Беше ранно сунтринта, още по първи петли. Изгряващото слънце го видя и му се усмихна лъчезарно. Пожела му късмет и приятен път. Тогава той обуваше своите вече доста изтъркани обувки. Човек би се запитал, накъде отива пак? А той, както винаги щеше да отвърне, засмяно, навсякъде. Отвори входната врата, а тя изкърца тихо някак за сбогом. Излезна на пътя и тръгна из пустошта, заобградила студения и идентичен, арогантен град. Самия той си признава, че не знае къде отива, но знае какво търси. А какво ли търсеше? Не, не са пари и богатства, стигащи ти за цял живот. Търсеше нещо душевно, мило и свято, медно като бабината целувка, обвита в топлотата на дома.

     Запъти се на север. Беше си поставил като цел първо да огледа по-отблиско житницата на България. Какво ли не видя там горе на Дунава? Сякаш живота беше спрял за някакъв период от време. Синият небесклон се преприташе с водите на не отихващата се, стара и дълголетна река. Златните полета освежеваха още повече обстановката, правиха я доста по-цветна, с младите дървета покрити с толкова много сладки плодове. Пшеничните класове се полюшваха бавно от новонастъпилият лек ветрец. Дъхът му спря. В детските книжки и в старите истори гледката не беше такава както в реалния живот, напротив в него беше нещо повече!

     Реши да посети и изтокът, без него пътешествието нямаше да е истинско. Пътува дълго, но определено си заслужаваше. Морето беше вълшебно, като в приказка. Вълните тънцуваха по него с различни синьо-зелени нюланси. Морския бриз подухваше лекичко косите на хората около него, така приятно и нежно. Пясъкът заливаще с топлина краката му, чувството бе не обяснимо. Гларусите обикаляха около морето сяхаш се приготвяха за нещо. Водораслите вилнееха из безкрайното море, можеби си мислиха, че то вече е тяхно кралство. Той затвори очи и ги отвори, да това беше истина! Обърна се тихо и тръгна доволен от видяното.

     Сега тръпнеше в очакване да стъпи и на някой висок връх, затова се запъти към Пирин, Родопите и Рила-на юг. Превосът му го остави точно пред едно малко селце. То беше точно като онези, които се описваха в старите песни и истории, китно и щастливо. Навлезе в него, бе доста по-различно отколкото си го представяше. След това тръгна направо напред към Рила. Мина през доста различни места, като малките водопадчета, които крият много тайни и легенди или високите дървета, така различни и пъстри. Накрая стигна до една гора и тръгна по нея. Спря се за миг и погледна на горе. Пристигнал бе. Планиата сякаш нямаше край, привиждаше му се, че стига до синьото небе и пак не спира там. Чу нещо и се огледа наоколо. На едно от дърветата до които беше застанал, забеляза малка птичка, пееща своята сладка песен. Тогава изпита някакво чувство, но какво ли? Чувството го завземаше още повече, вече осещаше и пеперудите, около него. Доста е приято да гледаш как природата върши нещо за нея обикновено, но за теб уникално!

     След като се наслади на момента побегна на някъде, този път беше решен да усети това чувство отново и то до най-ароматното място на земята-Карлово и Казънлък и техните така червени полета. Червени и то не само, но и розови, жълти, бели както и красиви и ухаещи на родното и милото... Най-накрая достигна целта си. Реши да посети някое от многото малки, китни селца за които бе чувал истории, ли истории. Там където хората бяха истински, там където живота се живееше спокойно и безгрижно. Влезна в едно такова. Беше доста учуден, то беше много изостанало от времето, но с добро. Къщите бяха малки, но удивителни с дървените си вратички и червените си керимидени покриви. Това е нещо, което не се вижда навсякъде, така наричаните старинно-запазени села и малки градове. След, като се разходи навякъде и видя, което търсеше там, реши че е време да посети и това за, което беше дошъл, затова побегна отново. След време започна, леко по-леко да усеща неспираш наситен аромат. Продължи още малко направо и стигна своята дестинация. Пред очите му се разкриха, няколо полета със стотици хиляди рози. Така червени, така ароматни, така прелестни! Носът му пируваше, очите му също. Слънцето ги осветляваше така нежно, бяха като златни в пламтящото му сърце. Времето, което беше отделил, определено си струваше. Успокой се след придошлилите му емоции, завъртя се на пети и тръгна пак на някъде, пеещ си някаква стара българска, народна песен.

     Докато отново пътуваше на някъде се зачуди и реши да направи финала на своето преживяване незабравим дори и да иска. Запъти се към най-дългата планина в България, мислеше си именно за Стара Планина. След малко пристигна и пак започна да тича, вълдушебено. Пристигна пред бащината планина и я загледа. Тя беше толкова дълга, че чак нямаше край. Толкова величествена и не повторима! Започна бавно и внимателно да се качва по нея. За цел бе си поставил да стигне до един не толкова висок връх, но спиращ дъха. Качи се до него и се настани удобно на един голям камък. Обърна се и видя спиращата дъха гледка, от там можеха да се видят всички малки рекички и гори както и тук там някое сгушено в шубрака селце. Той просто не можа да повярва на очите си и на случващото се около него. Тази гледка не може да се опише с думи и да искаш, просто не можеш. За него тази мъдра планина не беше просто природа и високи върхове, или дом ма много животни, напротив, беше нещо много повече. Нещо, което караше сърцето му да препуска бързо, нещо което го караше да остви настрани своите проблеми и премеждия и да се отдаде на истинския живот.

     Това беше, края се виждаше ясно. Нашият пътешественик нямаше търпение да тръгне пак на някое, невориятно приключение и да усето отново, онова чувство спиращо дъха и да види отново пеперудите около него. Не можеше да дочака онова магическо чувство, обземащо тялото му. И както бяхме почнали тази дълга история, стигнахме до един край, но и ново начало, защото природата е началото на живота. Нейния цикъл те кара да замълиш и да се огледаш наоколо, останал без думи. А посланието, дало ни пътешественика е, че още от началото, човек понякога не знае на къде ходи, но знае какво търси.