При все че в разговор с лекота подхвърляше тежки аргументи, дълбочината на мисълта му и широтата на възгледите му не съответстваха на висотата на служебното му положение. Постоянно недоумяваше защо измежду всичките му познати най-работлив беше Неделчо, а най-ленив – Деян, защо Снежа все мечтаеше за августовско слънце, защо Мирослав с възторг говореше за военните конфликти по света и защо напълно плешивият Запрян, дето хич не му беше чист косъмът, никога не беше лежал в затвора. Сетне се сещаше и за Светла и Веселина, пребиваващи в неизменно мрачно настроение, а също и за Найден, най-загубения от всички. Единствена в този разстроен оркестър сякаш че беше Зорница – никак не си даваше зор.

Впрочем на мястото си беше и той.

Казваше се Средко Величкин.

Всички го имаха за средна величина.