Вървеше само по пътя към вкъщи. Крачеше бавно и някак уморено, защото не искаше да се прибира. Не й се затваряше в голямата празна къща, сякаш искаше да избяга от своето ежедневие. Мечтаеше да притежава онази магия на импулсивността, и в същия този миг да стои на перона, чакайки първия влак, без да знае къде отива. Просто така, заради тръпката...
Цяла сутрин бе молила приятелите си да направят нещо различно от обикновеното ежедневие, на което всички бяха станали пленници. Но никой не тръгна с нея. Всички имаха да правят нещо по-важно и нямаха намерение да се занимават с глупавите й идеи. Струваше им се губене на време, без да съзнават, че във всеки безсмислен, повтарящ се ден, губеха толкова много...
Нима не си изпуснал, когато не си отишъл там, където си искал да бъдеш и когато никога не си казал това, което си искал другите да чуят?... Нима си живял истински, когато нито веднъж не си се вслушвал в шепота на морските вълни, когато не си поглеждал към безкрайното небе и не си изпивал чашата сутрешно кафе, гледайки изгрева...
Вървеше и си мислеше колко много бе пропиляла... Колко чисти капчици дъжд беше пропуснала да докосне, колко звезди бяха паднали, без тя да ги види, колко мигове беше забравила да усети...
Изведнъж започна да тича. Спря някаква кола и се качи в нея.
Цялата нощ прекара с онова момче на една висока скала, точно над морето. Гледаха се и виждаха себе си един в друг. Говореха за толкова много неща, а когато замълчаваха, слушаха тишината на вятъра и разбиващите се долу вълни...
На другата сутрин се върна вкъщи, открехна тихичко вратата на стаята и се мушна под одеялото си толкова щастлива...