Късно вечерта, към 22 часа, двамата разследващи детективи се събраха на бърза среща в кабинета си. Пръв започна Кочев:

    - Симеонова отказа адвокат. Продължава да твърди, че е невинна и че съпругът ѝ сам се е хвърлил през прозореца. Не съм я разпитвал, просто три пъти я питах дали иска адвокат. Даде писмен отказ. Запознах се с доклада от лабораторията. Той потвърждава, че по гърба на дивана и зад него е имало пръски кръв. Останалата част от апартамента е чиста. Явно това е местопрестъплението, което е било старателно почистено. Госпожата твърди, че Симеонов е скочил към 5.30, следователно е имала час време да почисти, напълно достатъчно. Тъй като първият път не направихме основен оглед на жилището, мястото може да е било влажно, но сме го пропуснали. Ти какво откри?

     - Уф, гадна история- започна с недоволство Марков- Разпитах съседите и открих още разминавания с показанията на заподозряната. Тя твърди, че съпругът ѝ се е върнал както обикновено към 4.30, но съседи са били събудени по рано през нощта от скандал, към 3.00 часа. Сигурни са, че разправията е била в семейство Симеонови. Чули говор в коридора между двама мъже, не могат да кажат кои са били. Това става между 3.30 и 4.00, след което скандала отново започва в апартамента на жертвата. Към 5.00 вече е било тихо. Никой от съседите не казва да е ходил да им прави забележка или да е говорил с тях по това време на денонощието. Проверих в завода, където работи Маргарит Симеонов. От там потвърдиха, че се е оплакал от силно главоболие и е поискал да бъде освободен от смяна. Повикали са негов колега и в 2.30 часа е напуснал работното си място. Пътят от завода до апартамента му е точно около половин час- т.е. времето на започване на скандала.

     - Тази жена не спира да лъже, да нямам перушина по гърба? Всички съседи ли разпита?

   - Само тези, които живеят близо да апартамента им, които биха могли да видят или чуят нещо. Останалите ги помолих, ако се сетят нещо да се свържат с нас.

     - Добра работа. Нека да я притиснем малко, а?

     Преди да влязат в стаята за разпити, където от няколко часа ги чакаше Наташа Симеонова, двамата се спряха пред затъмненото стъкло. Жената, която седеше вътре, нямаше въобще вид на убиец- беше подпряла лакти на металната маса, а дланите ѝ покриваха главата. Очите ѝ бяха зачервени, явно беше плакала. Беше объркана, изтормозена, в очите ѝ се четеше паника. Единият ѝ крак нервно потупваше по пода и отмерваше някакъв несъществуващ ритъм.

     - Мислиш ли, че тя го е убила?- попита сериозно Марков.

   - Една средностатистическа домакиня, каквато е тази, би могла в пристъп на гняв, паника или… моментно умопомрачение да удари фатално съпруга си, но дали ще има куража да продължи?

    - Нещо не ѝ стиска особено. Не ми се вярва да е толкова хладнокръвна, че с труп в хола да разсъждава трезво и да плете мрежи.

   - Прав си, Марков, едно е да убиеш, друго е да измислиш план как да маскираш убийството в самоубийство. Може и да увриш някога- Кочев шеговито сръга колегата си в ребрата.

     - Ха-ха-ха. Кой ще е доброто и кой лошото ченге?

     - Глупак, ти да не се изживяваш като Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие“?

     - Оооо да, а на теб много ти отива ролята на Мартин Лорънс!

     - Казах ти, че си глупак. Това е от друг филм.

     - И все пак ти си белият Мартин.

     - Искаш ли една неделя с гаджето и малко джиджи-биджи? Ами тогава млъкни бе, кретен!!!

     Скриха приятелските усмивки и влязоха. Още щом отвориха вратата, Наташа тихо се разплака и започна на шепне:

     - Невинна съм, напълно невинна. Моля ви, повярвайте ми! Не съм убийца, не съм! Какво да направя, за да ми повярвате? Нека се прибера… моля ви!

     - Госпожо Симеонова- започна Марков с най-тихия си и успокоителен глас- нека ви помогнем, но за тази цел трябва да ни кажете истината. Готова ли сте?

     - Аз ви я казах. Нищо не съм направила, защо не ми вярвате?

     - Госпожо, до този момент ни казвате само лъжи- подхвана с остър тон Кочев, като не сваляше поглед от лицето ѝ. Забеляза как една сянка на страх премина по него, но все пак вдовицата не проговори, за това той продължи да я притиска- Знаем, че ни излъгахте за часа, когато се е прибрал съпругът ви. Нали така?

     Наташа Симеоново мълчеше с наведена глава, а една лека тръпка премина през тялото ѝ.

     - Знаем, също така, че съпругът ви не е починал при падането- не спираше Кочев- а е бил ударен по тила в апартамента. Истина е, нали?- направи театрална пауза, за да може информацията, която ѝ поднасяха да стигне до съзнанието ѝ- Има два варианта: или вие сте халосала Маргарит Симеонов, което може да ви коства доживотна присъда за предумишлено убийство, с утежняващи вината обстоятелства- нова пауза- или прикривате някого, което би скъсило престоя ви в затвора, да речем до 10-15 години, а ако започнете да ни сътрудничите… може и по-малко. Вие избирате, сега!

   Ръцете започнаха да треперят, а лицето се сви в агония. От устните се отрони сподавен писък, последван от неудържими ридания. Марков стана, подаде ѝ чаша вода и заговори отново с онзи мек, успокояващ тон:

     - Хайде, каквото и да се е случило, може да облекчите положението си. Пийнете вода, успокойте се и просто ни разкажете. Искате ли да си починете?

     - Не- отговорът дойде след кратко колебание- искам да говоря. Маргарит беше убит. Прави сте- нова поредица от неудържими хлипове, но детективите търпеливо изчакаха да се успокои- Имам любовник. От около половин година. Не ме съдете, не ви излъгах за Маргарит, той наистина не ме забелязваше, не говореше с мен и не желаеше да си осиновим дете. Бях самотна, сам сама, по цели дни и нощи кукувах в апартамента. Между тези четири стени… задушавах се, умирах бавно ден след ден. Тогава съдбата ни срещна, мен и Васил. Той е колега на Маргарит, разведен, живее в апартамент под наем на около 20 минути от нашия, в завода кара някакъв стаж. Срещахме се по няколко пъти седмично, когато съпругът ми беше нощна. Бяхме обикновено у нас. Той ми вдъхна живот, разбираше ме, желаеше ме, виждаше ме, оценяваше ме. Той бе това, което търсех. Мечтаехме, после започнахме да правим планове, дори говорихме да напусна мъжа си, но аз все не се решавах да му кажа. Мъчно ми беше за Маргарит, не че вече го обичах, просто навик. От месец събирам кураж да му поискам развод. Така до въпросната нощ. Тогава Васил беше у дома, както през повечето нощи. Съпругът ми никога не е отсъствал от работа и не се е връщал преди края на смяната си. Въобще не го очаквахме да се появи към 3.00 часа на вратата. Бяхме поръчали пица и помислих, че е разносвача. Когато отворих вратата, разбрах, че моментът е настъпил. Съжалявам, че трябваше така да разбере, но явно това е била съдбата. Когато видя Васил побесня. Развика се, направи невероятен скандал. Крещеше ми, наричаше ме курва, уличница, мръсница. Опитах се да му обясня, но не ме чу, дори да ме беше чул, не ме разбра, не разбра какво ми бе причинил, че той е единственият виновник за създалата се ситуация. Понечи да изгони Васил, но се опитах го спра, защото трябваше да си изясним положението. Тогава ми каза да се прибирам в спалнята и ме удари толкова силно, че се свлякох на пода. Васил се опита да ме защити и се сбиха заради мен. Не знам какво се е случило в суматохата. Не знам. Когато всичко утихна, видях Маргарит неподвижен. Беше мъртъв. Васил измисли плана за самоубийството, трябваше само да се придържам към него, а когато всичко отмине щяхме да бъдем заедно. Знам, че не го уби нарочно, знам, че не е убиец, исках своята доза щастие на този свят. За това не го издадох, за това го прикривах. Той не е убиец, той ме защити. Маргарит го нападна.

    Наташа Симеонова вече плачеше съвсем тихо. Раменете ѝ продължаваха да подскачат с всяко поемане на въздух, но тя видимо започна да се успокоява. Новите показания напълно променяха ситуацията, а и съвпадаха с доста от фактите. Имаше все още неизяснени въпроси, но за момента това беше достатъчно да арестуват Васил.

     - Как се казва любовникът ви, Васил кой?

     - Васил Маринов.

     Беше време да посетят Васил Маринов и да си поговорят с него. В същност, минаваше полунощ и единственото, което щяха да направят за момента, беше да го задържат за 24 часа. Това щяха да свършат дежурните полицаи, а двамата разследващи щяха да се приберат и да съберат сили за новия ден. Чакаше ги още доста работа.

СЛЕДВА