Рандеву със смъртта
Деян Апостолов
„Имате ли огънче”? – така каза тя. Прекрасният ú глас погали ушите ми като райски стон на китара. Все още стоях на бара с гръб към нея и си мислих колко банално започва всичко – все същото всяка вечер. Ала когато се обърнах към нея онемях – тя съвсем не беше банална жена. Цигареният дим галеше косите ú, сякаш цялата гореше, а от слабото осветление, което заливаше бара, ми се стори, че беше загърната с някакво златно наметало. Пред мен не стоеше жена, а ангел. Червената ú рокля описваше перфектното и тяло, което сякаш беше изсечено от най-добрия скулптор на земята. Черната ú коса беше вързана на опашка, като единствено няколко непокорни кичура напускаха целостта ú, единият от които се спускаше чак до перфектните ú гърди, които леко се повдигаха с всеки един неин дъх и караха моят да спира. Лицето ú беше съвършено. Да, зная ще кажете, че няма съвършени неща, но Вие не сте я виждали! Почти нямаше грим, затова и пожара на красотата ú ме изпепели толкова б ...