25 сент. 2012 г., 23:18

Разказ, известен на малцина... 

  Проза
1040 0 3
2 мин за четене

ТЯ беше усмихнато и жизнерадостно дете, с огнено-руси къдрици и големи черни очи, с които като те погледне, чувстваш, че ще заплаче. Умно дете - ходеше на уроци по английски и на народни танци, с които обиколи цяла България, че и цял свят. ТЯ беше малкa, когато родителите ù се разведоха - тъкмо започваше училище. Майка ù работеше в голям завод, а баща ù беше строител. Той ходеше често в чужбина, а тя оставаше сама... или не съвсем. Нямаха пари - беше очевидно!  Бабите и дядовците помагаха с каквото могат - носеха буркани с храна, даваха пари, намериха им работа, гледаха детето... Но парите на младото семейство никога не стигаха. Причината? Неизвестна. Всеки месец им спираха тока, всяка седмица искаха от комшиите на заем, всеки ден ядяха едно и също - боб, леща, картофи. Може би заради това малката „принцеса” намрази тези ястия,  от които се състоеше „разнообразното” ù меню. Казват, че когато бедността влезе през вратата, тогава любовта излиза през прозореца, но дали е така? Вероятно любовта между тези двама души се беше изляла в поредната чаша с бира или се задушаваше, затворена в цигарената кутия...

Единственото нещо, което ги свързваше, беше малкото им слънце. Но какво щяха да правят? Решението вече беше взето – трябва да се разведат. А какво щеше да се случи след това не беше ясно.

За добро или зло – ТЯ не помнеше събитията около развода. Стоеше при баба и дядо, които я обсипваха с грижи и внимание. Не помнеше много и от годините  преди  развода,  или може би не искаше да си спомни. Вероятно, защото единствените спомени, които са  останали в детското ù съзнанието са все лоши. Присъдиха попечителството на майката, а на бащата само дни за свиждане (като че ли беше в затвор), в които той дори не идваше. За нея майка ù беше всичко, а баща ù - едно чудовище.  След развода единственото, което беше останало от жизнерадостното и весело дете, бяха големите ù черни очи, непреставащи да плачат. Тя обвиняваше себе си. „Мамо, какво не направих?”, „Мамо, защо татко си отива?„ бяха въпросите, които възникваха в детската ù главичка. Тя не искаше родителите ù да се разделят, а само баща ù да спре да бие майка ù, която, от своя страна,  да не излиза с други „чичковци” в отсъствието му. Но... какво искаше тя - това не интересуваше никого.

Детството не беше любимата част от живота ù, но всъщност... Имаше ли въобще такава? Животът на това слънце бавно залязваше, преди още да е започнал.

© Юлиана Асенова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Умееш да разказваш,Юлиана!Поздрави и продължавай в същия дух.Хареса ми!
  • Благодаря. Ще има и продължение, просто нещо нямам муза .. Да, трудно е, но такъв е животът - труден за разбиране и още по-труден за живеене. Колкото и лошо да звучи, от една страна се радвам за нещата, които са ми се случило, защото именно те ме направиха човекът ,който съм в момента!
  • много тъжно, но за жалост много реално, прекрасно си съчетала нещата и поне мисля че разбрах посланието на този текст, невероятен е, но не знам дали някога ще го разбера безпаричието да, но биенето и страданието от това да виждаш родителите си такива, в каквито животът ги е превърнал е трудно дори за мен да го представя, макар че всички се променят, някой за добро, а други за лошо, много докосващ разказ...
Предложения
: ??:??