1.Лора

Лора погледна в огледалото и хареса новия си образ:"О, да!"

Сякаш гледаше друг човек. Беше променила не само цвета на косите си, но и дължината, и прическата. С малко грим и нов костюм, отсреща някак сериозно-тъжно я гледаше непозната, не много млада, но все още хубава, делова жена.

Казват, че за да постигнеш успех в живота и да бъдеш щастлив, трябва първо да изглеждаш като преуспяващ и щастлив човек. Сети се за почти незабележимо-изкуствените, тренирани усмивки на политиците и се насили да се усмихне, но не можа. Опита се да си спомни нещо весело, но какво ли? Погледът й се замъгли от напиращите сълзи.

През последната година, в разстояние от три месеца, погреба първо баща си, а после и сестра си. Вече си нямаше никого. Почти 30 годишна, тя нямаше собствено семейство. Отдадена на грижите за болния си баща и работата, Лора не можа да срещне мъжа на мечтите си и сега се чудеше как да продължи живота си.

Всъщност, вече не се чудеше. Беше решила: нов образ, нов живот! Случайно беше попаднала на последното издание на книгата "Сексът и неомъжената жена". Носеше си я в чантата като джобен календар и я възприемаше като наръчник за действие. Основната теза, че жената може да бъде щастлива и без да е омъжена, особено й харесваше.

Отново се погледна в огледалото. Беше свободна. Можеше да отиде където си поиска, дори и в чужбина, както и да прави каквото си поиска. Имаше един месец отпуск и беше свободна! Най-после се усмихна!

Само че усмивката й бързо залезе. Имаше нещо, което загрозяваше картината насреща й и това беше един счупен зъб. С тази щърбава усмивка приличаше на бабичка! Трябва да отиде на зъболекар, а толкова я беше страх! През живота си само веднъж беше ходила – на 24 години, когато й поникнаха мъдреците и веднага се развалиха: два пломбираха и два извадиха. Цяло мъчение! За да станеш зъболекар, трябва да си и малко садист. Казват, че всяка упойка съкращава живота на човека поне с две години. Да можеше да се извадят не от крайния срок, а от настоящата възраст, сега щеше отново да е на 24, с неизсъхнало мастило на дипломата в джоба и всички пътища отворени пред нея.

Почти както сега. Но един от тях трябваше да извърви преди всички – този до областния град, при зъболекар. Градчето, в което живееше, поначало беше малко, може да се каже – от селски тип. Напоследък, заради "миграцията", бяха останали съвсем малко жители. Само че птиците отлитаха на юг, а хората – на запад.

Поразпита тук – там и след два дни имаше записан час не при най-добрия, а при друг, също способен и известен зъболекар – д-р Марко Златев. Навярно като някой "Крали Марко" вадеше зъбите на пациентите си. Дали ръцете му бяха "златни", или с тях по-успешно вадеше златото от кесиите им? Скоро щеше да научи.

*      *      *

В чакалнята имаше шумна група ученици, които едва успяваше да изтърпи: уж си приказваха и се закачаха, пък се псуваха като хамали. Даже и момичетата се псуваха! Ама че възпитание! Накъде е тръгнал светът?!

Записаният час отдавна отмина. Добре, че повечето от момчетата бяха "придружители", а не пациенти. Докато дойде нейният ред, работното време свърши. Реши да нахалства и почука. Без да дочака отговор отвори вратата и надникна, но видя само сестрата, която се обличаше да си върви.

- Извинете, имах записан час...

- Съжалявам, вече си тръгваме. За първи път ли идвате? Не съм Ви виждала преди. Обадете се да ви запишем за друг ден, когато има свободни часове...

- Не може ли сега?

- Петрова, свободна си. Аз ще запиша час на пациентката – каза д-р Златев, излизайки от съседната стая.

Дълбокият, леко напевен глас стресна Лора. Не беше видяла, че докторът е още тук.

- Седнете на стола и си отворете устата!

Седна, но не успя да го разгледа добре, тъй като той насочи една лампа право в лицето й. Дали изглежда поне наполовина толкова приятен, колкото беше гласът му? Няма значение, важното е да й оправи зъба.

- Е, къде Ви боли?

- Никъде.

- Тогава защо сте тук? Не ми казвайте – сетих се! За Вас ми се обадиха вчера, нали?

- Не, едва ли!

"Дали пък Ани, която ми го препоръча, не се е обаждала?"

"Когато каза, че има палава позната, която ми е много навита и готова на всичко, Пешо не ми спомена, че е и хубава! Много хитро ме изненада, като се представи за пациентка! Но аз ще я изненадам повече и директно ще атакувам!"

 Чу я да казва:

- Извинете, д-р Златев, не искам да Ви отнемам от свободното време! Защо не ми определите друг час?

- Например за вечеря?

- Моля? – Лора се изправи и се озова на сантиметри от него. Той бе доста по-висок от нея и тя трябваше да вдигне глава, за да го разгледа. Беше доста над нейната възраст, около десет години по-стар и вече започнал да оплешивява. Проредялата коса на челото и мустаците му придаваха мъжествен вид. А очите му играеха, като на хлапак!

"Леле, каква артистка! И какви сочни устни! Защо не прекратя този цирк?! Можем да го направим и тук, в кабинета. Няма никой – сестрата си отиде, а чистачката минава само сутрин!"

Заблуден, докторът я прегърна и започна да я целува. Усети как "пациентката" първоначално се отдръпна, като че ли се чудеше дали да го отблъсне. "Значи, обича игричките!"

Лора не очакваше такова поведение и докато се съвземе от изненадата осъзна, че всъщност целувката й харесва. Отдавна беше забравила това усещане. Престана да се дърпа и отговори на целувката, неочаквано и за самата нея.

"Така вече е по-добре - помисли Златев. – Значи не съм сгрешил!" Без да откъсва устни, внимателно я върна обратно на зъболекарския стол. Наведен над нея, смело бръкна под полата й, желаейки да получи нещо повече от една целувка тази вечер.

Но получи такъв шамар, че чак ушите му зазвъняха!

- Какво... си... позволявате!?! – изрече Лора на пресекулки.

- Свалям... зъбната Ви картина!

- С език? Така ли правите с всичките си пациентки?

- Само ако са млади и хубави, имат идеално здрави зъби и явно търсят нещо повече от мен като зъболекар!

- Докторе, сложете си очила на очите или камера на езика! Имам счупен горен ляв кучешки зъб и дойдох да го направите, да му сложите коронка! Ако не можете да го оправите, направо си кажете, вместо да се опитвате да оправите мен! Нямам нужда от Вашите ласки!

"Каква лъжа!" – помислиха едновременно и двамата.

- Извинете, предупредиха ме за едно друго посещение и явно съм се заблудил! Ако можете да ми простите, ще Ви чакам утре в 11 часа. Как Ви беше името?

- Лора. Лора Христова. Възмущавах се от учениците, които се натискаха и говореха глупости в чакалнята, но Вие сте ги задминали. Какво става? Аз ли не съм в крак с времето или светът се е побъркал?!

- От пролетта е. До утре!

*      *      *

Лора дълго се колеба. Още от сутринта я терзаеше мисълта дали да посети отново д-р Златев. Призори сънува еротични сънища, от спомена за които цял ден не можеше да се отърси. Да не беше в отпуск, щеше да има с какво да се разсее... Заради забавянето в зъболекарския кабинет снощи изпусна последните автобуси и остана да спи при Ани. На сутринта тя отиде рано на работа, а Лора дълго се излежава, не знаейки какво да прави. Накрая се реши. Оправи сутрешния си тоалет, закуси, а после още веднъж изми зъбите си и се отправи към Клиниката.

Пролетта му била виновна! Каква ти пролет в края на юни! Беше чувала за "пролетна умора", но не и за "пролетна активност". Неочакваната целувка хем ласкаеше самолюбието й -  за да предизвика такава реакция от един мъж явно е все още красива и желана, хем понижаваше самочувствието й – за да предизвика такава реакция дали не изглеждаше прекалено секси, направо "лесна" в новия си образ? Само преди няколко дни беше толкова доволна пред огледалото, а сега...

Сега трябваше да си оправи зъба и да отиде на мечтаната почивка. Не беше ходила на море от студентските си години. Поддържаше връзка с една състудентка – Данчето, която я беше поканила на гости и нямаше търпение да замине.

Когато влезе в кабинета, д-р Златев се държа съвсем прилично, сякаш нищо не се беше случило предната вечер. Попълни й здравната книжка и й взе мярка – зъбен отпечатък с някакво зелено вещество, подобно на бързо втвърдяващ се пластелин. После й се усмихна за първи път, откакто беше дошла.

- Обикновено, когато изпращам пациентите си, им казвам да не се хранят поне половин час. При Вас не е необходимо, така че какво ще кажете да Ви поканя на обяд, за извинение и обяснение на случилото се?

- Не, благодаря! Нали вече се извинихте – с пролетта?

- Моля Ви! Съвсем неофициално, може да си вземем по един бургер или пица, или нещо друго в заведението отсреща и да поговорим. Няма да Ви отнема много време. Пък и нали някъде трябва да обядвате? Защо не с мен!?

- Вегетарианка съм, не човекоядка, така че няма да стане!

- Може би не се изразих правилно, но там все ще се намери и храна за вегетарианци. Не ми отказвайте!

- Добре, добре. Да вървим!

*      *      *

Казват, че когато се яде, не се говори. Всъщност, те повече говориха, отколкото ядоха. Говориха много, за разни неща. Изясниха недоразумението и дълго се смяха. Смяха се на какво ли още не. Накрая се разделиха като приятели и си стиснаха ръцете за довиждане. Нищо повече.

Тя се прибра у дома, стегна си багажа, обади се по телефона да я чакат и три дена по-късно се качи на влака и замина. Сама. Но изпълнена с надежда, че има своя шанс. Че най-после ще дочака пристигането на своя принц, ако не на бял кон, то на кораб с алени платна. И след като той не идва, сама може да го потърси. Всичко на този свят се променя и тя – също!

Варна, морето, сините вълни

Нощният експрес беше почти празен. Пътуването й щеше да продължи повече от шест часа и тя съжаляваше, че си спести парите за спален вагон за сметка на удобството. В купето до прозореца седяха един старец и 25 – 30 годишен мъж, явно спортист. Лора не обичаше влаковете. Ставаше й лошо от тракането и люлеенето. За да мине по-бързо времето, реши да поспи. Но спи ли се седнал? Вдигна крака на седалката, но не към спътника си, а към вратата, защото реши, че така е по-благоприлично. Човекът предложи да се премести от другата страна до стареца, но тя го увери, че не е необходимо, че мястото и така е достатъчно. Подложи дамската си чанта под главата и се унесе.

...Сънуваше кошмар. Плюшеното й мече беше дървено. Тя го държеше в ръце и искаше да го притисне до гърдите си, но не можеше да го помръдне. Защото тя също беше от дърво. Само косите й се движеха, като на Горгона. Не, нещо лазеше в тях! Въшки? Не, нещо по-голямо! Паяци или бръмбари!?!

Ужасена отвори очи. Не смееше да мръдне. Не можеше да мръдне! Гърбът й се беше схванал, краката изтръпнали, а в косите й наистина нещо шаваше. Завъртя глава и се огледа: лежеше на седалката в купето, прегърнала с две ръце нечие коляно, а главата й лежеше в скута му. Вдигна очи и погледна нагоре.

- Събудих ли те? Извинявай, косите ти са толкова меки! Пък и трябва да ставам. Съмна се и вече пристигаме.

"Той защо ми говори на "ти"? Сигурно си е помислил, че му се свалям!" Лора стана и от рязкото изправяне й причерня, залитна и се подпря на гърдите му. Беше неин ред да се извинява.

"Има основание да си мисли какво ли не, след като цяла нощ съм го ползвала за възглавница и съм прегръщала краката му! Къде ми е бил умът? Имам бръмбари не в косата, а в главата си!" Вместо това каза:

- Простете ми несръчността, от ниското кръвно е! Понякога се шегувам, че имам най-доброто заболяване, защото се лекува с кафе, вино и шоколад, но всъщност е доста неприятно, а в някои ситуации дори опасно. Моля да ме извините и за нощес – не зная как съм се озовала върху... в такова неудобно положение!

- Няма нищо! Дори ми беше приятно да галя косите ти! На почивка ли си тръгнала?

"Пак ми говори на "ти"! Нали му се извиних?! Явно толкова му е възпитанието. Жалко, изглеждаше симпатичен!"

- Не, по работа и малко на гости. След няколко дена се прибирам обратно.

Той написа някакъв номер върху билета си и й го подаде:

- Обади ми се, ако ти остане време и нямаш какво да правиш! Ще те почерпя с шоколад и кафе, а може и вино!

- Благодаря! – каза Лора, но си помисли: "Как ли пък не!"

Влакът вече спираше и тя отвори прозореца и се загледа в редките посрещачи с надеждата да види приятелката си. Ето я! Лора се наведе навън и размаха ръка.

- Дани! Здравей!

- Здрасти! – викна той, като застана плътно до нея.

- Познавате ли се?

- С кого?

- С Данчето!

- Познавам повечето хубави момичета в града, а останалите познават мен!

- Доста добро самочувствие, не може да Ви се отрече!

- Какво да правя? Аз ги харесвам и те ме харесват!

- Наистина?

- Отговори си сама на въпроса: ако беше седнала от другата страна, щеше ли да се гушкаш в краката на стареца?

- Не мога да седя с гръб към посоката на движение – става ми лошо! Единствено и само за това седнах до теб! – ядосана от правотата на твърдението му, тя неусетно също премина на "ти".

- Лора, хайде, чакам те! – Дани чукаше отвън на прозореца.

- Лора? Хубаво име! Ако искаш да доизясним спора си, обади ми се! Аз се казвам Ангел, но приятелите ми казват Ачи.

"Ангел или дявол, нямам намерение да ти се обаждам!"

*      *      *

На другата вечер Дани и Лора се разхождаха из Морската градина. Припомняха си разни случки от студентския живот, когато Лора се сети:

- Знаеш ли от кого получих картичка за Нова година?

- ???

- От Тони. Спомни си, Антон от Икономическия институт!

- А, г-н Петрушев! Той сега е важна клечка – директор на  завод! Има преуспяващ бизнес, а в днешното време на безработица това никак не е малко! И как се е сетил за теб?

- Е, нали навремето бяхме гаджета, пък той се развел с втората си жена и решил да ме потърси. Видял адреса ми в абсолвентския албум...

- Вие защо тогава не се оженихте? Той ли не ти предложи или ти не се съгласи?

- Ама ти наистина си забравила! Тогава нали ходех и с Ванчо футболиста, от Физическия факултет на МЕИ-то. Някаква гъска му казала, че ме видяла с Тони да се целуваме и на другия ден Ваньо му размазал физиономията. Оттогава започна да ме избягва – излезе голям страхливец! Не ми трябва мъж, който сам себе си не може да защити, камо ли мен! Скарахме се и с Иван – не ми трябва и мъж, който разрешава проблемите си с юмруци! В живота човек не трябва да разчита само на мускули, нужен е и акъл!

- Като спомена за мускули, знаеш ли с кого пътуваше в купето? С Ачи – бичето!

- С Ачи... какво? С "б" или с "п"?

- Няма значение, все е вярно!

- Нямаше вид на обратен!

- Ачи – хомо? Това е най-голямата обида! Знаеш ли, че той е най-богатият и най-популярният мъж в града?

- Като е толкова богат, защо пътува с влак?

- Някаква врачка му казала, че ще загине при автомобилна катастрофа. Затова никога не се вози с кола или такси, а само с градския транспорт. Освен това, предпочита влакове пред самолети, защото му предсказала още, че ще изживее бурна авантюра или дори може да се ожени за жена, с която ще се запознае във влак или на ж.п.гара. Преди три години не се върна след някакво състезание по ватербол във Швеция. Миналото лято си дойде страшно богат. Някаква шведка го възнаградила достойно за услугите му!

- Че какво достойнство има у един жиголо?

- Не си права! Не прави секс за пари. Жените сами го търсят! Вложи парите си във верига морски хотели и сега е един от най-богатите мъже по Черноморието. Носи му се славата на Казанова. Казват, че всяка жена, която е спала с него, умира от желание да го направи отново! Ако бяхте сами в купето, можеше да си поредната жертва!

- Ние бяхме сами в купето! И може да се каже, че спах с него и нямам никакво желание да се повтори. Може да сменя цигарите си всеки ден, но не и жените!

- Той не пуши, нали е бил спортист!

- Не е мой тип!  Дори ми даде телефона си, но няма да му се обадя!

- Какво?!? Разкажи ми, моля те!

И Лора й разказа.

- Ако ти не го потърсиш, бъди сигурна, че той ще те намери! Никога не оставя недовършена работа!

*      *      *

Въпреки, че времето беше слънчево – горещо и задушно, температурата на водата си оставаше ниска. Пък и Лора не обичаше да се къпе в морето. Според нея беше много нехигиенично, мразеше водораслите и ненавиждаше медузите. Но морският въздух сутрин определено й липсваше!

Затова вместо на плаж, отиде в института да вземе уверение за времето, през което е била студентка. Беше прочела решение на НОИ, че годините на следването се признават за трудов стаж, ако си внесеш осигуровките. Не че имаше много спестени пари, но е добре да си далновиден, защото не знаеш утре какво те чака. Изгуби целия предобед за справки в архива и стоене пред гишетата. Гледаше веселите, забързани по коридорите момичета и момчета и си мислеше защо не може да се върне онова време!

По коридора тичаше дългокрако момиче.

- Доцент Стоянов!

В отговор чу познат глас и се обърна. Георги? Георги с очила?? Доцент??? Гошето, който с подсказване и преписване едва връзваше тройките, станал доцент!?! Да-а-а, това значи да имаш вуйчо владика!!! А тя какво направи с отличния си успех? Вярно, че я уважаваха като най-добрия компютърен специалист в общината, но това значеше само повече работа, не и по-голяма заплата! Ако продължаваше с това темпо, скоро и тя щеше да сложи очила.

Най-после документите й бяха готови! Погледна часовника си – наближаваше 12 часа. Снощи се беше уговорила  да се видят с Антон Петрушев за обяд и трябваше да побърза.

В ресторанта влезе с 15 минути закъснение. По-скоро можеше да се нарече механа, защото беше направен в подземния етаж на сградата. За разлика от повечето жени, Лора не обичаше да закъснява за среща. В първия момент, поради резкия преход светло – тъмно, тя не можа да познае Антон и безпомощно се огледа. Видя някой да й маха с ръка и тръгна натам. Очите й започнаха да свикват с осветлението и тя успя да го разгледа: малко напълнял, но иначе все същия Тони - малкият й флирт от студентството, който не можа да прерасне в нещо по-сериозно, поради нелепо стечение на обстоятелствата. Гледаше го, приближавайки се и се чудеше какво ли му беше харесала на времето? Тъкмо стигна до него и се поздравиха, когато чу глас зад гърба си:

- Лора! Не очаквах да те срещна толкова скоро! Как си? Здравейте, Петрушев!

- Благодаря, добре! А сега съм заета, така че – довиждане!

- О, аз също се радвам да те видя, така че защо не дойдеш довечера на откриването на новата ми дискотека?

- Току що казах – заета съм. И за вечерта имам други планове!

- Петрушев, и ти си поканен! Какво шоу съм организирал, просто не е за изпускане! Елате и двамата, няма да съжалявате!

И като им подаде две покани, натрапникът си отиде.

- Познавате ли се? – запита я Антон и в гласа му се прокрадна  лека нотка на неодобрение.

- Тъкмо щях да те попитам същото.

- Срещали сме се, а и членуваме в една партия.

- Пътувахме насам заедно във влака. Само това.

- И нищо повече?

- А ти какво очакваш?

- Аз – нищо! Но той изглежда има някакви очаквания! Ще използваш ли поканата? На тези дискотеки ходят предимно ученички и студенти. Не се чувствам комфортно в такава среда, не е за мен. Ако искаш, намери си някой друг за втората покана и иди. Така ще се разберете кой какво мисли и какво очаква!

- Защо ли не се учудвам на реакцията ти?! Историята се повтаря – видя един мъж, който те превъзхожда физически и който дори не познавам, но той явно ме харесва и си готов да се оттеглиш от полесражението!

- Именно, не искам да се стига до сражение!

- И защо реши, че може да се скарате за мен? Аз даже не го харесвам, не ми е симпатичен, не знам какво още да ти кажа!

- Няма жена, която да не го харесва! Или която той да хареса и да не се е поддала на чара му! Стар съм вече за такива игрички.

 - Малодушен страхливец! Какво ли съм харесвала някога в теб?! Върви и се скрий в черупката си, костенурка такава! Защо изобщо ме потърси? Да не мислеше, че за пет години съм толкова остаряла и погрозняла, че никой освен теб няма да ме харесва?! Затова ли си се развеждал толкова пъти – от страх и от ревност! Повече не ми се обаждай, не искам да се срещаме по никакъв повод. Сбогом!

*      *      *

В уречената вечер Лора и Дани отидоха заедно на дискотека. Откриването беше обявено за 21 часа, но те нарочно тръгнаха след 23 с надеждата, че сред навалицата ще останат незабелязани.

Новата дискотека наистина беше... върхът! Всичко в нея беше направено супер професионално. Обзавеждането беше боядисано в меки, пастелни тонове и мебелите бяха тапицирани и много удобни, а не метални и пластмасови, както бе модерно напоследък. На подходящи места имаше поставени метални орнаменти и скулптури, които отразяваха многоцветните светлини по неповторим начин. Освен обичайните екстри, имаше също и няколко танцови площадки на различни нива и звукоизолирани сепарета за дискретни компании и влюбени двойки.

 Купонът беше в разгара си и те се смесиха с тълпата на дансинга. Беше поканен известен DJ от Испания, който миксираше хаус-музика с латино-ритми, фънки, хип-хоп, брейк, ду-би (дръм енд бейс). Танцуваха, танцуваха и танцуваха, като в някой диско-маратон, докато съвсем не им останаха сили и седнаха на бара да си поемат дъх и да поръчат по едно питие. Мина полунощ и дисководещият беше сменен с друг, който явно харесваше по-тежката музика, но от време на време пускаше и по нещо "класическо", например някоя балада на Металика.

Ангелов най-после ги откри. Лора отклони поканата му и той танцува няколко пъти с Дани. По-късно тя танцува с някакъв непознат, който опипваше голия й гръб с потна ръка и това я отврати. Омръзна й. Гледаше Дани и Ангел как танцуват плътно притиснати и той й говори нещо. Чудеше се как ли си разбират думите при тези децибели и си мислеше, че този "мачо" хич не си губи времето: като разбра, че няма никакъв шанс с нея, веднага прехвърли усилията си на приятелката й. А те водеха приблизително следния разговор:

- Имаш много хубави устни!

- Какво? Харесваш блузката ми ли?

- Да, да! Но съм сигурен, че под нея има още по-хубави неща!

- Какво каза?

- Ако не си чула, защо се изчерви?

- Как можеш да твърдиш, че съм се изчервила при това многоцветно осветление?!

- Имам набито око.

- Ако не престанеш да ме опипваш, ще имаш и други набити части от тялото!

И т.н...

 Не й завиждаше - беше уморена, изтощена и искаше само да се изкъпе и да спи. Затова повика Данчето между два танца и я помоли да си вървят. Тя, от своя страна, поиска да останат още малко и й предложи да си извика такси и да се прибере сама.

Лора така и направи.

Дани реши да излезе навън да подиша чист въздух – от силната музика и цигарения дим я беше заболяла главата, не от изпитите питиета!

- Ще излезеш ли с мен?- попита го тя.

- Искаш да излизам с теб ли?

- А ти искаш ли?

Вече навън кръстосаха не само въпроси, но и погледи – също толкова двусмислени.

- Знаеш ли, че си много красива?

- Това сигурно го казваш на първата среща на всяка жена...

- Тази не е първата ни среща! Помниш ли, че Лора ни запозна преди няколко дни на гарата?

- Не, не сме се запознавали!

- Как така, аз ти казах "здравей"?!

- Предполагам, че поздравяваш всяко хубаво момиче!

- Поне си призна, че си хубава!

- Това престъпление ли е? Виж, по-добре да спрем до тук! Още не сме почнали да излизаме заедно, дори не сме се целунали и вече се караме...

- Права си! Веднага ще поправя грешката си!

И той я целуна. Дълга, първо нежна, а после страстна, томителна целувка...

В това време на паркинга пристигна такси. Дани видя, как Лора излиза от дискотеката и влиза в него. Затича се към нея:

- Лора, чакай!

Вече влизаше в таксито, когато Ангел я настигна:

- Защо така побягна? Прибираш ли се? Кога ще те видя пак? Дай ми поне телефона си, аз ще ти се обадя да се уговорим. Нямаш нищо за писане? И аз нямам. Защо не дойдете утре вечер пак на дискотека? Тогава ще имаме повече време да поговорим... Извинявай, ако съм бил прекалено напорист! Обещавам, че утре ще се държа съвсем прилично!

- Тогава защо да идвам?

- Наистина ли каза това, което чух? Дани, почакай!

Таксито потегли.

- Защо промени решението си? – попита Лора.

- Уплаших се!

- От какво?

- Страхувам се, че срещнах мъжа на мечтите си: красив, богат и умен!

- А според мен е лъжлив, надут и самовлюбен!

- Не си права, Лора! Не го познаваш!

- А ти кога успя толкова да го опознаеш, та чак да се влюбиш?

- Той ме целуна, видя ли?

- Не. И какво от това?

- Сякаш ме удари ток! Изведнъж осъзнах, че това е ТОЙ!

- Това в любовните романчета ли го прочете?

- Не, наистина беше разтърсващо! Не мога да ти го опиша. Когато се влюбиш и ти , тогава ще ме разбереш!

Прибраха се сърдити.

- ...Какво каза?

- Че си все същата флиртаджийка! Първо зъболекаря, после Антон и Ангел... Сега кой е наред?

- И това ми било приятелка! Затова ли ти доверявам личния си живот, за да ме обиждаш? Обясних ти, че онова със Златев беше грешка! Не бих се забъркала с по-възрастен мъж – трета възраст.

- "Трета възраст" не е ли вестник за пенсионери? Не ми каза, че докторът е пред пенсия!

- И не е! Условно разделям човешкия живот на четири възрасти: детство, младост, зрялост и старост. Ние сме втора, а той – трета възраст. Искам някой, с не повече от три до пет години разлика, като Антон, например. Само че той отдавна не ме вълнува. А Ангел можеш да запазиш за себе си, дори физически не ме привлича!

 Малко по-късно си легнаха, без да си проговорят повече.

Утрото е по-мъдро от вечерта – на сутринта дори се смяха, че са се скарали по толкова незначителен повод: заради един мъж – човек от противния пол, който всъщност не винаги е противен!

Изменения или измени

Отпуската бързо свърши: трите седмици се изнизаха като три дена. Беше време Лора да се прибира в къщи и да се върне на работа.

Дани, която работеше във фирма за маркетингови проучвания, имаше млад и амбициозен шеф. Той не чакаше клиентите да го потърсят. Следеше внимателно пресата и телевизионните новини и сам организираше различни проучвания, а после намираше подходящите клиенти за тях. Обеща й работа, първоначално като обикновен анкетьор, а после и участие в компютърната обработка и анализ на събраната информация. Впоследствие и заплатата й щеше да бъде значително по-висока. Имаше обаче един проблем: работата като анкетьор беше свързана с постоянно движение и много контакти, а общуването с хората не бе от силните й страни.

Необходимо беше още и да подаде предизвестие за напускане. Щеше да го направи, защото искаше да промени живота си.

Обратното пътуване мина без произшествия.

Прибра се у дома и големият апартамент й се видя толкова празен... Някога имаха къща близо до идеалния център на града. Мястото беше прекалено хубаво за обикновени хора като тях. Отчуждиха го и на него построиха малка четириетажна кооперация. Първият етаж остана за тях, на втория и третия се настани тогавашният кмет на града със сина си, а на четвъртия – друг местен големец със семейството си. На всеки етаж имаше по два апартамента – тристаен и двустаен. Тя живееше с баща си в по-големия апартамент, а другия даваха под наем на ученици. Той беше предназначен за сестра й, но тя работеше като стюардеса и рядко се прибираше в къщи. Докато преди два месеца не се завърна от Турция – казаха, че е загинала при земетресе-нията: призори хотелът се срутил и затрупал всички мирно спящи и нищо не подозиращи хора, в т.ч. и малката й сестричка. Тялото така и не го намериха.

За Лора беше мъчително да остава вечер сама със спомените за своите близки. Затова се потопи в работа, прибираше се късно, капнала от умора, колкото да преспи.

Беше подала едномесечно предизвестие за напускане и зам.кметът Валери Павлов – отскоро назначен млад мъж, явно си мислеше, че за един месец тя би могла да свърши работата на отдела за половин година напред. Минаваше покрай бюрото й през час – час и половина и ако я забележеше да бездейства, веднага й донасяше друга работа. Накрая, като не остана друго, пък и защото бяха пуснали секретарките в отпуск, започна да й донася изходящата поща, разни отчети и прочие за набор и разпечатка на принтера.

Прекаленото му внимание започваше да я дразни. Донесе й, например, някой дебел "спешен" отчет и след половин час я кани да слязат до кафето да си почине, да не си преуморява очите на компютъра. Тя, естествено, му отказва: нали работата е спешна, а той й носи кафето на бюрото и я отплесва със приказки.

Започна да подозира, че може би той е тайният й обожател. Пред Кметството имаше алея с розови храсти и всяка сутрин Лора намираше на бюрото си по една свежа, току що разцъфнала роза. Жестът говореше за романтичност и постоянство, на които малко съвременни мъже бяха способни, но така също и за скъперничество или бедност – все пак цветята не бяха купени.

Когато й донесе отчетния доклад за общинската сесия, стоя няколко вечери с нея да й диктува, уж да й помага да свърши по-бързо, за да има време за корекции по доклада преди сесията. Павлов живееше в селска къща на 12 км от града и всеки ден пътуваше с колата си за работа. На втората вечер Лора го попита:

- Валери, ти нямаш ли семейство,  не ти ли се сърдят у дома да закъсняваш всяка вечер? Разбрах, че пътуваш, така че се прибирай! Мога и сама.

- Защо, ти нямаш ли семейство?

Въпросът му я завари неподготвена и тя се разплака.

- Какво толкова казах!? Извинявай, не исках да те разстроя! Какво се е случило? Да не си се развела наскоро? Или си изгубила свой близък?

Валери искаше да я прегърне, да я утеши, но не посмя.

- Не... да... Няма нищо!- Лора избърса сълзите си.- Простено ти е да не знаеш, все пак си нов тук! Наистина си нямам никого! Никой не ме чака у дома. Родителите ми починаха, а сестра ми обявиха за загинала при земетресението в Турция, но тялото така и не откриха.

- Затова ли не ти се прибира и работиш до късно?

- Работя, защото ти ме товариш непрекъснато с работа!

- Извинявай, не намирах друг начин да бъда близо до теб!

- Необходимо ли е?

- Не разбираш ли? Влюбен съм в теб! Красотата ти, обаянието, трудолюбието и скромността ти ме впечатлиха още първия ден! Как да ти изкажа чувствата си, като до вчера не сме  оставали и две минути насаме?! Ти дори и до кафенето не искаш да дойдеш с мен!

- От теб ли са розите?

- Да! И рози ли не харесваш?

- Защо "и рози"? Какво друго?

- Мен!

- Защо мислиш, че не те харесвам?

- Защото, като изключим работата, каквото и да ти кажа, всичко правиш на опаки!

- Не е вярно!

Неусетно, спорейки, двамата се бяха приближили един към друг и Лора изстреля последните думи право в лицето му. Когато думите не достигат, момчетата разрешават споровете помежду си с юмруци. Но как да постъпи, спорейки с жена? Физическият контакт беше неизбежен и в същото време толкова желан! И Валери разреши проблема, като просто я целуна и така прекрати словесната битка.

Странно, как една целувка може да промени целия живот на човека!

*      *      *

До изтичане на предизвестието на Лора й оставаше една седмица, а на нея вече не й се напускаше. Но нямаше как да се откаже – дори й бяха намерили заместник!

 Вечерта се обади на Дани да провери за обещаната работа, но се оказа, че шефът й е заминал на тримесечна специализация в Англия и няма кой да я назначи. На всичкото отгоре, Дани се преместила в апартамента на Ангел и щели да се женят веднага след Нова година. Така се разприказваха, че картата й свърши и Лора не успя да я убеди да не прибързва с такава сериозна стъпка.

Докато приятелката й се носеше на розови крила, Лора затъваше все повече в блатото на недообмислените си постъпки. Септември чукаше на вратата, а тя щеше да остане не само без работа, но и без жилище, тъй като беше подписала предварителен договор за продажба на апартаментите. С парите мислеше да купи къща край морето и да пътува със стария Москвич на баща си до новата работа, която така и не получи.

Отношенията й с Валери бяха обтегнати и променливи като времето. Точно когато по всичко личи, че денят ще бъде безоблачен и слънчев, се случва нещо дребно и уж незначително, което разваля атмосферата. Отказа се от един мъж страхлив, за да попадне на друг – ревнив: как само била погледнала този, защо се усмихнала на онзи, какво й е казал трети и да не си пие с колеги кафето. Ситуацията започваше да става неконтролируема. Дали ако спи с него страховете му ще се уталожат, или ще развие още по-силно собственическо чувство? Не, по-добре да не избързва!

Дали е болест ревността и как се лекува? Лора реши да се консултира с лекар, най-добре психолог.

Сети се за Петя и Иван – нейни съученици, които се ожениха веднага след завършване на гимназията. Те имаха същия проблем, само че ревнивката бе Петя. Отначало Иван се шегуваше с нейните обвинения – казваше, че дори да е вярно, не е сапун да се изтърка, че има широко сърце, което може да побере цял баскетболен отбор и т.н. Разбра, че кризата се задълбочила, когато Петя я обвини, че флиртува със съпруга й и прекъсна контактите с тях. След година и повече Петя я потърси и й се извини. Каза, че са посещавали Семейна консултация и нещата са се оправили. Но миналото не можеше да се върне – бяха се отчуждили, нямаше го вече училищното приятелство и доверие.

Но как да заведе Валери в Семейната консултация, като не беше й предложил, дори не бяха говорили на тема "брак и семейство".

Междувременно Лора си бе намерила нова работа. От Трудовата борса й бяха предложили учителско място по Информатика и информационни технологии в гимназията и тя прие, въпреки, че нямаше педагогическа квалификация. Записа се на такъв курс и щеше едновременно да учи и да преподава. Надяваше се да се справи, предвид естеството на преподавания материал: компютрите и умението за работа с тях предопределяха пълноценното участие в бъдещото информационно общество. Но доколко учениците осъзнаваха този факт и щеше ли да съумее тя да им предаде знанията си на разбираем за тях език? Дали ги интересуваха и други неща, освен компютърните игри?

Интересуваха ги, разбира се! Имаше още пресни спомени от зъболекарската чакалня за цветистите им разговори за секс, купони, пари, дрога и секс!

Последното определено й липсваше! Колко малко му трябва понякога на човек, за да се чувства добре – малко обич, малко топлина, усмивка и приятелска ръка! Когато Валери я целуваше вечер преди да се разделят, коленете й омекваха и Лора понякога си представяше... разни неща, но така и не се реши да го покани в апартамента си.

Беше се преместила в малкия апартамент, а големия обяви за продажба чрез една брокерска къща. По съвета на адвокат Лора беше обявила предварителния договор за продажба на двата апартамента за нищожен, тъй като нямаше извършени плащания по него. В началото на октомври апартаментът беше продаден и тя получи парите, но никой не се нанесе в него. Кои ли бяха новите обитатели?

Една вечер, към края на месеца, на вратата й се позвъни. Второто позвъняване я завари точно когато надникна през шпионката, така че видя само разкопчана донякъде риза и космати гърди, затова  се дръпна уплашено. Кой ли може да е по това време? Минаваше 22 часа и тя току що се беше прибрала и преоблякла. Надникна повторно и затаи дъх: това беше най-сексапилният мъж, който някога беше виждала, по-красив от мъжете от телевизионните реклами и по-мъжествен от досегашните й идоли за мъжка красота, като Том Круз , младия Ален Делон или ...

Погледна се в огледалото на порт-мантото: само на какво прилича... Захвърли пеньоара, приглади буйните си къдрици (защо й трябваше да се къдри?!) и опъна блузката си. Вярно, беше малко извън сезона и й стана хладно, но пък откриваше пъпчето и тънката й талия. После отвори вратата.

- Какво има? Кого търсите?

- Лора Христова.

- Да, аз съм. И? – от притеснение гърлото й пресъхна и думите с мъка излизаха от устата й. Дали не се и изчерви?

- Винаги ли сте така многословна?

- Обикновено не ме търсят толкова късно.

- Търсих Ви няколко пъти и през деня, но не Ви открих.

- Денем съм на работа.

- От осем до осем, че и до десет, не е ли прекалено? От много работа не се става милионер, запомнете го от мен. Казвам се Данаил и съм новият Ви съсед. Зная, че моят апартамент по-рано е бил Ваш и че цената, която платих, включва и стойността на мебелите, но ако държите на някой от тях, можете да си го приберете. Между другото, много си приличате с Марина.

- Познавали сте сестра ми?

- Да. Ако искате, заповядайте утре сутринта към десет часа. Ще пием кафе и ще поговорим.

- Добре, до утре.

- Лека нощ!

Лора се прибра и си легна, но дълго не можа да заспи. Безуспешно се опитваше да си спомни едно стихотворение от Пърси Шели:

"Ти лека нощ ми пожела....

но лека ли ще е нощта,

щом двама с теб сме разделени..."

Или нещо такова. Какво ли е имало между него и Марина? Лора и Мина – като жените на Яворов ... Дали не беше права Дани, като я нарече флиртаджийка?

*      *      *

Лора обичаше сутрин да се излежава до късно. Беше неделя и можеше да си го позволи, за разлика от времето, когато работеше в съвета. Човек би помислил, че като учител в гимназията ще трябва да става още по-рано, но не! Програмата й беше направена така, че нямаше първи часове – първите два, че и три часа, бяха резервирани за математиката, физиката и прочие сериозни предмети, които изискваха по-голяма концентрация и свежи детски мозъци, за да бъдат усвоени знанията, които предлагаха. Директорът, който одобряваше учебната програма, поставяше на едно ниво нейният предмет с физкултурата, рисуването и музиката, като предлагащи забавни и развлекателни занимания, разтоварващи детската психика от тежкия учебен процес и подценяваше успеваемостта по тези предмети за бъдещото развитие на учениците. Това отношение я възмущаваше, но както се казва : "Всяко зло - за добро".

Стана й навик да се събужда в 8,30 часа, да си пие кафето в 9 в отсрещния апартамент с Данаил, а в 10 вече беше на работното си място за поредната среща с учениците, за да се пребори с тяхната арогантност и незаинтересованост.

Тази сутрин наруши вече установената традиция и стана рано, тъй като беше обещала на Валери и той я чакаше на село, за да му помогне при гроздобера. Подозираше, че това е само претекст да я запознае с родителите си, но не можа да му откаже.

Приятелството й с Валери така и не премина в по-интимна връзка. Неизвестно защо, но той не й даваше желаната сигурност. Държеше се кавалерски с нея, беше и образован, и забавен, когато пожелае, но имаха различия във философските си възгледи за живота.

От друга страна, Данаил беше истински пътешественик – като пилот беше обиколил целия свят и можеше с часове да разказва какви ли не забавни истории. Изглежда е вярно, че трудно достижимото е най-желано! От неговите разкази, от някои недомлъвки и изпуснати реплики, беше научила неговата история: сестра й Марина била любовта на живота му. Но както се случва при много влюбени двойки, често се карали, а после изглаждали недоразуменията в леглото с много страст. През онази фатална нощ в Турция, скарването било по-сериозно от обичайното. След смъртта на баща им Марина все по-често посягала към разни успокоителни. Данаил настоявал, че се е пристрастила и че трябва да се обърне към специалист, да потърси помощ. Не постигнали съгласие по въпроса и възмутен, той излязъл и я оставил сама – като предупреждение за раздяла, ако не вземе мерки. Когато земетресението започнало, той бил на улицата и това го спасило. Чувствал се виновен, че не е бил до нея в трудния момент. Опасявал се, че отново е пила приспивателни и нищо не е усетила. Дали щяха да бъдат живи и двамата, ако бяха останали заедно? Един Господ знае! С времето, вместо да отмине, чувството му за вина се засилвало. Дори получил страхова невроза – не от самото летене, а от това какво ще се случи там, където отива – природно бедствие или терористично нападение... Затова напуснал и решил да започне частен бизнес. Къде? – В някое малко градче, където да бъде полезен не само на себе си, но и на хората.

В цялата история имаше нещо гнило. Лора знаеше, че истината, както монетите, има винаги две лица. Може дори заедно да са употребявали наркотици!? Тя не вярваше и на алтруизма му. Като не могъл да помогне на сестра й, искал поне да бъде до нея в този труден период от живота й.

Лора му обясни, че само в сапунените сериали могат да се видят интимни връзки между две сестри и един мъж или двама братя и една жена. Но той каза, че нямал такива намерения. Искал само да й бъде опора, да станат бизнес-партньори. И тя се съгласи. Отстъпи му двата гаража, които преустроиха в офис на фирмата (с парите, които получи от него за апартамента). Сложиха италианска дограма и го обзаведоха – доста лъскаво, но оскъдно: две бюра, нейния компютър и стелажи за документи, за да има място за колите, втора употреба и нови, внос от Западна Европа. Всъщност, започна с продажбата на нейния Москвич. Тя направи бизнес–план и получи заем. Той взе парите и замина за стока. Близо месец нямаше никаква вест от него. Лора се почувства измамена, но все още таеше някаква надежда. Данаил беше толкова мил и красив... Може би щеше да се усъмни в чистите му намерения, ако се беше опитал да я прелъсти или поне да я целуне. Но не! И ревността на Валери беше абсолютно неоснователна, но не и недоверието, което изпитваше към него. Разбра, че е била изиграна и оскубана като кокошка, когато научи, че апартаментът е препродаден, но новият собственик така и не се появи.

Валери не я остави да потъне в отчаяние. Беше винаги до нея, когато имаше нужда от рамо, на което да се опре или да поплаче. Помогна й да закупи още пет компютъра и откриха малък интернет-клуб в неосъществения фирмен офис. Веднъж, когато споделяха общата си страст – сърфирането, той беше казал: "Раждане, училище, работа, брак, деца, пенсия, смърт – това е обичайния път на всеки. Сигурно и аз ще го извървя, но искам с нещо да разчупя сивото ежедневие, искам да преживея силни чувства, неочаквани обрати, да се запозная с необикновени личности, да видя екзотични места..."

От казаното й стана ясно, че той още не е изживял момчешкия си период и като всеки хлапак мечтае за приключения и пътешествия. Дали нощем не сънува, че е индиански вожд? Или младия Индиана – Джоунс?

След много безсънни нощи Лора осъзна, че не просто е влюбена, а обича това тридесетгодишно момче. За рождения му ден на 15 ноември тя му подари своето сърце и себе си в една незабравима страстна нощ…

Неусетно дойде Коледа, а както знаете, на Коледа стават чудеса! Подаръците им един към друг бяха пълна изненада и за двамата.

 Той й предложи да се омъжи за него и й подари ключа от отсрещния апартамент, тъй като сегашното й жилище било твърде малко за многочленното им бъдещо семейство.

Тя му подари тримесечен самолетен билет за екскурзия до Китай, Сингапур и Тайланд, за да изживее мечтаните пътешествия и приключения и да има време за размисъл.

А тя щеше да го чака ...