Тоя проклет град с тия огромни, каменни сгради, поставени тук сякаш от същия поставил пирамидите и тия прашни улици, начертани сякаш с едничката цел да те изгубят, да те погълнат, да те направят част от всички губещи се...

            Помислих, че мога да се върна в този град, сякаш никога преди не съм стъпвала тук. Подлъгах се от сивите сгради, непознатите хора, обширните улици. Но бях забравила, че този град има свой дух. И го носи по улиците – в жените, които събират боклук от кофите; в закъсняващите автобуси; в припряните минувачи; в унесените хора – всеки в своите мисли; всеки втори - говорещ по телефона с някой близък (който е твърде далечен); в израженията на хората, специално отработени, за да покажат, че си непознат... Все си мислех, че мога отново да стъпя в този град, без да се сблъскам с неговите (или моите?) демони. Вместо това те ме чакаха зад всеки ъгъл, до всяка позната сграда, прегърнали някой спомен, за да ме приканят да се приближа /а всички знаем какво се е случило с пеперудата, която се доближила прекалено до газената лампа/. Тези, които твърдят, че стокхолмски синдром има само по хора, забравят, че някой места също имат души!

            Едва направила първа крачка и три призрака вече ме чакаха /разбрали са, явно, че идвам/. Първият позира за снимка на фона на голямата сграда. Съвсем невръстен призрак и съвсем наивен. Въобразил си е явно, че може да постигне всичко и се усмихва възторжено, прикривайки умората, страха и колебанието... Сега седи на същото място и отвръща глава да ме види - да види дали ще се позная...

            Друг призрак притичва и прегръща своя колежка. Призракът закъснява за лекции, не е ял цял ден, защото е бил на работа. Вади от чантата си ябълка, но ръцете му треперят – изпуска я и изпсува. Нищо не върви. Иска да псува и крещи, да проклина живота, който води и който защитава свирепо пред всички останали. Сега призракът взима ябълката от земята и за момент спира. Можех да се закълна, че ме видя, но аз побързах да отместя поглед, от страх да не поиска милостиня.

            Малко по-надолу на улицата, третият призрак седи на пейка с най-добрата си приятелка. И мълчи. Мълчи, защото тя е бременна от мъж, който не обича; защото няма къде да живее; защото е на стотици километри от дома. Мълчи, защото осъзнава, че не може да спаси дори себе си. Мълчи от радост, че не му се е случило на него. И от вина.

            Автобусът минава покрай същата улица, по която съм ходила всеки ден за работа. Всеки ден. Повтарям го няколко пъти. Всеки ден. Още мога да видя сянката си, докато вървя. И знам, че зад ъгъла имаше сватбен бутик, който сега вече е бижутерия; че кафето от магазинчето е хубаво /че дават да си сложиш допълнително захар/; че като тръгнеш по улицата вдясно стигаш до театъра; че наблизо е онова магазинче с хубавите обувки /които струват по две заплати чифта/; че есента по булеварда продават учебници, а лятото – плодове... По тази улица спира и автобусът към последната ми квартира... И по същата се карахме с приятеля ми, докато ме караше към нас. Напред и вдясно, зад строежа, бе първата ми среща с онзи асистент в правния факултет. Нищо не излезе, но пък разходката беше хубава... Понякога се чудя какво се случи с този човек (поне строежът е същият). Веднъж си купих чадър от подлеза (жената беше мила и усмихната, отдавна никой не се бе държал мило с мен), а под моста се чакахме с приятели, за да пътуваме към родния град. Бяхме твърде уморени, за да се радваме и имаше мъгла.

Уж съм избягала оттук, а още мога да видя сянката си по тези улици - сянката по булеварда от песните на Белчев; сянката на паркинга пред квартирата; сянката на кръстовището след парка с картонена чаша, сраснала се с ръката ѝ. Сянка на амбицирана второкурсничка решила да бъде най-доброто; на уморено, 22-годишно момиче, което излиза само да си купи храна и се прибира да учи; на жена, която върви гордо и иска да има всичко...

Осъзнавам, че моята сянка завинаги ще е вградена в стените на този проклет град, а неговата ще пази завет на демоните в душата ми.