РАЗДЯЛАТА

След  изпепеляващото нещастие, което така неочаквано се сгромоляса върху тях и отне любимото им и единствено дете, те все още продължаваха да съществуват, но не бяха същите. Животът и всичко свързано с него вече бяха загубили  смисъл и  значение. Интереси, стремежи, мечти, желания бяха изтрити. Остана им само нечовешката мъка, която безмилостно беше успяла да смачка всичко.

Единствената опора, за която се бяха вкопчили, беше безрезервната обич, която изпитваха един  към друг. Независимо че началото й се губеше някъде в детството им, тя продължаваше да бъде все така всеотдайна и силна. Всеки от тях беше свикнал да мисли преди всичко за другия и после за себе си.

Той беше извънредно корав мъж със силна, тренирана и допълнително закалена в не малко изключително трудни, а понякога и почти безизходни ситуации, воля. Но сега беше съвсем друго. Това, с което трябваше да се справи и  да преодолее, беше от съвсем друго естество, за което въобще не беше, а и нямаше как, да бъде подготвен. С последни усилия успяваше да устои на помитащата всичко по пътя си изпепеляваща мъка. Имаше  критични моменти, при които не беше сигурен дали ще може да издържи на лавината от връхлитащите го чувства и че няма да стигне до пълно отчаяние. И тогава...,  виждайки, че той е на предела на силите си, тя го прегръщаше и едва чуто успяваше да промълви:

“Ти си много по-силен от мен. Само ми кажи какво трябва да направя. Единственото, което ми остана, си ти и обичта ми към теб. Готова съм на всичко, независимо какво е то.”

Чувствайки безмерната й обич и доверие, той отново и отново се изправяше и макар с нечовешки усилия, успяваше да устои на поредната гигантска вълна, която беше готова да  ги помете завинаги.

Не искаха, а и не бяха в състояние да се срещат с приятелите си, даже и най-близките, с които ги свързваха толкова хубави спомени. Напуснаха София и няколко месеца не се прибраха в прекрасния си дом, който бяха създали с толкова труд и желание. Винаги се движеха заедно и просто се страхуваха да се разделят, макар и за минути.

Времето както винаги, най-равнодушно, без да се съобразява ни най-малко с нечии страдания и нещастия, продължаваше своя равномерен ход. Изтеклите дни и месеци не намалиха ни най-малко мъката им, но все пак им позволиха да подредят донякъде мислите си и да укрепят изчерпващите се съпротивителни сили.

Веднъж, разхождайки се по една планинска алея, тя внезапно се спря, прегърна го и със задавен от вълнение глас промълви:

“Искам да ти родя син. Ти го заслужаваш. За теб бих направила всичко. Моля те, не ми отказвай. Единствено в това виждам смисъл да продължим да живеем.”

Беше трениран да реагира незабавно на всяка ситуация, но сега замръзна на мястото си. Нейната искрена и безрезервна всеотдайност беше парализирала реакциите му. Несъзнателно я притисна до себе си и затвори очи, без да е в състояние да отрони и дума.

Тогава видя как по алеята към тях тича едно лъчезарно момченце с очарователна усмивка и радостно маха с ръчички. Отвори очите си, но момченцето, макар и за части от секундата, продължи  да тича към тях, викайки им нещо. След това образът бързо се разми и изчезна. От неговите очи много трудно можеше да се отрони сълза, но сега те  капеха по косата на жена му, а той нито ги виждаше, нито ги чувстваше. Отново затвори очи с надеждата  да види това невероятно видение и... успя. Момченцето вече беше съвсем близко и ясно видя красивото костюмче, в което беше облечено. В момента, в който отвори очите си, момченцето отново изчезна, но на него му се стори, че чу детско гласче, което викаше: “Татко, татко!”

Беше последният човек, който би повярвал в подобни неща. Ако беше в състояние да мисли нормално, веднага и то съвсем логично щеше да си обясни случилото се  с разстроената си в момента нервна система, както и с внезапно завладялото го изцяло чувство, породено от това, което току-що каза жена му. За разлика от друг път, въобще не започна да разсъждава дали това е възможно или не, още по-малко да търси някакво обяснение, а почти извика:

“Това е той! Това е нашият син.”, и притисна жена си още по-силно към себе си.

Тя повдигна глава, погледна го в премрежените от влага очи, но не каза нищо. Беше разбрала  всичко.

Независимо че вече беше на четирийсет, бременността й протичаше напълно нормално. Къщата им отново се напълни с приятели и близки, които я заобиколиха с обич и грижи.

Мъката им нито бе изчезнала, нито намаляла, но те вече не само разбираха, но и чувстваха поетата от тях огромна отговорност. Това успя да ги мобилизира и да ги върне към реалния живот.

Когато жена му с тревога си мислеше за напредналата си за една майка възраст, той с право я успокояваше, че след раждането на детето, времето ще превключи на бързи обороти и докато се усетят, вече ще го разхождат за ръчичка. Дори ставаше и й показваше как двамата “мъже” ще вървят, хванати за ръка, а тя ще ги гледа отстрани и ще им се радва. Свикнала да вярва безрезервно на мъжа си, тя наистина  се успокояваше и тревожните й мисли започваха да се разсейват.

По препоръка на техния приятел и главен лекар на близкия родилен дом доктор Нанков, един от най-добрите акушер-гинеколози в България,  и на жена му Надя, отличен педиатър, накупиха съответните книги и най-прилежно започнаха да се подготвят за бъдещите си родителски задължения. Всички указания, дадени по време на консултациите, също се спазваха стриктно.

Той започна отново да пътува зад граница, но за разлика отпреди, сега не пренебрегваше така лесно евентуалните рискове, а се стараеше максимално да ги минимизира. Правеше го не за себе си, а за новия живот, който скоро щеше да се появи на бял свят и на който фактически бе посветил остатъка от живота си. Бързаше да приключи със задачите си и да се прибере час по-скоро.

С приближаването на термина се увеличаваше и вълнението. Всичко необходимо за новия член на семейството беше подготвено перфектно, но въпреки това, проверките следваха една след друга до най-незначителни подробности.

Дойде и денят, в който я заведе в родилния дом. Посрещна ги д-р Нанков и веднага след като бе настанена, лично се зае с прегледа. Доволен от резултата, той покани мъжа й в своя кабинет и поръча кафе. Обясни му, че всичко е напълно нормално и не се очакват каквито и да било усложнения по време на раждането.

“Сега спокойно можеш да се прибереш вкъщи, без да се притесняваш от каквото и да било. Гарантирам ти, че всичко ще протече напълно нормално.”, каза накрая докторът и те се разделиха.

Когато излезе от сградата, погледна към прозореца на стаята, в която  бяха настанили жена му и я видя. Двамата веднага започнаха да си махат с ръце, но скоро той й даде знак да отиде да си легне. Макар и с нежелание, тя го послуша и напусна прозореца.

Майка му го чакаше неспокойна на стълбището и още щом го видя, го засипа с въпроси. Разказа й подробно за това, което му беше обяснил докторът, тя се поуспокои и двамата отново започнаха да проверяват дали не са пропуснали нещо. По време на вечерята се опитаха да говорят за незначителни неща, но не им се отдаде и той отново отиде до родилния дом.

 Гледаше дълго към прозореца, но там нямаше никой. Знаеше, че е по-добре  жена му да е в леглото, отколкото да се изморява да стои права пред прозореца и въпреки това беше неспокоен. Но тя се появи, отново се поздравиха с ръце и  чак тогава той  си тръгна.

Опита се да гледа телевизия, но бързо се отказа. След това взе някаква книга, започна да чете механично, без прочетеното да стига до съзнанието му и  я остави. Времето за него отново беше спряло.

Легна си, но дълго след това се въртя в леглото. Накрая заспа и сънува чудесен сън. Навярно защото дълго преди да заспи си мислеше само за бъдещия си син, той отново видя в съня си прекрасното момченце, облечено в чудесното си костюмче. То отново тичаше по алеята и викаше: “Татко, татко!”

Докато сънуваше, за първи път от много време лицето му просия и  той се усмихна с характерната за него, но вече почти забравена усмивка. Събуди се, но продължаваше да се усмихва. Желанието му да продължи чудесния сън беше толкова голямо, че той отново заспа, този път спокойно и дълбоко.

Сутринта се събуди бодър както никога от доста време насам. Изкъпа се, избръсна се и седна да закуси. Щом го видя, майка му въздъхна облекчено. Беше приготвила от любимите му мекици и той с удоволствие и за най-голяма нейна радост се нахвърли върху тях с вълчи апетит.

Когато свърши със закуската, излезе от апартамента, накупи разни плодове и сладкиши, които жена му много обичаше и отиде в родилния дом. Сестрите, които вече знаеха, че е близък приятел с техния шеф, го посрещнаха радушно и подробно го информираха, че при жена му всичко е наред. Той им подари голяма кутия луксозни бонбони, а една от сестрите с радост изтича да занесе плика на жена му. Само след минути, самата тя се появи на отворения прозорец и му изпрати въздушна целувка. Каза, че започва визитацията на дежурния лекар и затвори прозореца. Без да се бави, той изтърча вкъщи да предаде на майка си хубавата вест. Старата жена, която не беше свикнала на нежности, го прегърна, след това избърса сълзите с края на забрадката си.

Телефонът звънеше настойчиво. Той не бързаше да вдигне слушалката, мислейки, че го търсят по служба. На телефона обаче беше д-р Нанков, който без предисловия каза:

“Честит син, приятелю! Отличен момък ти се роди.” И преди да изчака реакцията му, съобщи:

“Петдесет и шест сантиметра, три килограма и шестстотин грама, в отлична кондиция - прекрасни показатели.”

Понеже отсреща нямаше никаква реакция, д-р Нанков помисли, че връзката се е разпаднала, затвори телефона и веднага отново набра номера:

“Ало, чуваш ли ме?”

“Да, да. Чувам те, Борка. Само не затваряй. А как е майка му?”, с тревога запита той.

“Чуваш ли се какво говориш? Как може да се чувства една майка, която е родила такъв левент, освен да е безкрайно щастлива.”

За първи път откакто се помнеше, силите му сякаш го напуснаха и той седна на фотьойла до масичката, на която беше телефонът. Когато се поокопити, запита:

“Наистина ли и двамата са добре?”

“И двамата са в отлично здраве. Честито още веднъж.”, но преди да затвори, отсреща чу нов въпрос:

“А кога мога да ги видя?”

“Знаеш, че не пущаме външни хора в родилния дом, но за теб ще направя изключение. Кога можеш да дойдеш?”

“След три минути”, отговори той, затвори телефона и обличайки се в движение, отвори входната врата.

Майка му изскочи от кухнята и силно разтревожена попита:

“Къде тръгна като на пожар? Какво е станало?”

“Внук, мамо, внук имаш.” И вече по стълбите добави:”И двамата са живи и здрави. Всичко е наред.”

Майка му захлипа от щастие, подпря се на вратата и кръстейки се, дълго гледа надолу по стълбите, по които като вихрушка бе изчезнал синът й.

“Благодаря ти Господи”, промълви едва чуто тя, сякаш се страхуваше, че ще я чуе синът й, който никога не е вярвал в Бога, а и нямаше защо. Затвори вратата, върна се в кухнята и приседна на една табуретка. Не можеше да спре ручеите от сълзи, стичащи се по лицето си, но и не правеше опит. Майчиното сърце най-после беше успяло да се освободи от жестокия обръч, стиснал го най-безмилостно до задушаване от толкова време. По своему тя се радваше на тази тъй очаквана вест и не обръщаше никакво внимание на мократа забрадка, с която бършеше сълзите си. Единственото, което за нея имаше значение беше, че най-после детето й и любимата й снаха ще започнат нов живот.

“А внучето? Кога най-после ще го донесат в къщи? Живо и здравичко да е миличкото.”, говореше на себе си майка му.

Още не бяха минали трите минути, когато той влетя в родилния дом, където вече го чакаше щастливо усмихнат д-р Нанков.

“Ти си като една светкавица. Да тръгваме!”, каза той и двамата почти тичешком се качиха до неговия кабинет, където докторът му подаде нова лекарска престилка.

“Можеш само да го видиш, но все още не можеш да го докосваш. Но и това скоро ще стане.”, каза докторът и двамата отидоха до родилното помещение.

Сестрата  показа малкото вързопче, от което надничаше най-прекрасното личице, което някога беше виждал. Гледаше го като хипнотизиран и никой не смееше да прекъсне това мълчание. Толкова беше щастлив, че едва ли не му се стори, че бебето му се усмихна. Знаеше много добре, че това не е станало, но много му се искаше да е така.

След известно време се обърна към своя приятел, прегърна го силно и едва можа да каже:

“Благадаря ти, Борка.”, след което гласът му се скъса и той млъкна.

Доктор Нанков, изродил хиляди деца и свикнал на подобни сцени, му се усмихваше с характерната за него усмивка и искрено му се радваше. След това се обърна към насъбралите се сестри и лекари и каза:

“Това е онзи мой приятел, за когото толкова пъти съм ви разказвал. Той успя да ме намери навремето в Бакуба (Тунис) и ми помогна да изляза от критичното състояние, в което бях изпаднал.” и на свой ред го прегърна. Този път и в неговите очи се появи издайническа влага, но останалите, които толкова обичаха шефа си, се направиха, че не са забелязали нищо.

Преди да попита за жена си, докторът го успокои:

“Сега ще видиш, макар и за малко и майката на този юнак.”

Сестрата влезе с бебето в стаята, където беше настанена жена му. След малко излезе и остави вратата отворена. Видя жена си, която беше прегърнала сина му и му се усмихваше с онази щастлива усмивка, която той почти беше забравил. След това развълнувано каза:

“Ето, това е синът ти. Нали е много хубав?”

“Нашият син, който с право ще се гордее със своята майка, защото ти извърши истински подвиг.”, отговори той и погледът му излъчваше онази нежност, която тя най-добре можеше да разбере.

Те се гледаха без повече да говорят, но и нямаше нужда.

“Съжалявам, но сега трябва да си тръгваш.”, дочу с периферния си слух гласа на доктора.

Излезе от родилния дом, за да се върне след час с две огромни торби , пълни с различни деликатеси, сладкиши и маркови напитки, предназначени за тези истински хора, с чиято помощ на бял свят се бе появил синът им.

Ходеше по няколко пъти на ден до родилния дом и понеже пролетта беше в разгара си, жена му можеше да отваря прозореца и да си разговарят. Когато детето беше при нея, тя с гордост му го показваше. Не искаше да я изморява излишно и затова се стараеше, въпреки възраженията на жена си, тези толкова мили срещи, макар и от разстояние,  да не продължават дълго.

При един от поредните разговори забеляза, че жена му е по-възбудена от обикновено. Преди да я попита за причината, тя му съобщи:

“Синът ти има име и вече е регистриран.”

Чак сега се сети, че до момента въобще не беше помислил какво име да му дадат, затова почти машинално я попита как се казва.

“Носи твоето име, друго и без това не бих приела.”, отговори веднага жена му. Тя дори не беше го попитала.

Макар и съвсем непривично за него, но този път усети как гърлото му се схвана и той не можа да каже нищо. Само разбираше, че това е още едно доказателство за безрезервната обич и отдаденост на жената, която толкова много обичаше.

Времето за задължителния престой в родилния дом изтече и дойде моментът, когато той отново отиде там, но този път, за да ги отведе вкъщи. Майка му ги чакаше на стълбището и въпреки усилията, които полагаше, влагата от току-що избърсаните очи издаваше голямото й вълнение.

Скоро у тях пристигна и Надя, жената на д-р Нанков, която на практика им показа как трябва да се изкъпе и повива новият обитател в къщата. Даде и много други ценни указания във връзка с гледането на бебето. Независимо от това, през следващите четиридесет дни намираше възможност често да се отбива у тях и лично да се убеди, че всичко е наред.

Борката дойде да вземе жена си и отново не пропусна случая да разкаже, този път на майка му, как нейният син преди девет години го е спасил от психически срив.

Ежедневието започна, но то нямаше нищо общо с това от преди. Беше изпълнено със съвсем друго съдържание. Що се отнася до къпането вечер, никой вкъщи не смееше и да помисли, че някой друг, освен него, може да го направи. Това беше възможно само когато бащата беше извън България.

Детето растеше с дни и се развиваше много добре. Наближаваше вече годинка и когато не беше в количката или по-късно в проходилката, пълзеше навсякъде като невестулка за радост на родителите си.

Един ден, както си лазеше по пода на хола, отиде до скрина и се изправи. Продължаваше да се подпира на скрина, но се обърна към баща си, който стоеше прав и го наблюдаваше. Внезапно то се отдели от скрина и тръгна към него. В това време влезна и жена му. И двамата гледаха първите крачки на сина си и не смееха да извикат, за да не го стреснат. Когато достигна до баща си, хвана се за панталона му, погледна го в очите и се разсмя. Той го вдигна високо във въздуха и след това двамата щастливи родители го покриха с целувки.

В къщата вече имаше нов пешеходец.

Когато детето навърши две години, баща му Предстоеше заминаването му на работа  в ГФР, но той го отложи с една седмица, езинственат причина за което беше, честването на втората годишнина от раждането на сина му. Още на следващия ден отлетя за ГФР, но сам. Искаше първо да уреди всички въпроси, свързани с престоя на семейството в чуждата страна. Когато всичко беше готово, дойде с колата в България и ги отведе в Германия.

Живееха в прекрасна къща, с голям затревен двор, с цветя и дръвчета, в елитен квартал на извънредно интересен град, чиято история се губеше в хилядолетията.

Когато синът им стана на три години, за да свиква с немските деца и да научи добре езика, те го дадоха в детската градина , намираща се на стотина метра от тяхната къща. Скоро стана любимец на възпитателката, отговаряща за тяхната група. Като всяко дете, много бързо проговори чуждия език, разбира се, без акцент.

В почивните дни често напущаха града и обикаляха красивите местности на Бавария. Един път бяха в Байеришер Валд и след като обядваха в един характерен за тази област чудесен ресторант, решиха да се разходят. Детето тичаше напред-назад по алеята, гонеше пеперудите и звънливият му смях не секваше.

Беше се отдалечил доста и майка му извика да се връща. То се обърна, подвоуми се, но след това се разсмя силно и се затича към тях, като им махаше с ръка. Когато ги наближи, разпери ръце, както винаги правеше, когато искаше баща му да го хване и подхвърли във въздуха и извика “Татко, татко.” Неочаквано баща му се спря. Споменът отпреди четири години застана отново пред очите му. Стори му се, че дори костюмчето, с което го беше облякла майка му, беше същото. Успя навреме да се съвземе, хвана сина си и за голяма негова радост го подхвърли високо във въздуха.

Отпуските прекарваха в България. Ходеха на море, планина и задължително при неговите родители. Баща му, който умееше да контактува с деца, вече бе спечелил обичта на малкия и той непрекъснато ходеше след него. Използвайки тази привързаност, дядо му успя да го научи да събира и да изважда, а след време и на цялата таблица за умножение.

Жена му беше накупила от България всички учебници, помагала, тетрадки и т.н. за началните класове и също се зае с подготовката му. На петгодишна възраст детето започна спокойно да чете и пише на български, а на шест вече можеше да чете на немски и да решава задачи от горните класове.

Беше левак като дядо си. Въпреки това, макар и трудно, накрая се научи да пише с дясната си ръка.

Обичаха да  пътуват тримата, посещавайки интересни градове. Нерядко излизаха и извън Германия. Понякога, когато трябваше да отиде по служба  някоя европейска държава, той ги вземаше със себе си и докато си вършеше работата, те с удоволствие обикаляха  улици, магазини, музеи, катедрали, разбира се и сладкарници. Когато разполагаха с повече време, също излизаха от ГФР. Така до голяма степен се запознаха с Австрия, Чехословакия, ГДР, Франция, Швейцария, Люксембург, Белгия, Холандия и всички скандинавски страни. Винаги когато пътуваха до и от България, минаваха по различни маршрути, позволяващи им да разгледат по-подробно Югославия, Румъния, Унгария, Италияь Австрия. Детето без проблем вече знаеше имената на столиците на всички европейски държави. След това му купиха тритомен географо-иконочически справочник, от който пък научи не само имената на останалите столици по света, но и броя на жителите им, както и тези на  държавите, както и на по-големите им градове,  нещо, което беше несмилаемо за немците, голяма част от които и досега бъркат София с Букурещ или Белград.

Много често имаха гости - и българи и немци. А рожденият ден на сина им се превръщаше в истински празник. Градината беше пълна с деца, а къщата и терасата с възрастни

За радост на родителите си, детето растеше и се развиваше много добре - и във физическо и в умствено отношение. Беше наистина едно здраво, спокойно и умно дете.

И тогава изневиделица дойде поредният смазващ удар върху  тяхната, вече белязана съдба.

Той усети, че жена му нещо не е както обикновено и я попита какво й е.

“Не знам, но просто не се чувствам добре. Надявам се скоро да ми мине.”, отговори му тя.

“А ако не мине толкова бързо?”

“Прав си. Не бива като глупаци да чакаме какво ще стане и едва тогава да се разтичаме. Най-добре да отидем при нашия лекар да се прегледам.”

Лекарят я прегледа обстойно и за всеки случай нареди да се направят редица подлробни изслезвания и анализи. Когато рузултатите бяха готови и прегледани, каза, че макар и да не е сигурен, но има неща, които малко го смущават и няма да е излишно, ако се направят още по-детайлни изследвания. Даде им съответните документи и още на следващия ден те вече бяха в най-добрата болница в града. Този път изследванията бяха цялостни и извършени по най-новите и модерни методи.

На другия ден в уречения час отидоха за резултатите. Посрещна ги лично  професорът, един известен и извън пределите на ГФР учен.

След като им обясни, че при изследванията са използвани последните постижения като техника и методи в тази област, той каза диагнозата. А тя беше... рак.

Още същия ден жена му беше приета в елитната болница и започна подготовката й за операция. Държеше се изключително храбро. Крепяха я вярата и желанието й за живот, който й беше нужен, за да изпълни отговорността си спрямо още невръстното си дете.

Посещаваше я всеки ден. За разлика от българските болници, болните можеха да бъдат посещавани от техни близки и приятели по всяко време до двайсет и два часа,  освен ако нямаше някакви специални мерки като карантина или нещо подобно.

Още в началото, когато седнал до леглото й, държеше ръката й и се мъчеше някак си да я успокои, тя му се усмихна мило и каза:

“Благодаря ти много, но няма никакъв смисъл да ме успокояваш. Аз съм микробиолог и то добър, така че ситуацията ми е пределно ясна. От своя страна бих искала да те успокоя, че всичко, което зависи от мен, независимо срещу  какви мъки и страдания, ще бъде изпълнено.

По-добре ми говори за детето. Как се справяте с него?”

“Тежко, но се оправяме. Всъщност той въобще не ми създава проблеми. Най-тежко ми е като попита къде си и защо не си идваш. Днес го заведох в службата и му беше много забавно. Всички го познават и го канеха да поседи при тях, черпейки го с разни вкусотии. Даже по едно време не знаех къде е. Сега си е в къщи. Обеща, че няма да излиза от къщата.  Сигурен съм, че вече гледа през прозореца кога ще пристигне колата.”

Тежка въздишка се отрони от гърдите на жена му, но тя бързо успя да се овладее и попита:
“И какво му каза за мен?”

“Истината, макар и не цялата. Казах му, че си в болницата, защото си се разболяла, че докторите в момента те лекуват и когато оздравееш, ще се прибереш. Понеже много искаше да дойде да те види, му казах, че в болницата не пущат деца, при което той се опита да ме увери, че вече е голям.”

Тя си представи как синът й се е правел на голям и й стана много мило. След това се обърна към мъжа си:

“Професорът ми каза, че операцията е насрочена за утре. Моля те да си до мен. Така ще ми е по-леко. Но кой ще остане при детето през нощта?”

“Разбира се, че ще бъда в болницата. А за детето не се безпокой. Днес говорих с Коце Делчев и когато разбра, че ще те оперират, сам предложи да дойде и да остане с него.”

“Това е добре. Той обича  чичо си Коце и няма да се притеснява.”

Наближаваше вече десет часа вечерта, приготви се да тръгва и се наведе да я целуне. Тя го прегърна през врата и задържа главата му на лицето си. След това с несигурен глас започна:

“Ако нещо се...”

Той се дръпна като опарен от нажежено желязо и с ръка затвори устата й:

“Не. Нищо няма да... Ако трябва и ще възкръсваме, но няма да оставим невръстния си син без нашата подкрепа.”

“Прав си, прощавай! Това беше само една моментна слабост. Целуни го от мама.”

По пътя за паркинга продължи да мисли за жена си, за нейната всеотдайност и решителност. Преди да тръгне, инстинктивно погледна към дясната седалка, за да види дали жена му си е сложили колана, но там нямаше никой. Пристигна след десетина минути. Още преди да вкара колата в гаража, синът му вече беше при нея и гледаше дали и майка му не се е върнала.

Оперира я най-добрият екип, начело с професора. Операцията продължи повече от четири часа, но на него му се сториха едва ли не години. Докато чакаше, реши да излезе да се разходи с надеждата, че това може, макар и малко, да го успокои. Действително свежият въздух му подейства добре. Продължи да се разхожда.

Мина покрай един католически храм и неочаквано за него самия, влезе вътре. Нямаше никой. Той гледаше характерните за католическата вяра разпятия, ангели, амурчета и други фигури, но те не му говореха нищо. Никога не беше вярвал в Господ, затова и не скръсти ръце за молитва. Но даже и да имаше Бог, даже и Христос да беше слязъл от кръста и да тръгне срещу него, пак нямаше да повярва нито в него, нито в неговата добрина. Щеше да му обърне гръб и да си излезе, без да промълви и дума. По скоро би повярвал, че тогава наистина бе видял детенцето с хубавото костюмче, отколкото във всемогъщия и “добър” Господ. И за какво да му вярва? Щом е толкова добър, защо допуща толкова жестокости и страдания? Като е толкова всемогъщ, какво му пречи да направи хората истински добри и да ги предпазва от техните безумия, от страшните болести, защо...?

Обърна се и излезе от храма, без повече да погледне каквото и да е. Върна се в болницата и  с глава, подпряна на ръцете, вече по-спокойно зачака края на операцията.

По едно време усети, че някой го докосна по рамото. Беше професорът. Скочи веднага, но преди още да заговори, професорът  го изпревари:

“Операцията мина много добре, даже по-добре, отколкото сам предполагах. Прегладахме най-внимателно всичко. За щастие няма никакви разсейкиразсейки. Независимо от това, отстранихме и най-малката част, която можеше да породи някакво съмнение. Сигурен съм, че сме изчистили всичко опасно и жена Ви скоро ще се оправи.”

“Благодаря Ви, господин професоре. Много и най-искрено Ви благодаря. А тя как понесе тази дълга операция?”

“Имате забележителна жена. Тя има удивителни морални сили, които са изключително важни за нейното възстановяване. Това наистина е много силна жена. Аз вече говорих с нея преди операцията и останах удивен от нейните знания. Наясно е напълно със своето заболяване и въпреки това не е паднала духом. Съжалявам, но трябва да тръгвам. Повтарям Ви, че страшното вече е зад нас. Скоро ще я доведат от реанимацията.”, каза професорът и тръгна към кабинета си.

Това беше най-хубавата новина, която би искал да чуе.

Жена му наистина започна удивително бързо да се оправя и скоро я изписаха от болницата. Срещата между майка и син беше...

Възстанови теглото си, кожата й се изчисти, стойката й се изправи и тя отново стана познатата му стройна и красива жена. Детето не се отделяше от нея, а тя не преставаше да го глези, приготвяйки любимите му лакомства, но след това започваха зъдължителните за деня  занятия.

Редовните контролни прегледи не показваха никакви отклонения. Професорът също идваше да я види, дори често се заседяваше при нея, като си говореха за неща, които на мъжа й бяха непознати.

При един от прегледите попита професора, дали жена му може да издържи по-дълги пътувания.

“Разбира се. Това е една здрава жена. Само преди пътуването ще Ви моля за всеки случай да минете през болницата за рутинен преглед.”, с усмивка отговори професорът.

Направиха едно дълго пътуване из Скандинавия, обикаляйки Дания,  Швеция,  Норвегия и Финландия, което жена му понесе съвсем нормално, без каквато и да е умора или дискомфорт.

Както винаги, отпуската прекараха в България. Заради настойчивата молба на баба му и дядо му, те оставиха детето за два месеца при тях и се прибраха в ГФР, минавайки през цялото Адриатическо крайбрежие, след това през Италия и Австрия.

Ден след пристигането им, отидоха в болницата. Новият, и този път по-подробен преглед, също не показа някакви смущаващи данни. Професорът беше изключително доволен и им довери, че в момента завършва обстоен реферат, в който подробно е описан нейният случай.

При следващата си командировка до България той доведе сина обратно в ГФР и къщата отново се изпълни с детски смях.

Отпразнуваха Бъдни вечер, Коледа и Нова година с приятели и прекараха много весело. Животът беше влязъл в обикновения си коловоз.

И тогава... дойде катастрофалната експлозия на атомния реактор в Чернобил. Бяха в Скандинавия.

При един от вече силно разредените контролни прегледи, нещо обезпокои професора и той нареди спешно да се направят нови, много по-подробни и прецизни изследвания.

Оказа се, че... болестта е възкръснала. Веднага се започна химиотерапия, която отложи, но не можа да ликвидира процеса.

Жена му стоически понасяше всичко и със всичките си морални сили се бореше срещу коварната болест. Лятото отново беше дошло и тя поиска до отидат до България, като преди това да останат десетина дни в Гърция. Той осигури всичко необходимо за пътуването, но се страхуваше да тръгнат и затова отиде да попита в болницата. Професорът го предупреди, че жена му не бива да се оставя за по-дълго време без специализиран  контрол и че поради отслабване на организма й, има опасност по време на такова дълго пътуване да не издържи на натоварването. Пътуването не се състоя.

Макар и задържано от провежданата терапия и поеманите медикаменти, положението бавно се влошаваше. Мъжът й започна да мисли за евентуално лечение в друга болница и направи съответните проучвания. Ръководството на концерна, към който се водеше, веднага потвърди, че въпросът с финансирането въобще не може да бъде проблем, независимо от неговата стойност.

Оказа се, че професорът, който беше оперирал жена му, е един от най-добрите онколози и че оборудването на болницата, особено това за лечение на раковите заболявания, веднага се сменя, щом излезе нещо по-модерно и по-ефикасно.

Накрая говори и със самия професор и го помоли, ако знае, че някъде по света има място, където биха могли  да се преборят  с болестта й, да му помогне да се свърже с него.

Професорът го погледна с пълно разбиране и го покани да седне.

“Все още в света няма такова място. Ние работим със същата апаратура и медикаменти, които се използват и в най-елитните клиники в САЩ, да не говорим за другите страни, които нямат нашите възможности.”

“И нищо повече ли не може да се направи?”

“Това, което може, вече се прави. Бих искал да Ви окуража, но ние обикновено казваме самата истина на пациента и неговите близки. За съжаление това, което мога да Ви кажа е, че вероятността жена Ви да оздравее, е наистина малка. Това естествено в никакъв случай не значи, че напълно сме загубили надежда. Напротив. Може да Ви прозвучи доста грубо, но това е предизвикателство и за нас самите и ние до последния момент ще правим всичко възможно да я спасим. В това отношение можете напълно да разчитате на моя екип и на мен самия.”

Всъщност, това което чу, в по-голямата си част вече му бе известно, а за останалата най-малкото се досещаше.

Предстоеше започването на новата учебна година. Въпреки че синът им още нямаше шест години и половина, жена му поиска да го запишат в първи клас. Той разбираше защо тя настоява за това и му ставаше още по-мъчно. Детето прие с радост решението им. От друга страна, знанията, които имаше и в момента, отговаряха на тези от по-горните класове.

Макар че жена му вече по-бързо се изморяваше, обиколиха съответните магазини и накупиха всичко и то най-хубавото за бъдещия ученик.

Преди баща му да го поведе към училището, майка му го облече в приготвените от вечерта  дрехи и дълго му се любува. Накрая му подаде традиционната за първокласниците огромна лъскава фуния, пълна с лакомства, баща му взе прекрасния букет и хванати за ръце, двамата “мъже” тръгнаха, но този път не на разходка, а за близкото училище.

Току-що от къщата им беше излязъл техният собствен син, вече ученик. Жена му остана на улицата, докато не ги загуби от замъгления от стичащите се по лицето й сълзи поглед.

Положението й продължи да се влошава. Въпросът вече беше не дали, а кога. Последната, макар и малка надежда, беше облъчването. Предварително им обясниха някои сериозни негативи на този метод, но те нямаха друг избор и приеха.

То обаче също не доведе до желаните резултати. Метастазите вече бяха плъзнали из целия й организъм и положението стана неспасяемо.

Предложиха им да я приемат в болницата, но те категорично отказаха. И двамата предпочитаха да си остане вкъщи и да се радва на детето си. Два пъти в седмицата той я водеше да й преливат необходимите за организма й разтвори, след което я разхождаше с колата из града и я връщаше обратно вкъщи.

Дойде Коледа. По нейно настояване, както и предните години, той осигури елха, украшения, осветление. Но този път ги нямаше приятелите, липсваше глъчката и веселието. Правеха го само за да се порадват на сина си, който като всяко дете много обичаше коледните елхи.

Новата година прекараха също сами. Не защото нямаше кой да дойде, а защото  тя не искаше да я запомнят в това състояние.

Докато детето разглеждаше многобройните си подаръци и си играеше с тях, тя седна на дивана до мъжа си, сложи главата си на рамото му и със спокоен, ясен глас каза:

“Дотук беше. Краят е неминуем и вече нищо не може да го спре. Ти също си наясно, затова най-добре да не говорим за това. Сега искам да ти кажа нещо и то в пълно съзнание. Моля те много внимателно да ме изслушаш, без да ме прекъсваш и без да ми отговаряш след това.”

Той едва доловимо потрепера, но остана безмълвен на мястото си, а тя със същия равен и спокоен глас продължи:

“Много рядко досега съм те молила за нещо сериозно. Сега обаче имам едно желание, което много те моля да изпълниш. Кога и как, ще решиш сам.”

Притисна се към него и продължи:

“Не оставайте много дълго сами. Трябва на всяка цена да му намериш майка. Той все още е много нежен и уязвим и една продължителна липса на майчина грижа може да доведе до неочаквани промени, даже срив в неговата крехка психика. Не се плаши от това, което ти казвам. Във всяка истинска жена, най-малкото, трябва да има закодиран силен майчин инстинкт. Ако все пак стане така, че в даден момент изпиташ някакво съмнение, спокойно можеш да говориш с него. Дай им възможност и да пообщуват. Ако след това той одобри избора ти, можеш да бъдеш напълно сигурен, че и тримата няма да имате проблеми.

Както виждаш, колкото и странно да ти се вижда, на мен не ми трудно да говоря за това мое последно желание.  А защо го правя, ти знаеш най-добре от всички.”

Той се опита да каже нещо, но тя нежно сложи пръст на устните му, усмихна се и заключи:

“Не казвай нищо. Така ще бъде най.добре.”

Независимо от всичко, тя не се поддаде на отчаянието, не се отпусна, не се оплакваше, дори рядко се появяваха сълзи на очите й. Понасяше стоически страшните болки, предизвикани от болестта. За нея всеки миг, прекаран с любимите хора, беше по-важен от всичко. Затова беше и категоричният отказ да отиде в болницата. Бореше се неистово за всяка допълнителна капчица живот. Но не за себе си. Ако не бяха нейните двама мъже (детето и мъжът й), тя отдавна сама щеше да приключи земния си път.

Накрая, когато силите й напълно се изчерпаха, той едва успя да я заведе до болницата, където я вкараха на носилка.

Започна трудно да говори, да губи съзнание.

Секретарката влезе в кабинета му и каза, че го търсят от болницата. Обади се веднага. Беше дежурният лекар, който му съобщи, че е желателно да отиде в болницата възможно по-скоро.

“Идвам веднага”, остави слушалката и въпреки че беше януари, без да вземе връхната си дреха, изтича надолу по стълбите без да чака ансансьор.

Тичешком отиде до колата, запали двигателя и веднага потегли. Мощната машина, сякаш разбрала тревогата му, го понесе по улиците със скорост, значително над разрешената.

В стаята завари една от познатите му сестри, която щом го видя, поздрави тихо и веднага излезе.

Жена му беше в съзнание и щом го видя,  се опита да каже нещо, но не се чуха никакви звуци. Само в началото устните правеха някакъв опит да се раздвижат, но после и те замръзнаха.

Разбра, че това са последните й минути, ако не и секунди, но поне на вид остана спокоен, доколкото тази дума може да се употреби в подобна ситуация. Наведе се, целуна я по челото и каза тихо:

“Не се опитвай да говориш. Знам какво искаш да ми кажеш. Само ми покажи по някакъв начин, че ме чуваш и разбираш.”

Вероятно използвайки целия ресурс от някакви абсолютно незначителни сили, които все още й бяха останали, тя наистина успя да раздвижи устните си и той по-скоро разбра от тяхното движение, отколкото чу “Да”. След това се опита да притвори клепачите си.

Той разбра и това и продължи:

“Ето сега, когато може би ти остава само минута живот, ти обещавам още веднъж, че ще направя безрезервно всичко, което е по силите ми за доброто на нашия син. Обичам те.”

В очите й се появи едва доловим блясък, след което те започнаха да описват кръгове.

Той я целуна по очите, може би защото беше чувал, че така се целуват скъпи хора, които повече няма да видиш и те престанаха да се въртят.

След това внезапно се сети за нещо и побърза да го каже, докато все още има надежда, че тя ще го чуе и разбере:

“Ако все пак има нещо вярно в това, което напоследък пишат, че след смъртта на човека, душата му напущала тялото и ...”

Реши да не губи време в излишни обяснения и приключи:

“Ако е така, ще те чакам.”

Очите й започнаха отново да изписват кръгове, само че този път много по-бързо.

“Това значи, че си ме разбрала и вече съм по-спокоен. Идвай поне в сънищата ми.”

След тези думи очите й се успокоиха. В тях отново просветна нещо, но след това замръзнаха.

Той коленичи пред леглото й и я  прегърна. Сложи лицето си върху нейното и остана така, докато най-после разбра, че тялото й вече е изстинало. Краят беше настъпил.

Едва тогава с пълна сила избухна потисканата мъка. Беше разбрал, че това, което е прегърнал, вече няма нищо общо с любимата жена и се изправи. Погледна към тавана и успя да каже:

“Знаеш, че не вярвам на  историите, които разправят хората, изпадали в клинична смърт, но ако в тях има и частица истина и ме виждаш в този момент, повтарям, че независимо от това какво ще се случи оттук нататък, ще продължа винаги да те обичам.”

Отново погледна към леглото. Но там видя само един изстинал труп, който напуснат и от собствената си душа, продължаваше напълно безчувствено да лежи в леглото. Вече не беше нужен на никого. Картината беше ужасяваща.

По-нататъшното му оставане в стаята не можеше да промени нищо, нито пък щеше да е мерило за любовта му към жената, която си беше отишла от този свят. Затвори очите й и целуна челото на това, което беше останало от нея. Допирът до това студено-восъчно чело... 

Беше му трудно да повярва, че завинаги се беше простил и разделил с жената, която единствено толкова обичаше и то от дете и която винаги беше плътно до него.

Обърна се и тръгна към вратата. Погледна за последен път към леглото и излезе от стаята.

Отвън чакаха сестрата и един свещеник с евангелие в ръка, които веднага разбраха, че жена му беше напуснала живота. Поиска му се да каже, че не тя си е отишла от живота, а той от нея, но не го направи.

Свещеникът  каза, че трябва да влезе при мъртвата, но той само махна с ръка и си тръгна. Сестрата го догони и макар много притеснена, го попита:

“Няма ли да вземете нещо? Тук имате скъпи неща.”

Той я погледна неразбиращо, но когато проумя какво го пита, отговори:

“Не, подарявам Ви ги. Спомняйте си я с добро” и излезе от болницата.

Студът го пронизваше, но той не бързаше да влезе в колата. Тогава внезапно го завладя мисълта за сина му, веднага се качи в колата и потегли веднага.

Детето се беше прибрало от училище и го чакаше нетърпеливо. Когато влезе в хола, то се хвърли на врата му и заплака така, както никога до дотогава и само повтаряще: “Мамо, мамо.”, без да знае, че нея вече я няма.

Той го вдигна и го прегърна, както когато беше малък и не го пусна, докато и двамата не дойдоха на себе си.

Във фирмата вече знаеха за сполетялото го нещастие. Идваха при него, изказваха съчувствието си и без да го притесняват с въпроси и излишни утешения, тихо се отдалечаваха.

Тогава при него дойде неговата приятелка и любимка на сина му, с която го свързваше истинско приятелство. Сложи ръка на рамото му и през сълзи каза:

“Знам какво ти е и не бих искала да ровя в раната ти, но има формалности, които трябва да уредим. Готов ли си да поговорим?”

Успя да преодолее обзелите го чувства и отговори:

“Да, готов съм.”

Влезнаха в неговия кабинет и тя му обясни, че трябва да реши къде и как трябва да бъде погребана жена му. Ако иска това да бъде в България, трябва да реши дали да бъде транспортирано тялото й, или да бъде кремирано.

“Не се ужасявай от тези въпроси. Приеми ги като една задължителна формалност.”, говореше тихо с ръка на рамото му.

Точно тази ръка на искрен приятел успя донякъде да вкара мислите му в някакъв ред. Знаеше, че краят е неизбежен, но до момента на смъртта й не беше, или по-точно не посмя да мисли за тези неща.

“Ще я погреба в България”, отговори той и след това по-скоро на себе си добави: ”Най-добре да бъде кремирана. Не бих могъл, а и не искам повече да гледам това, което е останало от нея. То няма нищо общо с жената, която толкова обичах.”

Приятелката му го стисна за рамото, свали ръката си и допълни:

“Не е необходимо да се занимаваш с каквото и да било. Ние ще уредим всичко. Единственото, за което ще те помоля,  е да занесеш в болницата дрехите, в които искаш да бъде облечена, а по-късно двамата ще отидем да избереш урна, в която да бъде сложен прахът й след кремацията.

Животът му отново се изпълни с мъка и трудности. Този път обаче изобщо не се огъна. Независимо от чудовищната мъка, отговорността му към още малкото дете го мобилизира до такава степен, че нямаше нещо, което да го пречупи. Единственото, което силно го притесняваше, беше дали синът му, който изживяваше много трудно загубата на майка си, щеше да издържи този огромен товар.

Но макар и още много малък и въпреки че още не знаеше цялата истина, детето вече беше разбрало, че трябва да се бъде твърдо като баща си – без хленчене, сълзи и униние да понася сполетялото ги нещасти. Това поведение на синът му, беше най –голямата опора за него.Така и той самият по-лесно успяваше да преодолее покрусата от непрежалимата загуба, както и няколкото месеца, които прекараха само двамата, без близък човек до тях.

Когато кремацията беше извършена, веднага му се обадиха. Обясниха му, че по всяко удобно за него време може да отиде и да получи урната с праха на жена му, или да посочи адрес, на който да бъде изпратена. Отговори, че той лично ще получи урната още същия следобяд.

Вечерта, синът му отново попита кога ще се върне майка му. Повтори, че тя е заминала да се лекува в Америка и ще се върне чак когато напълно оздравее.

Настъпи края на учебната година и той, заедно със сина си и с урната с праха на майка му, потегли с колата за София.

На югославянската граница, проверяващият митничар, с когото вече се познаваха добре, като видя урната, попита какво е това. Когато му каза, митничарят го помоли да остави колата на паркинга. Донесе голям сладолед на детето, което също оставиха в колата. Митничарят го заведе в близкото кафене, поръча по едно кафе и малък коняк и му подаде  цигара.

“Прощавай, братко. Не знаех. И аз загубих жена си преди шест месеца. Почина от рак.”, взе чашката си, отля малко от нея и продължи развълнувано:

“Мир над праха им.”

Той също отля от неговата чаша, казвайки:

“Мир на праха им.”

Престоят в България не беше дълъг. Не защото не можеше да го продължи, а защото искаше да си спести неминуемите разговори, разпити как и от каво е подчинала жена, утешителните потупвания по рамото, неща, които не само нямаше да му помогнат, но щеше отново и отново да преживява всичко0

 Първо заведе детето при родителите си, след това се върна в София, уреди бързо съответните формалности и в определените дата и час отиде на Централните гробища. След катафалката вървяха само той и изпепялаващата го мъка. Не искаше никой друг да присъства на погребението, затова и на никого не каза, че е донесъл урната с праха на жена си. Искаше да бъде сам при последната им раздяла.

За тяхно щастие, втората майка на жена му се съгласи да живее с тях в ГФР. Скоро, може би и за своя изненада, тя така обикна детето, че бдеше като орлица над него. Обичта беше взаимна и те станаха неразделни. Почувствало голямата обич на баба си Нели и нейните непрестанни грижи, детето се успокои и започна отново да се радва на живота.

Нерядко, докато баща му беше на работа, двамата с баба си излизаха в града и обикаляха любимите си магазини, където той играеше на компютърните игри, а тя обикаляше щандовете. След това бързаха да се приберат – тя в кухнята, а той на бюрото си. Баща му разбра за тези техни подвизи едва след като се прибраха в София и дълго се смя.

Често вкъщи започнаха отново да идват негови приятели, чиито деца бяха на възрастта на сина му, за когото това бяха незабравими моменти. Рождените му дни отново се празнуваха, както по времето на майка му.

Пак започнаха да пътуват. Ходеха на гости у приятели в ГФР и в съседните страни.

Баба му Нели прекара плътно с тях повече от две години, нещо, което те нямаше да забравят никога. Когато след години тя почина, и двамата преживяха много тежко загубата на тази прекрасна и сърдечна жена, която им подаде ръка в най-тежкия за тях момент.

Три години след смъртта на жена си се върна в България, която вече бе обхваната от хаотичните събития на промяната. Отвратен от ширещите се навсякъде и на всички нива лицемерие, злоба, завист, властолюбие и т.н. реши, че е най-добре да се заеме с основното обновяване на жилището си.

Детето, което беше записано в четвърти клас, живееше у леля си, която много обичаше. Тя и мъжът й много се зарадваха, защото наистина го обичаха като собствено дете и веднага най-всеотдайно се заеха да му помагат да се приспособи към българското училище. Благорение на техните усилия, придружени с искрена нежност и любов, в скоро време той успя да навакса изгубеното и да стане един от най-добрите ученици. Това беше наистина неоценима помощ, която и бащата и синът нямаше да забравят.

По изрично и категорично настояване на детето, всяка събота баща му го взимаше вкъщи. Спяха в мансардата, защото апартаментът беше направо обърнат с краката нагоре. Синът с удоволствие се стараеше да помогне с нещо.

В труда баща му бе намерил някакво успокоение и работеше по петнайсет - шестнайсет часа на ден. Предпочиташе да работи сам. Разбираше от всичко, а и разполагаше с необходимите и то най-модерни инструменти и материали.

Ремонтите и довършителните работи бяха завършени. Всичко необходимо за дообзавеждането на жилището им -  последна дума на техниката и дизайна, което в основната си част бяха определи с жена си още преди години, беше доставено и монтирано. Апартаментът стана един от най-стилните и луксозни в София по онова време.

Когато приклучи с ремонта и обзавеждането, вече имаше достатъчно време да се среща с познати, да ги кани вкъщи, да ходи на гости. Естествено в събота и неделя прекарваше със сина си.

Покрай едно близко семейство, с което се познаваше още от ГФР, той се запозна с една прекрасна, интелигентна жена. Допусна, че това запознанство  не е било съвсем случайно. Освен това се оказа, че тя е много близка с жената на неговия приятел. Въпреки това не се замисли върху това логично предположение, защото нямаше никакво намерение да има връзка с някого, поне не още.

Жената, с която се запозна,  явно знаеше за сполетялото го нещастие, но никога не спомена за това.  Започнаха да се виждат по-често. Синът му, вместо да прояви някаква ревност, започна с нетърпение да пита кога ще я види пак. Нерядко, тя го хващаше за ръка и той с удоволствие излизаше с нея. Ходеха до виенската сладкарница, разхождаха се из града или отиваха у тях да вземат  чудесното й куче Джеки. Дружбата между детето и кучето стана толкова силна, че игрите им нямаха край и много трудно се разделяха. Обичаше да разхожда кучето в градината и много се гордееше с това. Стана известен като малкото момче с голямото куче.

Всяка вечер, когато бяха заедно, независимо вкъщи или навън, те я изпращаха до тях. При едно от тези изпращания, синът му съвсем неочаквано попита:

“Кони(тя всъщност се казваше Рада), защо трябва да те изпращаме всеки път? Защо не си вземеш пижамата и четката за зъби и не дойдеш да живееш при нас?”

Останаха като гръмнати. Доста смутена, тя се засмя и го попита:

“И кога искаш да направя това?”

“Още сега!”, извика радостно малкият, приемайки въпроса й за съгласие.

“Точно сега няма да стане, може би по-късно.”

“Тогава утре.”, все пак направи отстъпка той.

Съвсем неподготвена за подобна ситуация, тя се чудеше какво да отговори. Тогава детето се обърна към баща си и попита:

“Татко, ти зашо мълчиш?”

Баща му го погали по главата и отговори:

“Това е въпрос, чието решение зависи най-много от вас двамата с нея.”

“Значи решено, утре те чакаме за закуска”, дефинитивно реши въпроса синът, но за всеки случай я погледна в очите да се убеди, че тя не е против.

Навярно неочаквано и за самата нея, без повече да се двоуми, тя отговори:

“Добре, утре за закуска ще бъда у вас.”

Синът му се замисли за нещо, а после каза:

“Татко, аз вече ще си остана вкъщи, а при леля ще ходим само да я виждаме.”

“Съгласен съм.”, кратко отговори баща.

Действително, на другия ден тя не само дойде, но и донесе прекрасна закуска. За всеки случай, за да е сигурен, синът му веднага попита къде е пижамата й и четката за зъби. Успокои се, чак когато видя, че те са в сака, който тя беше донесла.

“А защо не доведе и Джеки?”, не мирясваше той.

“За него още не сме се разбрали, но винаги когато поискаш, ще ходим да го вземаме и ти пак ще го разхождаш в градината.”

“Но ти ще стоиш на някаква пейка, а аз ще го разхождам сам.”

“Съгласна съм.”, отговори тя и го целуна по главата, при което той не само че не се отдръпна, а я прегърна.

Баща му наблюдаваше тази мила сцена и си спомни какво го беше помолила жена му малко преди да почине.

След закуската излезнаха да се поразходят и естествено, да посетят любимата им виенска сладкарница.

През целия ден детето беше в особено приповдигнато настроение.

Когато след вечеря стана време за лягане, синът му веднага направи разпределение:

“Ние двамата с Кони ще спим в спалнята, а ти, татко, ще спиш в моята стая.”

Така и направиха. Това продължи повече от месец. Синът му идваше при него, целуваше го за лека нощ и заминаваше за спалнята.

Така, създаденият в резултат на липсващите му майчини ласки и грижи задушаващ вакуум, който явно просто го е смазвал, най после беше разхерметизиран. Синът му можеше да диша свободно и отново стана онова весело и лъчезарно дете, каквото беше преди смъртта на майка му.

Един ден, спомняйки си това, което беше казала майка му в последните си дни, той го попита:

“Ти вече си голямо момче и искам да те попитам за нещо много важно, за което те моля да ми отговориш така както ти го разбираш. Ще го направиш ли?”

“Ще го направя”, без колебание отговори синът му.

“Искаш ли да се оженя за Кони?”

“Да, искам! Искам да си имам майка като другите деца.”, отговори  детето - незабавно, но много сериозно и категорично.

Скоро след това, те се ожениха. Първото нещо, за което новата му жена го помоли, беше да се съгласи да осинови детето.

Когато му казаха, то се замисли като възрастен, но не отговори. Тогава тя го прегърна и се опита да му обясни, че това съвсем не значи, че той нито трябва да забрави майка си, нито да не мисли за нея, че те и тримата ще продължат да я обичат. Положителният отговор последва веднага.

Когато в съда прокурорът го попита съгласен ли е да бъде осиновен от новата жена на баща му, той без да се бави, отговори положително.

“Защо?”, попита прокурорът.

“Защото я обичам. Защото и тя ме обича и вече тя е моята майка.”

Няколко месеца по-късно, по време на  вечеря, баща му се обърна към жена си и се пошегува:

“Защо ме гложди някакво подозрение, че ти първо се влюби в сина и чак тогава в баща му?”

“Спокойно можеш да запратиш това подозрение по дяволите, защото това си е самата истина. Почти съм сигурна, че ако не беше детето, нямаше да се омъжа.”, веднага отговори тя.

“Откровеност за откровеност. Ако не беше детето и тази негова история с твойта пижама и с четката за зъби, и аз нямаше да се оженя.”

“Щом сме започнали, най-добре да изясним всичко. И досега не мога да намеря сносен отговор, въпреки че много пъти съм се питала за това, но още щом видях това дете, бях напълно сигурна, че то ще бъде и мой син.”, започна развалнувано жена му и след кратка пауза тихо продължи:

“Вече знам много неща за първата ти жена и колкото и невероятно да звучи, но аз уважавам извънредно много тази изключителна жена, както и възвишената любов между вас. Не се притеснявай, че това чувство ще ти  остане до края.”, спря за малко, но след това продължи: “Обичам ви, толкова много ви обичам, че без вас вече не виждам смисъл да живея.”

Трогнат от тази, извираща от сърцето й изповед, той я прегърна. Детето, което до този момент стоеше мълчаливо, неочаквано скочи, отиде при тях, прегърна ги и почти извика:

“И аз ви обичам”

Баща му повтори същите думи и тримата отново се прегърнаха.

“И кучето Джеки.”, не пропусна да уточни малкият.

Макар и след повече от три години, той изпълни предсмъртното желание на първата си жена. Детето й вече имаше майката, за която го беше помолила, а той отново чувстваше човек до себе си, на когото винаги и за всичко може да разчита.