Пролет е. Всички са щастливи, но не и ние. Седим в стария парк и мълчим. Защо?Как стана така? Нямаме какво да си кажем, само думи за сбогом. Но още не сме готови за тях, все още ги отбягваме.

Ставаш да се разходиш. Следвам те ей така, по навик. Свикнала съм с това. Вървим и мълчим. Срещаме много познати, все щастливи лица. Само ние сме тъжни. Ти може би се усмихваш на познатите, за да не се обидят, но аз вървя, навела глава, тъжна и замислена. Тъжна съм, разбираш ли, тъжна! Усещам края. Но мълча.

Стигаме до разнебитените стълби, водещи към кея. Същите са си - порутени, покрити с бръшлян и убежище за много животинки. Не! Греша! Различни са - тъжни са. И те ли тъгуват? Глупаво, нали? Та стълбите нямат чувства.

Започваме да слизаме. Виждам гущерче. Сепвам се, но нямам сили да изкрещя и да се сгуша в теб. Вече не! Усмихвам се тъжно и те следвам. Каква ирония! Точно днес ли трябваше да преодолея страха си от влечугите?!

Заслизах умислена. Даже не усетих кога свършиха стълбите. Виждам старите рибарски лодки. Спомен от щастливите дни. Сега осъзнавам какво означават те за бедното семейство на рибаря. Досега все ги отминавах, без да им обърна особено внимание. Но сега разбирам, че всички тези стари лодки са средство за препитание, началото на едно щастие. Когато моето ме напуска!

Усмихвам се и пак тръгвам. Ти даже не се обръщаш. Замислен си. За мен или за другата. Вървим. И мълчим. Стигаме до нашата пейка - стара позната от щастливото минало. Поспираме се, но я отминаваме. Да седнем отново на тази пейка - това за нас е ужасно изпитание. Намираме друга свободна и сядаме.А наоколо е пълно с щастливи влюбени двойки.

Седим. Всеки вглъбен в себе си. Мълчиш, както и аз. Дунав усеща мъката ни. Бунтува се. Не може това да е краят! Просто не!

Умисли се и стана. Без нито една дума. Вместо теб вълните ми казват не познатото "Довиждане", а "Сбогом!".

Ужасното "Сбогом!".