла градина.
         – Ако искате да трупате опит, се размърдайте! – изкрещя им Питър Мърфи – най- опитният полицай в околността.
         Петдесет и осем годишният ветеран бе кръстосвал шпаги из прашните земи на Гленкоу от над тридесет лета. На гърдите му сияеше значка ,,Смел полицай’’, с която се сдоби след великата престрелка с кръвожадната банда на Морис Уортс, тероризирала местното население години наред.
         Разкази и легенди ехтяха из кръчмата на Адам в късните часове на нощта, когато чашите с алкохол оживяваха и слушаха в захлас. Страданието, породено от безсърдечните вандали, обединяваше интересите на потните, пропаднали мъже в общ разговор, започващ с обезглавените животни на госпожа Майърс и свършващ с бурни слова за изнасилената на петнадесет години Тара.
         През един летен ден тя била сама вкъщи. Бандата на Морис отдавна си набелязала това място за обир. Мъжете нахлули вътре, без да подозират, че ще попаднат на беззащитно и красиво момиче, което ги посрещнало с ужасени викове. За съжаление, никой не откликнал... Сграбчили я и извършили едно от най-бруталните извращения, разкъсващи съня на жените.
         Родителите ѝ я намерили облята в локва кръв на пода. Била в безсъзнание – грубостта на зверовете изпила всичките ѝ сили за борба.
         Върнали я към живота, но той никога не се върнал при нея. Физическите и психическите травми я белязали до последния ѝ дъх. В утробата ѝ растяло дете – ужасна следа от техните докосвания, ужасен спомен от адските им прониквания, накарали я да се чувства като добитъка, който отглеждали в задния си двор.
         По него време абортът бил нещо непознато. Заради това младата девойка избрала пътя на самоубийството.
         Надянала въжето на позора на врата си и увиснала на най-дебелия клон на ореховото дърво, под което се намирала дървената къщичка на кучето Рекс. Клетите ѝ родители – Джейсън и Лара, се вцепенили при гледката на тъжното животно, ближещо скованите пръстчета на увисналата им като чучело дъщеря.
         Билетът към смъртта бил еднопосочен...