Пътят към Ада

Пътят към Ада, разправят, бил постлан с добри намерения, които изпопадали от вървящите натам...
Непрекъснато имам нужда да пиша. Но не просто да пиша, а да пиша на теб. Даже стихове ми роди главата - нямам какво да кажа в свое оправдание. Просто нямам оправдание! Нали не настояваш на посвещения?
Сигурно съм съвсем откачила, имах известни индикации от преди, но ти сложи поантата...
Откакто се материализирахаме в телефонен разговор (и разбрахме, че не сме плод на фантазията си) и поне половината от нас се и визуализирахте (какви купешки думички знам), май спряхме да си пишем. Защо? Тук е мястото да ококоря очички, да ги изпълня със сълзички, които да внимавам да не капнат, докато трепкам невинно с миглички, и, с разтреперана долна устничка, да попитам: „Не ме ли обичаш вече?" Това е стар похват и винаги върши работа. Никога не съм получавала отговор: „Точно така, не те обичам вече!", дори и да е чистата истина и аз да го знам отлично. Понякога много се чудя защо е така. Може би цялата тази невинност, която влагат малките деца в типичния за тях израз и поглед, кара и големите мъже пред големите жени да казват "Нннеее, не е това", въпреки че е съвсем известно - това е.
Но пак се отплеснах в лирически отклонения. Действаш ми ужасно демобилизиращо. Това значи, че трябва да се вземат мерки. Има две възможности, като първата ще донесе на света може би много красиви стихове, пълни с копнеж и мъка. Тя е тутакси да прекратим да мислим един за друг, респективно и да си пишем. Втората обаче е далеч по-приятна и вероятно ще роди два пъти повече стихове - първо възторжени и пълни с еротика и страст, а после и самоубийственонежни, с влудяващ копнеж (за есенция). Смятам, че е излишно да подсказвам каква е втората възможност. Както казваше доцентът Ангелов - „Колежке, има два начина - и двата включват дупе, като първият е да си седнете на дупето и да четете, четете, четете..." Впрочем той визираше вземането на изпит, но също не уточни какъв е вторият начин и как се вписва споменатата част от анатомията в него.
С всичките тези словоизлияния се опитвам да замаскирам единственото, което искам да кажа, но не мога да си го призная, а като че ли чакам сам да го отгатнеш.  
Вече чувам гласа ти да гали ухото ми, и неслучайно държа телефона до лявото - ти каза, че е по-близо до левия темпорален дял, където се помещавали емоциите.
Няма спасение. Опитах какво ли не, в това число и аромотерапия. Мандарините били носели спокойствие - дрън-дрън! Не носят никакво спокойствие, всичко вече вони на мандарини, а моята кожа е все така пламенна.
Вчера, като видях снимките ти, ми се стори смътно познат. Казах си, този образ съм го виждала някъде задължително. Имам фотографска памет, страшно е услужлива. Достатъчно е да си затворя очите... В случая обаче това не ми помогна. Когато става въпрос за теб, затваряйки очи (мразя деепричастието), пред съзнанието ми винаги изниква едно твое описание на любов, което бие всякакви класации по интимност и еротичен заряд, но това изникваше и когато не те бях виждала. Така че сега нещата са същите, само че с конкретен образ.(Тутакси те поставих в ситуация, видя ли!) Едва днес, малко след като говорихме с теб, разбрах къде съм те виждала. Не, не е на билборд "Еротоман на годината", което определено е странно, но може пък още да не са раздали титлите за тази година. Имам един колега - грък, с маслинено-черни очи, маслинена кожа (но не чак толкова черна) и с името Янис. Ужасяващо-много си приличате. Чак се стреснах, като го видях на вратата тази заран. Човекът просто идваше на работа и със сигурност страшно се изненада от лъскавия ми поглед. Истината е, че тази сутрин и аз дойдох в офиса с твърдото намерение да бъда страшно организирана, делова и лаконична, каквато по принцип съм. Каозах си: „Ще завърша най-после онези графици, ще попълня таблиците, които отлагам от преди писмовния период, ще приключа с всички досадни дреболийки, които търпяха отлагане, само първо ще погледна в пощата си..." И какво да видя там? Думи, пълни с копнеж. Думи, изречени в премала...

И край на добрите намерения! Край на деловитостта! В очите ми пак плувнаха розови облачета, а тялото ми запулсира...

Едно твое изречение... и аз пламвам. Забравям всичко наоколо, забравям света, за да вибрирам, защото ти си ударил струните ми... като лира...
Не искам много от теб.

Всъщност искам всичко! Всичката жар, на която си способен и то веднага и наведнъж! После - ти си го знаеш - всеки сам със своя си кръст на рамо към своя си персонален Ад по пътя, постлан с добри намерения...