Рандеву със смъртта

                                Деян Апостолов

  „Имате ли огънче”? – така каза тя. Прекрасният ú глас погали ушите ми като райски стон на китара. Все още стоях на бара с гръб към нея и си мислих колко банално започва всичко – все същото всяка вечер. Ала когато се обърнах към нея онемях – тя съвсем не беше банална жена. Цигареният дим галеше косите ú, сякаш цялата гореше, а от слабото осветление, което заливаше бара, ми се стори, че беше загърната с някакво златно наметало. Пред мен не стоеше жена, а ангел. Червената ú рокля описваше перфектното и тяло, което сякаш беше изсечено от най-добрия скулптор на земята. Черната ú коса беше вързана на опашка, като единствено няколко непокорни кичура напускаха целостта ú, единият от които се спускаше чак до перфектните ú гърди, които леко се повдигаха с всеки един неин дъх и караха моят да спира. Лицето ú беше съвършено. Да, зная ще кажете, че няма съвършени неща, но Вие не сте я виждали! Почти нямаше грим, затова и пожара на красотата ú ме изпепели толкова бързо – защото беше истински. Под перфектните ú вежди, право към мен ме гледаха абаносовите ú очи, в които за малко щях да потъна. Затова и сведох поглед. Добре, че го направих, за да се срещна с устните ú, които приличаха на две ягоди или не по-скоро на някакъв забранен плод, от който толкова ти се иска да отхапеш парче. Прииска ми се да я целуна. О... и на вас би ви се приискало – тя беше ангел.

    Не можех да повярвам, че говори на мен, но когато видях окаяното състояние на останалите посетители на този бар, който наистина беше голяма дупка, разбрах, че няма на кого другиго. Единствената мисъл, която се луташе из разпиляната ми душа беше – какво прави тя тук? Първоначално си помислих, че е прекалила с чашката, ала нищо не даваше повод да мисля така. Ароматът който влетя през вратата заедно с нея беше неземен. Не беше някакъв вид парфюм, по-скоро самата тя ухаеше така. Отначало не се сетих какъв точно беше този аромат, но когато затворих очи и за миг се върнах в детството си, се озовах легнал на прясно окосена поляна с безброй цветя. Цветята току-що разделили се с живота, изпълваха въздуха с най-благоуханното си последно дихание. Цялата тази експлозия от миризми срещнах отново когато се запознах с нея. Да тя ухаеше точно така.

Започнахме разговор, запалих ú цигарата, поръчах ú питие – играех по правилата, ала единствената ми мисъл беше как час по-скоро да я спася от това долно място – тя просто не беше за него. Сочните ú устни държаха толкова непохватно тънката цигара, чийто дим тя не смееше да глътне – очевидно беше, че го прави насила. Когато питието ú дойде разбрах, че бях напълно прав – тя въобще не можеше да пие. Отпи малка глътка, ала течността в чашата се оказа прекалено силна за нея и тя присви сладката си муцунка в неуспешно прикрита гримаса. Засмях се – беше толкова мила. Сякаш за да ми отмъсти, тя прехапа леко устни, след което прекара език по тях. Нещо ме присви в корема. Трябваше да я разкарам от тук. Но защо въобще беше дошла в този бар? Заради мен ли?

    Излязохме навън. Тя ме помоли да я закарам някъде на чист въздух – добра идея, дробовете ми бяха пълни с лошия дъх на бара. Запалих колата и тръгнахме към любимото ми място, едни скали врязани навътре в морето, беше трудно да се достигне до тях, а още по-трудно да се върнеш на брега. Винаги щом излизах с момичета отивах с тях там. Непоправим съм! През пътя си говорихме, но не чух почти нищо от думите ú, защото дванадесет цилиндровия звяр под капака на колата ми ревеше неуморно, а и не смеех да следя и устните ú – направо ме изгаряха. Когато стигнахме до скалите, вечерта реши да ни направи страхотен подарък, дарявайки ни със страхотна гледка. Морето беше спокойно, а на хоризонта му беше изгряла пълна луна, която го галеше със златните си лъчи. Изведнъж тя заплака и започна да вика – „Защо го направи, защо...”? Опитах се да я успокоя, казах ú, че не искам нищо от нея, че я харесвам много – дявол го взел наистина беше така. Приближих се. В ръката ú сякаш от нищото се появи пистолет. Не се уплаших – не, ни най-малко, поне не и за мен. Цялата трепереше, не преставаше да плаче. Тогава показалецът ú погали спусъка и от дулото на пистолета изскочи искра. Чу се изстрел. Не почувствах болка, всъщност единственото което усетих бяха, мокрите скали върху които се строполих. Простреля ме! Толкова много хора се опитваха и искаха това. Толкова много хора, които нараних. Така де... очаквах го. Бях затънал до врата си в кал. Винаги съм искал всичко и съм се старал да давам всичко от себе си, за да го получа. Опитвах се да летя с орлите високо в небесата, но нямах ангелски крила. За това и паднах.

Очите ми започнаха да се пълнят с кървави сълзи и цялата нощ почервеня. Ушите ми започнаха да пищят. Тя се наведе над мен и каза:

- Това е заради…

   Ала вече не можех да чуя какво ми говори. Винаги съм се чудил какво ли ще е след като умреш – явно скоро щях да разбера…